Автор: Виталий Чеботар

Всеки от нас, отивайки  на среща с важен човек, с приятел или приятелка, на гости при уважавани от нас хора, на кино, театър, дискотека, на кафене, на празник, голямо светско тържество, на интервю за работа не отива с домашните си дрехи, а облича своите най-нови и хубави дрехи. Защо правим това? Разбира се – за да изглеждаме по-красиви, да бъдем по-харесани, да не се злепоставим пред човека, с когото се срещаме, да покажем уважение към човека, при когото отиваме на гости, да се представим пред бъдещия си работодател, първо с изряден външен вид, а след това и с уменията си. Всичко това правим пред хората. Как трябва да се представят свещенослужителите пред Господа? С какви дрехи трябва да извършват църковните служби пред Божиите очи? Естествено с чисти, специални дрехи. Защото извършването на богослужение не е обикновено действие. Това е служение пред Бога. И затова одеждите на свещенослужителите трябва да бъдат различни от тези на миряните, трябва да бъдат свещени, като богослуженията, които те извършват.

Казвайки „свещени“ или „богослужебни“ одежди, трябва да имаме предвид, че става дума за дрехите на свещенослужителите, които те обличат, за да извършват богослуженията. Употребата на богослужебни дрехи идва от времето на св. Апостоли. За тях свидетелстват ранните св. Отци, учителите на Църквата, църковните правила и църковните историци. Първоначално свещените одежди са наброявали само стихар (туника или алба) и орар. Стихарът в древността  представлявал дълга бяла риза, ушита от ленен плат, и символизирал духовната радост. Орарът от времето на ранната християнска Църква до днес се отличава по название и форма за трите йерархически степени. Както в древността, така и днес без стихара и орара (епитрахила, омофора) свещенослужителите не могат да извършат нито едно богослужение

Дяконски одежди

Богослужебни одежди на дякона са стихар, орар и наръкавници. Стихарът е дълга, права горна дреха с широки ръкави и е ушит от по-дебел ленен плат. Думата орар е гръцка и се превежда като ред, линия, ивица. Дяконският орар се поставя на дясното рамо. Той символизира ангелските крила. Орарът на архидяконите и протодяконите е по-дълъг и се препасва под дясната подмишница. Наръкавниците имат трапецовидна форма. Те имат връзки и се слагат на китките на двете ръце. Те се носят от дяконите, презвитерите и епископите. Първите ги носят под стихара, свещениците и архиереите ги обличат над стихара.

Богослужебни одежди на свещеника са стихар, епитрахил, наръкавници, пояс и фелон.

Свещеническите офикии са: набедреникът и кръстът.

Свещенически одежди

За разлика от дяконския стихар, стихарът на свещеника е долна бяла дреха с тесни ръкави, направена от лен. Презвитерският орар се нарича епитрахил и се носи на врата. Произлиза от дяконския орар. В древността, когато дяконът бил ръкополаган за презвитер, дяконският орар се оставал като свещена дреха, само предназначение му се променяло. И затова задното крило на орара се увивал един път около врата на свещенослужителя. Поясът се опасва около кръста, върху епитрахила. Той представлява една лента от плат. Поясът е символ на кърпата, която Господ Иисус Христос вързал на кръста, когато умил краката на учениците си преди Тайната вечеря. Също така тази богослужебна одежда символизира послушанието и духовната ревност. Пояс обличат по време на богослуженията и презвитерите, и епископите. Горната свещеническа дреха е фелонът. Той има още две названия – пенула или фенула и е направен от голямо парче вълнен плат, облича се през главата, има кръгла форма и прилича на камбана или звънец. С времето той е изменял своята форма и е придобил сегашния си вид, предаващ удобство за извършване на църковните служби. До 12. век тази дреха била носена и от архиереите. Днес фелонът е само свещеническа богослужебна дреха. Фелонът има няколко символа. Той символизира Христовата багреница, с която бил съден. Същото така фелонът символизира и свещеническото служение. Като трети символ той представя явяването и предвкусването на идните блага на Божието царство. Като отличие за усърдно и примерно служение на Бога, някои презвитери получават като богослужебна дреха набедреник или палица. Тази одежда е ушита от плат в форма на ромб, с връзки и с размер 30×30 см. Както подсказва самото название, тази офикия се слага от страни на бедрата и символизира духовния меч, тоест проповедническото слово на Господа. Набедреникът като офикия получават и отличили се архиереи. Другата награда на отличилите свещеници е кръстът, който е по-особен и се отличава от кръста на един обикновен презвитер.

Богослужебните одежди на епископа – стихар, епитрахил,  наръкавници, пояс, сакос и омофор.

Архиерейските офикии са: набедреникът, митрата, жезъла, кръстът и енголпието.

Архиерейски одежди

Първите четири от посочените по-горе богослужебните  одежди са същите като свещеническите. Върху тях архиереят облича омофора. Има два вида омофор – малък (къс) и голям (дълъг). И двата вида омофора представляват  лента от вълнен плат с кръстове и имат различна дължина. Малкият е дълъг два метра и половина. Късият омофор се поставя върху плещите, а дългият се облича също така на раменете, а след това се премята около врата, като двата му края остават да висят на гърдите и гърба на епископа. Тук е важно, обаче, да отбележим, че двата вида омофори имат различен произход. Затова не бива да се мисли че малкият омофор е скъсен модел на големия омофор. Дългият омофор от идва от времето на Римската империя. В онова далечно време римските императори и консулите носели палиум. По късно той станал свещена одежда и за архиереите. Късият омофор пък идва от древните манастири. Тази одежда е произлязла от монашеския палион. Омофорът символизира изгубената овца, която Добрият пастир в  лицето на Иисус Христос поставил на рамене. Епископския фелон се нарича сакос, (от гр. чувал). Той има същия символ, като и презвитерския фелон. До 12-то столетие фелон носели и презвитерите. Епископския фелон се отличавал само с това, че той имал множество кръстове. Според свидетелството на църковните историци в края на 12 век главата на Цариградската Църква получил царски подарък – една дреха носена от императорите. Тази дреха се наричала сакос. Той имал прилика със стихара на дяконите. По-късно тази одежда започнали да носят патриарсите и другите Православни църкви. След патриарсите сакосът започнал да се използва от архиепископите, по-късно и от всичките епископи.

В знак на високо пастирско служение епископите носят и още една богослужебна одежда, присъща само на архиереите. Тя се нарича митра. Митрата представлява вид шапка в форма на царска корона и е украсена със златни украшения и скъпоценности и отгоре е поставен кръст. До края на 12. век висшето източноправославно духовенство не носело митри. Изключение прави само главата на Йерусалимската Църква и неговите дванадесет свещеника. Пръв патриарх, който започнал да носи митра, бил патриарха Йоан Калека. Това се случило през 14 век. А през 18 век започнали да я носят и другите епископи. Архиепископската митра символизира трънения венец на Спасителя.

Горна богослужебна дреха на епископите и архимандритите е мантията. Тя има дълга задна част, приличаща на опашка, с четири скрижали, които са копия на библейските плочки са символ на двата Завета. През 17. век мантията става богослужебна одежда. Тя се облича от епископа при престъпването на прага на църквата и той я носи до обличането на свещените дрехи.

Друго отличие на архиереите е жезълът. Това е пръчка, отлята от метал, от горе на която има глобус. В средата на глобуса се издига кръст, а отстрани една срещу друга са сложени две метални змии. Жезълът символизира епископската власт, а змиите са символ на мъдростта на архиерея. Жезълът е притежание и игумените на големите монашески обители. Както и при свещениците, така и при епископите, нагръдният кръст се явява отличие за заслуги. Освен кръста епископите носят енголпието или панагията. Това е малка икона с образа на Дева Мария или Божия Син, поставен на верижка. Панагията символизира чистото сърце на епископа, който е длъжен да учи на чистата непоколебимата православна вяра.

 

Използвана литература:

  1. Колесникова, В. „Краткая энциклопедия православия. Путь к храму.” „Центрполиграф”, Москва, 2001.
  2. Николай, д-р, еп., Мариополски, Серафим, д-р. еп., „Вяра. Надежда. Любов”, „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
  3. Чифлянов, Бл., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.