Автор: архим. Варнава Янку

Всички имаме нужда от Божието слово като явяване на онзи живот, който животвори, освобождава и ни дава съкровището, което ни липсва; това съкровище, което превишава щастието и нещастието и води до покой. Всички имаме възможност и призив да вкусим това екзистенциално събитие. Нашият голям покой не е решението на проблемите ни, не е изпълняването на нашите желания, цели и мечти, не е нашата добродетел, не е свободата, която ни е дадена да избираме и дори да съгрешаваме. Нашият голям покой е да вкусим истината, че смъртта е победена, защото имаме за Баща един Бог, Който ни гледа и прощава греховете ни. Обича ни и се грижи да имаме общение с Него, да имаме лична връзка с Него, за да участваме в Неговото блаженство.

В началото на Проповедта на планината четем:

Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той, като отвори устата Си, поучаваше ги и казваше…

Когато Христос видял събралото се множество, се качил на планината. Защо се отдалечил от хората? Не ги обичал? Какво означава това отдалечаване и качване на планината? Христос се оттеглил в пустинно място, за да ни покаже добродетелта на смирението. Отдалечил се от множеството, защото не търсил приемане и слава от хората. Не отишъл самозван да седне сред тях, да проповядва, за да ги впечатли. Нашата собствена нужда да впечатляваме и да печелим уважението на множеството показва реално нашата малоценност, отсъствието на истинска слава в нас. Истинска слава на човека е само Христос и слава на Христос е Неговият кеносис, нищета, Кръст.

Ние пренебрегваме смирения етос, защото нямаме Божия дух и не живеем нашата онтологична промяна чрез благодатта на Светия Дух. Търсим ефимерната слава, преследвайки я с изцяло човешки критерии. Интересува ни дали хората ни приемат и ценят, дали ни харесват. Тази гонитба на празна слава ни причинява духовна  и душевна болест. От живота ни изчезват простотата и прямотата, защото се боим от съда и отхвърлянето. Занимаваме се вманиачено с хиляди неща, за да покрием нашата екзистенциална празнота, откривайки по този начин нашата вътрешна нищета.

Славата на Христос е Кръстът. Христос се принизява доброволно и се принася на света-хората. Този, който от нас се принася доброволно и съзнателно на другите, свидетелства за истинна любов. Не влиза в дилема дали се харесва на другите, дали ме признават. Свободен е от комплексите за приемане и награждаване, от вътрешни раздвоения, тъй като живее свободата в Христос. И само истинната любов има този тип свобода.

Любовта не е нуждата или претенцията да променим другия, а копнежът да се съединим с другия. Не съществува любов без свобода, нито свобода без любов. Свобода и любов са взаимосвързани и неразривни понятия. Не е възможно да обичам другия в Христос и да не съм свободен. Нито мога да бъда истински свободен и да не го обичам. И когато обичам истинно другия, не ме е грижа дали ме признава, след като признанието за мен е радостта, с която се изпълва чрез моето откриване, чрез моето принасяне.

На всяко равнище на нашия социален живот, дори и в нашия църковен живот, живеем в организирана среда. Така определени пъти се принуждаваме, съобразно ситуацията, да лицемерим и да носим маски. При това нашата първоначална болест не е лицемерието, а вманиаченият стремеж другите да ни приемат и признават. Когато тази болест порази сърцето ни, стигаме постепенно до безразличие дори към нашите най-дълбоките екзистенциално нужди и стремежи. Пренебрегваме най-дълбоките ни духовни и душевни функции. Губим връзка със собственото си Аз.

Par excellеnce религиозният човек търси признание и награда от другите, защото в църковните кръгове се преподчертава човешкото усилие, човешката воля, сила и ценност. Напротив, „хората от света”, които често са съкрушени=разбити и сломени от самия живот, не се интересуват толкова много от мнението на другите за тях.

В момента, в който всички търсили Господ, Той се качил на планината, искайки да ни каже: „Оставете лъжливите неща, признанието от хората, което е смърт и тление. Славата на човеците е смъртна, не дава живот, не преодолява смъртта, разболява ви. Потърсете това, което ще ви даде живот”.

Не рядко вкусихме истинния живот, отдалечени в някоя планина. Там, сред пустошта, във „вътрешната стая”, влизаме в същностна връзка с Бога и със своето Аз. Всички знаем от личен опит, че в моментите, в които се оттегляме за съприкосновение със своето Аз, чрез молитвена връзка с Бога, придобиваме способност да говорим реално както на себе си, така и на другите, кога с думи, кога с дела, дори и с нашето мълчание.

Ако прочетем внимателно Евангелието, ще видим, че всяка дума има особена ценност, крие дълбок смисъл и дава живот. Докато Господ седял, учениците Му се приближили. Христос не отишъл да срещне учениците Си, а те дошли при Него. Христос не бил измамник. Нас ни обзема мания да „преследваме” другите. Родителите търчат с тревога да спасят децата си. Духовните педагози търсят, наблюдават и изследват хората, мислейки, че ще ги спасят. Накрая това, което постигат, е да отменят възможностите за реална пастирска грижа и развитие на човешката персоналност.

Можем да дадем възможност за спасение на другия, само ако му дадем уют първо той да се обърне към нас. Не ние отиваме да го намерим, а очакваме да дойде самичък да ни говори. Но за да потърси помощта ни, преди това трябва да сме го вдъхновили. И го вдъхновяваме с присъствието си, с целия ни етос, с целия ни живот, не само с думите ни, но и с мълчанието ни.

Господ нямал тревогата на изцелителя, нямал стреса на спасителя, така че да преследва безразсъдно хората, където и да се намирали. Искал просто да ги доведе близо до Себе Си. Вдъхвал в учениците Си копнежа за търсенето, копнежа за познанието, изразен във въпроса: „Къде е животът? Кой е животът?”

След като учениците Му дошли при Него, Той започнал да ги поучава – „отворил устата Си”. Но можеш ли да говориш без да отвориш устата си? Разбира се! Господ говорил не само с думи и дела, но и с мълчанието Си. На всеки от нас лично много пъти Господ отговаря тайно чрез молитвата, но и чрез преживяването на св. Тайнства. Често словото Му е по-плодотворно чрез мълчанието и отдалечаването Му, чрез отсъствието Му. Колко пъти и ние, хората, казваме помежду си най-важните и съществени неща с мълчание и дела, а не с думи!

Често констатираме, че познаваме добре някой, който обичаме, в неговото отсъствие. Защото тогава в нас се поражда по-дълбок копнеж, по-силна болка и оттук по-съществено познание. Същото става и с Бога. Доколкото някога сме получили опит от Неговото присъствие, доколкото сме Го вкусили, Той вече става единственият, който обичаме и сме влюбени в Него. Неговото отсъствие ни съкрушава, поражда в сърцето ни страдание и болка. Стига да не се предадем и разочароваме, а да настояваме в болката от отсъствието и трайния постоянен копнеж за Него. Ако не потърсим наркотиците на други видове любов и други копнежи, за да се задоволим временно и да се унесем, тогава ще придобием опитно познание на Бога, ще Го познаем по-ясно. И чрез Божието познание ще разберем по-добре и себе си, ще открием нашето реално състояние и измерения.

Когато Бог ни покаже лицето Си, ще открием, че Той е нашата радост, Той е нашият живот, Единственият, Който реално ни липсваше. Когато си тръгне, се смиряваме и се заквасваме в болката от Неговото отсъствие. Ако в нас намираме тази болка, това означава, че копнеем живата връзка с Него и не намираме покой, ако не Го намерим. Тогава вече избягваме от схемите, които окопават нашата религиозност в матрици, които ни успокояват само душевно, а не духовно. Влизаме в пространството на свободната среща с Бога.

Заквасени с болката, родена и отхранена в мълчанието и отсъствието на Бога, развиваме възможността да обичаме, да прощаваме и да не съдим другите.  Не е възможно да се занимаваме с другите, коментирайки, осъждайки или презирайки, когато живеем дълбоко в нас болката от Божието отсъствие. Защото тази болка е отсъствие на живот и води човека до неговите граници, тази болка е опит от смъртта и поражда най-дълбока скръб. Чрез болезненото преживяване на скръбта от отсъствието на Бога и липсата на радост, постепенно започват да се отварят очите на душата ни и да виждаме реалната ценност на нашата личност, сътворена по Божий образ. Тогава сме способни да осъзнаем истинската величина на нашето битие, тогава можем да отдадем истинско уважение и оценка на нашето Аз.

Не можем да се наричаме християни, когато гледаме с презрение грешника, раба, брата, сътворен по Божи образ. Как може да не състрадаваме на ближния за неговото падение, да не копнеем неговото спасение, да не признаваме неговата ценност? Ако не придобием чувствителността да го ценим дълбоко и да го обичаме истинно, какво значение има ако се причастяваме и се молим? Просто се грижим за нашето себеутвържедние, затваряйки се в нашето его, вместо да принасяме себе си на Христос.

Не изпълняваме Божиите заповеди със задни помисли, за да отидем в Рая или за да удовлетвори Бог някои наши нужди. Христовите заповеди не са задължаващ подвиг, а плод на общение с Бога.  Както любящата връзка с някой човек определя нашия начин на живот и поведение, по аналогичен начин пазенето на Божиите заповеди не е просто някакво правило за поведение, за да станем нравствени и „спасени”, а плод от личната ни връзка с Бога. Той е единственото ни спасение. Той е животът ни. Той е нашето избавление.

Нека и ние заедно с учениците се изкачим на Планината, за да чуем Христос, Който отваря устата Си и ни говори:

блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно

Свети Григорий Нисийски, започвайки тълкуванието на блаженствата, определя първо понятието за блаженството: „Само Бог е блажен. И за да станем способни да участваме в Неговото блаженство, сме длъжни да Му се уподобяваме. Но как страстният човек може да се уподоби на безстрастния Бог, Който остава извън всяка страст? Като човеци не можем да се уподобим на Бога. Но ни е даден начин да Му се уподобим, аналогичен с възможността на страстния човек да се уподоби на блажения Бог. Този начин са заповедите на Христос, предложението за живот от нашия Господ чрез блаженствата” (1. Слово върху блаженствата).

Факт от първостепенно значение е да разберем, че в зависимост от това какво смятаме блажено за нас, за съкровище, какво за радост в живота ни се отсъжда и за нашата личност. Човекът се отъждествява с неговото съкровище и от него получава името си. Ако някой смята за съкровище на живота си парите, той се отъждествява с тях. Ако смята за съкровище на живота си емоционалното задоволяване, се отъждествява с него. Ако смята за съкровище на живота професионалния успех и социалното признание, се отъждествява с него. Но ако повярва, че неговото блаженство е общението в любов с Бога, ще се погрижи да се съедини с Него. Съобразно нашето позициониране или придобиваме сила и живот в нас или сме празни, живи мъртъвци.

Много пъти пазим Божиите заповеди поради страх от наказание или по користни причини. Наша цел не е Бог, а изгодата. Колко пъти идва някой майка в Църква и иска да споменем детето ѝ на Литургията, да му „прочетем” молитва, за да намери добър другар, да влезе в университета, да намери добра работа, да спечели делото. . . Подготвя се по съответния начин, св. 40 литургии, пости, изповеди, за да ѝ даде Бог желаното. Не се интересува от Бога, а от нейната полза. Но какъв тип духовен живот, какъв тип вътрешна сила и енергия може да има индивидуалната полза?
Често срещаме хора, които, въпреки че живеят в греха, крият в себе си съкровище! Грехът им е просто резултат от едно неуспешно търсене на Бога. В целия си живот са търсили Бога, но по погрешен начин. Затова Бог не ги отхвърля в техните провали, тъй като вижда, че зад техните провалени действия са търсили Него. Има толкова хора, които търсят истината в различни философски системи, и въпреки че живеят в заблуда, различава в тях нещо боголюбиво, някакви следи от истинско търсене на Бога. Затова и в даден благоприятен момент от живота им Бог ще намери начин да ги приближи към Себе Си, да ги приеме в лоното на Църквата Си.

В Църквата обикновено отъждестяваме греха с плътските страсти и пренебрегваме гордостта, тщеславието и толкова други страстни състояния. Понеже уж пазим Божиите заповеди и години наред сме верни членове на Църквата, смятаме, че Бог е длъжен да ни благославя и да удовлетворява нашите нужди. Когато развиваме такива убеждения, можем ли да рискуваме някога нашето индивидуално удобство, поемайки отговорността на битката с Бога? Най-вероятно ще останем завинаги окопани зад схеми и правила, обожавайки себе си и идолизирайки нашите сантименти.

Не сме вкусили пълнотата на вътрешната свобода, която връзката с Бога дарява, затова се вдигаме около нас укрепления, за да предпазим егото ни. За да можем да се освободим от стените, които издигнахме, необходима предпоставка е смирението, предаването ни на Бога. Само ако закопнеем връзката с Него и счетем за блаженство на нашия живот Христовата личност, няма да имаме повече нужда да се окопаваме в лъжливи божества; веднъж завинаги ще сме се окопали в Бога, нашия Освободител и Спасител.

Не външата форма, а най-дълбокото търсене на човека свидетелства за негово състояние. Ние повечето пъти се интересуваме от собственото ни Аз, а от другите толкова повърхностно, че не проникваме в най-дълбоката същност на човешката личност. Изследваме всеки човек много повърхностно: в кои пространства се движи, как се държи, каква е професията му, какви дипломи има, какво грехове е направил, дали се изповядва, къде се изповядва, хиляди неща. . . Какво значение има всичко това, ако не придобием в нас истински живот? Ако вътре в нас е тясно, какво значение има, ако тялото и кръвта ни са пълни с Тялото и Кръвта Христови? Единственото блаженство на душата ни е животът в Христос, а не задоволяването на нашите разнообразни цели и желания.

Царството небесно, блаженството на човека е Сам Христос, Който се дарява на „бедните духом”. Когато отъждествим блаженството с личността на Христос и приемем името Му, ще придобием ипостас, ще придобием личност. В противен случай няма да имаме нито лик, нито личност.  Ще бъдем постоянно объркани. Ще бъдем раздробени, защото сме загубили нашето вътрешно единство и искаме неща, които нямат живот и дават лъжливо блаженство. Съобразно съкровището, в което влагаме сили и което ожидаме, се отсъжда и нашата същност и име.

Господ отъждествява блаженството с един път, с един указател на живот, с едно състояние на живот, в което се свидетелства за Самия Него.  Когато чуваме „Блажени бедните духом”, там е Самият Христос. Нищетата на духа, смирението, е явяване на Христос на дело. Също и когато казваме „блажени милостивите” „блажени плачещите” „блажени кротките”, там е Христос. Всички заповеди са преживяване на Христос, не са една морална форма, не ги изпълнявам, за да стана смирен  заради самия себе си, защото тогава ще стана злочест.

„Блажени бедните духом. . .” Образец за духовна нищета е нищетата на Христос. Господ бил богат и обеднял за нас, за да ни обогати.  Господ ни предлага друг жизнен етос и друга логика, която логиката на света не понася. Богатият Бог „унизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци” (Филип. 2:7) Христос запечатал пълното Си подчинение на волята на Отца с думите „не както Аз искам, а както Ти.” (Мат. 26:39), един акт, който конституира реалното съдържание на Неговото крайно смирение. Той станал „който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга.” (Марк 9:35), давйки пример и за нас да закопнеем да станем последни. Авва Исаак нарича смиреномъдрието „одежда на божеството, понеже Синът и Слово на Бога, ставайки Човек, с него се облякъл; покрил Своята слава и величие със смиреномъдрието” (30 слово, За смиреномъдрието).

Следва

превод: Константин Константинов

Реклама