Не ние ще спасим света

Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Павел, апостол на Иисуса Христа по воля Божия

Всички използваме тази дума и термин – Божията воля –  който понякога изопачаваме и има неправилни тълкувания. Тоест св. апостол Павел и другите апостоли са станали такива само по Божията воля? Не, разбира се. Те били пратени от Бога, но съществувало и човешкото съгласие. Ако те не са искали, нямало да бъдат пратени. Ако те самите не били съгласили за тази мисия, със сигурност Бог не може да ги изнуди, Бог не иска да изнуди никой човек. Човек се съгласява с Божията воля. Бог никога не нарушава волята на човека. Не може човек да каже – знаеш ли, аз не исках, но след като Бог искаше, какво да прав? Подчинявам се на това, което Бог иска, след като е Бог, но аз не го искам, не го исках! Не. В случая на св. ап. Павел, както и в много други случаи в нашия живот и в  живота на други хора, виждаме, че той бил внезапно призван от Бога, защото той не познавал Бога и в даден момент Бог се намесил в неговия живот чрез светлината, която видял по пътя към Дамаск. Бог прекъснал неговото пътуване и влязъл в неговия личен живот. Това обаче не е нарушаване на неговата свобода, а именно това, което св. ап. Павел искал, но той го правел по неправилен начин. Той реално искал да стане Божий раб, имал ревност и любов за истинския Бог, сърцето му било право пред Господа, но като човек не знаел, че Христос е истинският Бог и в ревността си мислел, че трябва да брани Моисеевия закон и Бога на отците, както Го познавал от Стария Завет и както Го предавали еврейските закони и традиции. Докато имал право сърце и благо и истинно прозволение да обича Бога, да бъде раб Божий, посветен на Бога и да се подвизава за Божието дело, въпреки това по човешко неведение той бил враг на Бога и преследвал истинския Бог. Затова Бог, виждайки сърцето му, не го оставил да се заблуждава. Бог се намесил и му казал „Савле, защо Ме гониш?“ и всички онова, което знаете. Сякаш Бог нахлул в неговия личен живот и променил неговите дадености. Бог обаче направил това, именно защото св. ап. Павел искал това, макар и да не го осъзнавал, това е значимо за нас, защото много пъти виждаме дори добродетелни човеци да правят грешки в ежедневни неща или по въпроси, по които трябва да имат някакво мнение, и това ни безпокои и мислим, че трябва да направим нещо и да ги поправим. Ние обаче забравяме, че съществува Бог, Който не оставя човека.

Ако човек има благо произволение и сърце, макар и за момент да се заблуждава, Бог ще намери начин да му помогне, да го помилва. Бог няма да остави човека да се заблуждава за дълго, няма да го остави да се погуби. Дори този човек да има големи проблеми. Припомнете си от Патерика, където сестрата на един подвижник паднала в блудство, тя била пленена от тази плътска страст, но имала добро сърце и парите, които вземала от този лош навик, ги давала като милостиня. В скита чували за нея и братята казвали на подвижника ”за съжаление, сестра ти продължава да върши този грях, но продължава да дава милостиня. Но не се бой! Ако дава милостиня, Бог няма да я остави в този грях! Може да е робиня на греха, но има благо сърце и в даден момент Бог ще намери начин да я помилва”. Действително станало така. В даден момент, както Бог в Неговата премъдрост, промисъл и любов знае за всеки човек, Той намерил начин и я посетил, тя се покаяла и променила целия си живот. Бог наистина не ни оставя.

Да ви кажа и пример от Света Гора, където живях. Там съм виждал монаси, които в даден момент престанаха да бъдат „добри” монаси и изпаднаха в нехайство, в безразличие и създаваха лоша представа у хората, даваха лоша картина за монашеския живот и изобщо за етоса на светогорския монашески живот. Видяхме обаче – разбира се, не винаги, но почти винаги – че тези човеци имаха  преподобна кончина. Виждаш цял живот загубен, а преподобна смърт. Защо? Защото тези хора имаха нещо в живота си, някаква добродетел или някакъв таен труд в себе си, който Бог видял, проявил търпение и ги очаквал години наред заради онзи последен момент на покаяние.

Сещам се, в началото, когато отидох, имаше един монах, клетия, който беше много свиреп. Имаше една сопа и мнозина ядоха бой от него. Особено когато ходеше по магазините в Карея и Дафни, трябваше да пазарува безплатно, не се съгласяваше да плаща и ако бакалинът дръзнеше да му каже „Плати!”, той му „плащаше” и не само вземаше безплатно, а раздаваше и на другите, т.е. черпеше ги с нещата на бакалина. Затова, когато собствениците на магазини го виждаха да се задава отдалеч, веднага затваряха магазините, за да не влезе вътре. Той идваше при нас в манастира и оставаше нощем. Беше наистина труден човек, чепат, аз го гледах и негодувах, къде се намери този?! Труден човек, така да се каже. Идваше и създаваше лоша картина пред поклонниците, много пъти скандализираше хората с живота си, с поведението си. Ние като млади, добре, не ни харесваше, искахме да имаме добра картина, бяхме на този акъл, бидейки млади, неизпитани и незрели. Интересуваше ни картината, сякаш всичко зависи от собствената ти картина. Както и да е. Този човек обаче малко преди да почине, няколко дена преди това действително се покая, изповяда се, причасти се и почина именно в деня на своя имен ден и имаше тиха смърт.

Имаше друг старец – румънец, който, клетият, постоянно беше пиян, където и да го видиш, имаше бутилка вино в джоба, много пъти се напиваше толкова много, че го намирахме паднал на пътя и беше жалка гледка. Той наричаше старец Паисий масон. „Ха, Паисий, масон, масон е! Той цяла нощ чете Соломон!”. Така казваше за старец Паисий. Както и да е; тоест толкова зле беше клетият. Той обаче, дойде пеша от Румъния на Света Гора и в края живота му се грижехме за него в манастира – много пъти съм ви разказвал за него – Енох се казваше. 15-20 дни преди смъртта си предвидя своята кончина, както и точния ден и час, в който щеше да умре. Той извика игумена, изповяда се, причастяваше се всеки ден, молеше се и накрая, когато щеше да умре, отвори ръцете си и каза – „ето, Света Богородица!”. Тоест дойде Пресвета Богородица. След това каза: „идвам, идвам!” и отмина от този свят. Умря по този начин. В точния ден и час, както каза. И кое беше най-парадоксалното? Това, че в същия ден и час умря и неговият послушник и той му го каза, т.е. накара ни да се обадим в другия манастир, където беше неговият послушник: „обадете се и кажете на еди-кой си, че в този ден и час ще отминем заедно, заедно ще отидем на небето”. И двамата умряха в същия ден и час, както беше предвидял дни преди това.

Затова казваме, че ние не можем да знаем какво става в сърцето на хората и много пъти виждаме  човеците да правят грешки, но. . . Ако някой гледаше св. ап. Павел когато вършил всички тези неща и присъствал на убийството на св.архидякон Стефан, пазел дрехите на другите, за да могат те да хвърлят камъни, не знаем дали и той е хвърлил, бихме видели едно чудовище, един човек, който дишал злоба срещу християните, обаче този човек бил избран Божий съсъд. Кога обаче? В подходящия час. Св. ап. Павел бил жив, когато Христос бил в Йерусалим, след като живял по Негово време. Човек си казва – добре де, детето ми, защо Христос не го призвал малко по-рано, да се запознаят? Нали? Както казват някои: ако знаех за старец Паисий или Порфирий, щях да отида да ги видя! „Бях в Солун – казваше едно млад човек, който учеше там – не го знаех, никой не ми каза да отида да видя този велик старец!”. Но най-малкото ние, чийто акъл е настроен малко клюкарски, бихме могли да кажем за св. ап. Павел: Добре де, детето ми, след като e живял през същата епоха, защо Христос, Благословеният, оставил да го призове две години по-късно? Е, да го беше призвал две години по-рано, да се запознаят отблизо, да види Христос, да чуе онези хубави думи на Христос, да живее всички тези неща, след като виждате, че дори на стенописите, на Тайната Вечеря, на Петдесетница, иконографите изобразяват  св. ап. Павел, който не присъствал. Нали? Исторически не бил там, не бил на Петдесетница, не бил на Тайната Вечеря, но го изографисват, за да покажат диахроничността на присъствието на Христос в Църквата и значението и св. ап. Павел, първият апостол след Христос, който обаче не познал Христос на тази земя. Защо? Защото още не бил готов. Бог очаквал да дойде неговият час, макар и това да означавало, че нямало да го познае на тази земя, а по-късно. Човек си казва още: добре, нужно ли е било св. ап. Павел да мине през това петно на гонител, защото сам казва това на друго място, аз преследвах християните? Въпреки това Бог дори тук не предотвратил това, а оставил да дойде подходящият час, когато той щял да бъде готов да приеме Божията воля в живота си. Бог не ни открива волята Си, ако ние не сме готови да Го чуем, защото, ако Бог ни покаже Неговата воля и ние я отхвърлим чрез нашата неопитност, незрялост и страсти, тогава ставаме богоборци и изпадаме в още по-голям грях. Затова Бог ни изчаква. Св. ап. Павел е класически пример за Божието търпение. Разбира се, това е за нас, дава ни се, за да се научим ние, както и да поучим и нашите деца да не се отчайваме.

Бог се грижи за всички хора. Също така ти не знаеш утрешния ден на всеки човек, не знаеш как Бог ще устрои всеки човек, и ако един човек сега се противи и прави сцени, да, сега е такъв, утре може да се промени. Бог има грижата за него – не е възможно ние да обичаме нашите деца, съпруга или духовни чеда или който и да е повече, отколкото Бог ги обича. Затова нека имаме доверие в Бога. Разбира се, нека правим човешкото, това, което можем, да кажем Божието слово, това, което трябва, с мир, простота, благост и любов. Нека имаме мир. Остави го на Бога, Бог си знае. Колко промени видяхме, колко човеци се обърнаха за миг и колко човеци, които реално бяха демони, така да го кажа, на другия ден станаха Ангели и ги виждахме и ние самите и казваме: как този човек стана така, как се промени за миг, как допреди този нервен, гневен хулещ, ругаещ, с хиляди пороци върху себе си стана като агънце, незлобив, кротък, смирен, тих, къде беше преди този човек, къде е имал скрито това нещо?

Бог влиза дълбоко, в най-голямата дълбочина на човешкото сърце. Дори там, където ние самите не можем да влезем и да осъзнаем. Затова е важно да имаме доверие на Бога. Бог има Своя начин. Бог ще намери начин да посети сърцето на човека. И знаете ли? Бог съди нещата не по началото, а по края, тоест в тези истории, които ви казах, Бог проявил търпение спрямо онези скандални монаси толкова години, за да ги победи в последния момент от живота им и да ги вземе при Себе Си. И човек си казва, ама,толкова години – т.е. кога Бог го взел? В последния момент, в онзи час той бил готов, в този последен миг, който обаче осмислил и всички останали. Затова трябва да имаме търпение, да не се стресираме в това да искаме да правим какви ли не неща и ние да спасим света. Не ние ще спасим света, не ние ще спасим децата ни, мъжа ни, жена ни, работодателя ни, колегата ни. Не. Бог ще го спаси, но ние сме длъжни да направим човешкото. Да, ще кажеш думата си, ще дадеш твоя добрия пример, ще допринесеш с твоята молитва, ще се потрудиш в молитвата за душата на детето ти, съпругата ти, колегата ти, който има нужда, ще се подвизаваш в молитвата за този човек, но имай мир, не се стресирай, не се паникьосвай, не прави погрешни действия, погрешни стъпки, всеки път. Всеки път, когато се стресираме, паникьосваме и вайкаме, допускаме грешки. Старецът Ефрем Катунакиот казваше, когато отивахме при него: „детето ми, нито когато си радостен, нито когато си наскърбен не вземай решения, а трябва да чакаш да отмине радостта, да отмине скръбта и след това да ги вземаш”. Сещам се, когато някой път изкушени от случки, изкушения, от едно, друго, казвахме – геронда, едното така, другото иначе! А той: „не детето ми, прояви търпение, да мине радостта и след това, да мине изкушението. Сега, каквото и да решиш и кажеш, ще бъде грешка”. Защото твоето емоционално състояние има определено въздействие. Много си радостен и мислиш, че всичко ще бъде така и вземаш решения и говориш велики слова. Или си много наскърбен и решаваш, че животът е черен, няма смисъл, няма нищо, всичко е загубено и вече не съществува причина да съществуваш. Нито едното, нито другото. Имай мир, имай надежда в Бога, остави Бог да работи и за тебе и за всеки друг човек. Ти направи човешкото и Бог ще направи Неговото. Така придобиваш мир и чрез този мир можеш да се отнасяш правилно към другите хора, да не се увличаш от своите емоции, да не си избухлив и да не знаеш какво говориш много пъти, както и да не потъваш.

Знаете ли, много пъти ни обхваща скръб за много неща. Казваме, какво ще стане, страната ни, Църквата, училището, семейството?! Лека-полека, имайте мир, Бог си знае, не бързайте. Сещам се, когато бяхме в Света Гора в Св. Кинотис, там, където е събранието на представителите на 20-те манастира, което функционира като управително тяло, администрацията на Света Гора, е, по-младите искахме да направим всичко тук и сега. Старците, възрастните, простодушни, но и мъдри, винаги казваха – отци, лека-полека, не бързайте, не е необходимо днес да вземем решение. Оставете го за другата седмица. Ама защо? Остави го за другата седмица. Не бързай да решаваш сега. Бог си знае, не се безпокойте и паникьосвайте! Тогава излязоха някакви държавни постановления, да ги наречем лоши, в ущърб на манастирите и т.н. Ние веднага искахме да слезем в Атина, да протестираме, но старците казаха- не бързайте, лека-полека, Света Гора е на хиляди години, няма да загине, минали са турци, не загива с проектозакони, не се бойте, лека полека. Утихнете се! Знаете ли това нещо колко ни помогна? То ни помогна практически в решаването на различни проблеми, но и изобщо в цялостното третиране на нашия живот. Така е. Нека се научим да гледаме на нещата, както Бог гледа на тях – с великодушие, търпение, добродушие, да не бъде малодушни, да не мислим, че ние ще направим всичко! И да не забравяме, че за всеки човек Бог ще каже последната дума, Бог ще има последната дума. Ти гледаш, съдиш, осъждаш, затова и Бог ни забранява да осъждаме някого. Не осъждайте, казва Христос! Не знаеш, днес човек е така, утре е по друг начин, не знаеш в последния момент какво става с него. Познавах семейства, жени, които имаха трудни мъже, целият им живот беше мъчение или обратното, мъже, които имаха трудни жени, но накрая онзи благословен съпруг или съпруга имаха свята кончина. Последните им дни на живота наистина бяха свети. И казва някой: заслужаваше си търпението 60 години, 70 години за тази кончина! Ако Бог го чака, ти кой си, който ще му отрежеш пътя към покаянието? Бог го чака, търпи и оставя там. Затова нека не изпреварваме Бога, да не искаме сами да направим нещата, които Бог би могъл да направи, но не ги прави, и това да ни кара да се замислим защо Бог има толкова голямо търпение към хората.

Както казва апостолът ние имаме ум Христов – трябва да имаме ум Христов. Трябва да се научим да мислим така, както Бог мисли, да третираме нещата от света така, както Бог ги третира, затова нямаме право да отчайваме никой и затова отчаянието е най-лошият грях, по-голям от най-лошото убийство. И най-големият убиец има надежда за спасението, ако се покае. И най-лошият грешник, най-безсрамният човек има надежда и възможност за спасение, ако естествено се покае и никой не може да му отреже пътя му към покаянието. Това го срещаме ежедневно ние, духовниците.

Надеждата е Христос, Той е надежда на обезнадеждените. Тоест тези, които нямат никаква надежда в този свят, имат надежда в Христос. И това е най-значимата надежда. Затова св. ап. Павел станал апостол по Божия воля в подходящия час чрез Божието търпение и нежността на бащинската любов, която не отменила неговата свобода, а очаквала да дойде часът, когато свободата му ще съдейства на Божията воля и Бог да го направи апостол на Иисус Христос и той да бъде пример за възможността за промяна в самите нас, но и в другите около нас.

до намиращите се в Ефес светии и вярващи в Христа Иисуса:

Виждате, св. ап. Павел нарича апостолите светии. Много пъти някои се скандализират и казват, защо казвате света митрополия? Вие светии ли сте? И така, както правите, светии ли сте? Разбира се, не сме светии. Кой каза, че сме светии? Движими се с ореол? Всички сме свети, всички християни са светии, защото сме призвани към светост, не защото животът ни е свят, той трябва да стане свят, а защото като християни, кръстени в името на Света Троица, като членове на Тялото на светата Църква сме свети. В този смисъл сме свети и затова апостолите и християните се обръщали към другите християни като светии и нямали представата, която ние имаме и мислим, че светецът е извънземен. Не е така. Свят е всеки кръстен член на Църквата, който приема Тайнствата на Църквата и затова сме длъжни да сме свети, защото сме членове на святото Тяло Христово. Както казва св. ап. Павел, братя, нима ще направя Христовите членове членове на блудница, не знаете ли, че тялото ви е храм на Бога, на Светия Дух, призвани сте към светост  – вашата светост е даденост и трябва да я активирате чрез вашата борба. Когато се обръщаме към някой монах, епископ, който и да е като свят, това не означава, че е свят като човек, а е свят като епископ; аз може да съм грешен, трижди окаян, но свещенството, харизмите на епископа, на свещенството, харизмите на християнина са свети и затова те са светии, затова и апостолите писали така – към светии, към светите братя. Нима всички били светии? Естествено не. Естествено те били човеци като нас, някои в Коринт дори имали страшни грехове, кръвосмешения, лъжи, грабежи, какви светии са били? Много от тях  били лъжливи и по-късно някои станали еретици. Те били хора подвизаващи се, но като членове на Църквата, като Христови членове, като Божии храмове, били свети.

благодат вам и мир от Бога Отца нашего и от Господа Иисуса Христа

Благодат и мир. Когато присъстват Божията благодат и мир, тогава Сам Бог присъства, човек реално придобива мир и чувства Божието присъствие в живота си. Тази благодат, мир и благословение се дават, когато  се молим за други хора и им предаваме Божията благодат, не защото ние сме нещо, а защото Бог е извор на благодатта и на мира!

превод: Константин Константинов