Автор: архим. Варнава Янку

продължение от тук

Нас не ни обогатяват харизматичните, силните хора. Нека не се впечатляваме само от външните харизми, понеже някои са умни, образовани, впечатляващи. Значение има тяхното дело, защото то свидетелства и за тяхната същност. Не ставаме по-добри, когато придобиваме някаква харизма, а когато приемем нашата нищета, когато обикнем нашата нищета.

Господ, „бидейки богат”, обедня. И ние се обогатяваме от бедния, тихия, смирения, немощния човек, който е придобил светодуховна нищета и има в себе си друга дълбочина на живот, друго зрение, друго възприятие и друг слух. Смирението е сила и богатство на живот. Кой може да онеправдае смирения? Кой може да го победи? Кой може да му открадне съкровището? Авва Исаак дава отговора: „Съвършенството на смирението е да понасяш унижението и всяко лъжливо обвинение с радост. Ако искаш да узнаеш дали си смиреномъдър, изпитай себе си дали се смущаваш, когато биваш онеправдан. Смиреномъдрият човек никой никога не мрази, нито порицава, нито презира; Владиката го обича и чрез това бива обичан от всички, всички го желаят и където се приближава, като ангел на светлина го виждат. Утихват и свирепите зверове, защото усещат в него онова благоухание, което излъчвал Адам преди престъплението”.

В същия дух се движи и известният писател и иконописец Фотис Кондоглу, човек от наше време. „Ние днес нямаме смирение, нямаме търпение, не можем да понесем една неправда, защото нямаме тази надежда, която услажда горчивините. Където няма смирение, няма любов. Търпеливият човек чувства, че се намира в една крепост, където не може да стъпи никой враг и е несмутим сред бурите, които го поразяват. Излез малко от нощта на гордостта, която те покрива и ще заблести пред теб сладката светлина на смирението; и ще почувстваш голяма радост и благословено спокойствие” (Благословено убежище).

Ако човекът приеме доброволно своята нищета и не се уплаши от нея, а по-скоро я обикне, тогава няма да има подозрения, няма да има несигурности, няма да се бои от нищо, след като той самият е оставил себе си на грижата и любовта на Бога. И когато казваме изоставяне на нашето Аз, нямаме предвид липса на себеуважение, което представлява душевна болест, а духовното изоставяне, когато приемаме всичко, което ни се случва, като Божия воля и доверяваме всичко на Неговата любов.

Смирението означава – отказвам се от моята сила и приемам силата на Бога. Отхвърлям моя морал и търси добродетелта на Христос. Отхвърлям моята святост и копнея Неговата святост. Отхвърлям моята радост и търся Неговата радост. Предавам всичко на Него. След като се предам на Бога, се отричам доброволно от себе си. И тогава вече не се чувствам несигурен. От нищо не се страхувам! „Душата на смирения”, пише свети Силуан „прилича на море. Хвърли в морето камък; много слабо ще раздвижи повърхността и веднага ще се потопи на дълбоко. Така се потапят скърбите в сърцето на смирения. Всичко се оказва красиво, радостно и превъзходно и душата придобива голямо упокоение в Бога. Всички хора тогава се дивят на красотата на мира и на радостта, която Господ дарява на тази душа” (За смирението, 39).

Смирен е този, който се е научил да казва на Бога „да бъде благословено”, каквото и да му се случи. Оставя се на Божия промисъл и милост сред радости и скърби, изкушения и мъки. Не приема никакъв помисъл. Разпъва логиката и волята си. Не се смущава. Уповава се във всичко на Неговата благодат. Знае, че „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата.” (Пс. 126:1-2). Свободен от страхове и тревоги, става като малко дете и казва: „Боже мой, не знам нищо, не разбирам нищо, само Теб търся!” Тогава чувства радостта и блаженството на царството Божие, което принадлежи на децата.

Смиреният човек се наслаждава на една вътрешна пълнота. Не претендира, не влиза в конфликт. Докато дава своето пространство на другия, сърцето му толкова много се разширява, че побира цялата вселена. Избира като начин на живот той да става храна за другите, съгласно думите на Господ „Вземете, яжте. . .”.

„Смирението на Христос” продължава свети Силуан, „обитава в най-малките и те се радват, че са малки и най-малки от всички. Смирената душа е пълна с любов и не търси първенства, а желае за всички благото и е благодарна във всичко. Тайната на светото смирение по Христа е велика и неизказана. От любов душата желае за всеки човек повече блага, отколкото за себе си и се радва, когато вижда другите, че са по-щастливи от нея и скърби, когато ги вижда да се измъчват”.

Хората могат да ми навредят, когато имам съкровища и рискувам да ги загубя, когато се конфронтирам с другите и се конкурирам с тях, имайки за цел да постигна успех. Но когато отхвърлям всичко заради Христос, какво да загубя? Моята сила? Оставих я на Него. Моето богатство. Оставих го на Него. Моя успех? Оставих го на Него. Хорското признание? Оставих го на Него. Радостта ми? Оставих я на Него. Нищо друго не искам. Искам само Него, затова поверих всичко на Него! Следователно нямам нищо, което да ми отнемат или да ме онеправдаят. Не съм в опасност от никой. Никой не може да ме онеправдае, защото вече признах моето поражение, предадох се на моя Бог! Както ни уверява псалмопевецът от своя жизнен опит, „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата” (Пс. 33:19).

За какво да се конкурирам? Нямам какво да завоювам. Вече завоювах всичко, търсейки Бога. Моето съкровище е Христос! И това съкровище не може да бъде откраднато, нито да бъде победено, нито смъртта да го погълне, след като това съкровище е възкресение. Смиреният, бедният сред своята лична смърт е същински богат.

Чрез неговата смърт може да обогати мнозина, защото е преодолял външните схеми, съперничествата и всекидневните конфликти, които крият егоцентричност, злочестие и малоценност. Напреднал е по-дълбоко.

Когато хленчим срещу тези, които са ни онеправдали и се терзаем от психологически и емоционални проблеми, всъщност виновен е нашият наранен нарцисизъм и комплекс за малоценност, понеже не сме съумели да приемем дълбоко в сърцето ни смирението и да кажем на Бога: „Съгреших!” Не обикнахме дълбоко Бога.  Не приехме, че Бог е нашето блаженство. Въобразяваме си, че блаженство е нашата логика и задоволяването на нашите душевни нужди. В това е проблемът на всички нас. Дезориентираме се и губим истинското блаженство. Затова сме неспособни да простим и да обикнем истински.

Човекът копнее за блаженство, сила, но дундурка своя егоизъм и задоволява своя хипертрофирал нарцисизъм. Затова остава трайно беден и гладен. Създава трайно в и около себе си нужди и  претендира другите да ги задоволяват. Това е истинската нищета и трагедия!

Не можем да приемем този, който ни онеправдава и ни предава, ако не се научим да прощаваме. Постоянно ще влизаме в конфликти, след като и другият постъпва, имайки за критерий неговото оправдание, неговото задоволяване, неговата полза. Тогава, кой човек е изпълнен вътрешно? Кой чувства покой? Само този, който е осъзнал, че блаженство не е неговото Аз с неговата сила, а неговото Аз, засадено в Тялото Христово. Именно Самия Христос, Който е срещнал чрез неговото лично смирение и нищета.

Смиреният човек има спокойствие. Не чувства постоянно стрес, искайки да завоюва нещо. Придобива способност да вижда и да различава състояния, да вижда реалността на другия,  екзистенциалните му нужди, полезното за душата му. Отказва по всякакъв начин да го експлоатира, защото осъзнава, че унижаването на другия навярно може да му даде временно удовлетворение или евтино доволство, но никога няма да може да намери вечната, нетленната радост, нито ще вкуси истинското блаженство.

Смиреният човек, когато осъзнае, че поведението му ще навреди на ближния, ще предпочете на всяка цена да го уважи и да го почете, пренебрегвайки собствения си интерес. Дълбокото уважение към другия показва истинската му висота макар да не се проявява с външни схеми, макар да не се вижда с външно. За ценността на човека свидетелства неговото душевно  и ментално култивиране, но главно – това доколко уважава другия. Смиреният се понизява, опразва себе си, за да се обогати другият. Срещнал е Блажения и затова има силата да изостави своите интереси, за да обогати всички други. Придобил е силата да прощава и да дава на другите предпоставки да намерят радостта, да намерят истината.

Авва Доротей очертава със своето живо слово жизненото състояние, от една страна, на човека, който започва да се подвизава, за да придобие смирението, и от друга страна, на светеца, който е приел вече дара на Христовото смирение. „Първото смирение е човек да  мята брата си за по-благоразумен и по-добър във всичко, с една дума да смята себе си по-долу от всичко. Второто смирение е да отдава всички свои постижения на Бога. Това е съвършеното смирение на светците, което действа естествено в душата като резултат от пазенето на заповедите. Клоните на дърветата, когато са натежали с много плод, се накланят към земята, а когато нямат плод, се изправят. Но ако някой закачи камък на тези изправени клони и ги огъне, тогава дават плод. Така и душата, когато се смирява, дава плод, и колкото повече дава плод, толкова повече и се смирява. Защото колкото повече светците приближават Бога, толкова повече смятат себе си за грешни” (Слово за смиреномъдрието).

Свети Силуан ни предупреждава, че за да поддържа човек смирен дух, „много трудове трябва да претърпи и много сълзи трябва да пролее. Без смирен дух по Христа угасва в душата светлината на живота и душата умира. Смири себе си и ще видиш, че всички твои нещастия ще се преобърнат в покой, защото е дошла Божията благодат. Който е познал Господа в Светия Дух, има друго смирение, друго познание и друг вкус”.

Отците подчертават, че смирението по Христа не е резултат от логически процес и разбиране, нито от емоционална екзалтация. Със сигурност тези две големи сили на душата ни, логиката-разум и чувството не ни затрудняват да придобием нищетата на духа. Те са пречка, само ако ги видим автономизирано от целия човек. Христос не ни каза „не мислете и не чувствайте”. Каза ни: „и да мислите и да чувствате и да се радвате, но заедно с Мен! Да повярвате, че вашето съкровище съм Аз, а не помислите ви и чувствата ви”. Логиката и чувството са опасни, само ако ги обожествим и заменим с тях Бога. Но ако повярваме, че Той е животът ни и Му предадем всичко, логиката и чувството, тогава всичко се освещава.

Автономизираното усилие да открием Бога само чрез логиката и чувството е безплодно, след като Бог е непостижим. Ако силите на логиката и на чувството са успели да схванат и да разберат Бога, тогава Той не би бил Бог, а нашия идол, по наш „образ и подобие”. Въпреки че логиката и чувството не могат да заменят откровеното познание на Бога, те са сред най-големите Негови дарове, защото ни правят личности, способни да бъдем причастни на любовта Му. Благодарение на умната, гневната и желателната част на душата ставаме способни да проявяваме послушание към Божиите заповеди и да се подчиняваме смирено на волята Му.

Вратата, чрез която срещаме Бога, е Самият Бог. Обожествяването на нашата възприемателна способност е резултат от злоупотребата с логиката. Колкото и да търсим в различните философски и религиозни системи, никога няма да намерим радостта на живота с нашия разум. Умът и сърцето са просто органите, които ни помагат да изтълкуваме и да опишем Божиите дарове, Неговите величия и тайни. Чрез логиката ги констатираме, с чувството ги чувстваме и комуникираме между нас. Ставаме способни да предадем и на другите даровете, които Бог ни е дарил. Навярно така и те да се вдъхновят и да поискат да Го обикнат и да Го последват.

Бог се открива на смирените, както на по-простодушните, така и на най-великите интелектуалци и философи. Свети Спиридон бил смирен овчар, който се отличавал със своята простота, затова утешава простодушните хора. Бог обаче облагодатил и гениалния ум на един свети Максим Изповедник поради неговото смирение, за да може да описва по дивен начин Неговите тайни и да утешава философските умове. Св. Максим не тълкувал Бога чрез своята логика; просто записал с неговото мощно перо опита от на Божиите откровения в живота си, понеже предал себе си напълно на Бога.

Духовното смирение е подчинението на Божията воля и отхвърлянето на нашия помисъл.  Смирението не е естествено свойство на нашия характер и поведение. Няма никаква връзка с формализма и морализма. Предпоставка за смирението е предаването на нашата свобода на Божията воля, „Да”-то на личния Божий призив.

Авва Исаак описва с удивителна точност и непосредственост смирения човек. „Съвършен смиреномъдър човек е онзи, който не е нужно да изнамира чрез своя ум причини да смиреномъдърства, а напълно и естествено го е приел в себе си като велик дар, докато смята себе си за грешен, нищожен и достоен за презрение. Пътят, който води до смирение, са телесните трудове и това да смяташ себе си за по-долу от всяка твар и непрестанно да се молиш. Смиреномъдрият стои пред Бога в мълчание и очаква само Божията милост” (20 Слово).

Край на беседата

превод: Константин Константинов

Реклама