Автор: архим. Василий Гондикакис

Мнозина, искайки да подкрепят своите възгледи, които предизвикват чувство на страх и ужас, споменават някои изолирани места от Откровение от ев. Йоан. Но това изолиране е дело на еретиците и на прелъстените, за да всяват смут и да създават объркване. Напротив, св. Йоан Богослов в Светия Дух вижда цялото. Той пише това, което пише, не за да всее ужас, а за да утеши и укрепи с това да каже цялата истина, без да скрие или да подмени нещо. И когато казва „Аз, Иоан, който съм и брат ваш, един неделен ден бях обзет от дух… и видях ново небе и нова земя” сякаш казва: аз, вашият брат Йоан участвах в св. Литургия. Той внезапно вижда в литургичното време всичко, което е станало, става и ще се стане. Той не разкрасява греха. Той не отрича реалността на заблудата и присъствието на лукавия. Той познава „дълбините сатанински”, сатанинското усилие и дело и пише всички тези неща ясно, понеже знае къде свършват и на кого принадлежи окончателната победа. Всички ще воюват с Агнеца и Агнецът – закланият-  ще ги победи.

Така Откровението, най-страшната книга на Новия Завет с чудовищни появи на лукавия, болестите, бедствията и бедите, се оказва най-радостният, мелодичен и победен тропар, „новата песен” към „немощния” Агнец, закланият от създанието на света, което е въплъщаването, откриването и предлагането на приношението; на Любовта, която е създала всичко, поддържа го и го направлява. „На Оногова, Който седи на престола, и на Агнеца – благословение и чест, слава и владичество вовеки веков” (Йоан 5:13). Св. Йоан е смел, ясен и истински. Той е движен от Светия Дух. Може да не разбираш много неща, ако те са тъмни, труднотълкуваеми, ако се изричат символично, и затова отците не ги тълкуват буквално; но чрез всичко това той те убеждава, утешава и влива в теб вътрешен мир и увереност. Неговото слово е абсолютно и ясно. То не търпи междинни решения.

Той се държи благородно и не предлага съмнителни решения или ефимерна утеха, които водят до окончателна присъда. Той не дразни, поразявайки „злите”, нито ласкае, печелейки „добрите”. Той дава възможност на всички да се движат свободно. Той има съзнанието, че служи и търси истината и затова пренася борбата в откритото пространство на свободата: „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява” (Откр. 22:11). В тази свобода, която се дава наравно на всички, на праведни и неправедни, още съществува възможността за чистия да се очисти, защото има нечистота в себе си; и на нечистия и неправеден да се покае, да дойде в светлината, защото неговото истинско битие търси светлина, чистотата, а не нечистота и неправда.

Това е спасителното и рискованото – чрез свободата – възпитание, което се дава в Православието. То отменя лъжата, колкото и да струва това на човека. То зачерква въображаемата святост. Говори на всички с любов. Почита ги с това, като ги тласка към трудни пътища с лична борба. Прегръща ги, давайки им свобода. Държи ги до себе си, докато изглежда, че ги хвърля в морето на рисковано премеждие и самота. Всичко това става, защото то иска човекът да бъде спасен, а не да  бъде осакатен. Иска от него съзнателно да изгрее неговото скрито величие, което обобщава цялото. В това завършено литургическо тайнство на спасението, където „смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:54), човекът намира себе си и причината за съществуването на света. Откровението от св. Йоан е откриване на литургичния опит и пълнота. Св. Литургия на Православната Църква е отворен прозорец за откровението на истината, откъде вярващият разглежда времето, бидейки литургически концентрирано, а  света просветлен от божествената благодат.

Ако не ти се открие цялото литургично и по благодат, тогава не може да познаеш  отделното, макар и да мислиш, че то е пред очите ти и го държиш в ръцете си; не го познаваш, подценяваш го, клеветиш го, защото го отделяш от цялото. Ако погледнем за малко цялата история в светлината на литургичната истина, се успокояваме и виждаме, че съществува продължение и свръзка. Така човекът, който живее в Христос, знае на Кого принадлежи окончателната победа. Той не го дискутира, защото го живее.  Той не се запитва, нито е любопитен как ще се развият нещата, защото литургически дори това, което изглежда в риск, е завършено и притежава това, което бива очаквано. На Велики Петък изгрява зората на Възкресението. В Църквата животът е кръстно-възкресен, а  скръбта е радостотворяща. Истинската радост идва чрез кръста, а  изпитанията съжителстват в тайната на нашето спасение заедно с ликуването, скръбта с утехата, както горчивите корени на живото дърво в тъмната почва съжителстват с клоните, цветовете и плодовете в светлината на слънцето и на живота.

Живеейки в този завършен живот на живоносното умъртвяване, на радостта, която се появява от плача на покаянието, вярващите са готови за това, което Бог допусне. Евангелието ясно увещава: не изследвайте предварително как или какво ще кажете, как ще се защитите, защото в онзи час ще ви бъде дадено слово и не вие, а Божият Дух ще бъде Този, Който ще говори.  Бидейки изпълнени с Божия Дух, мъчениците още в часа на мъчението – не след него – се намирали сред неизказаната радост на рая. Новомъчениците отивали на мъченията сякаш отиват на пиршество, както казва св. Никодим Светогорец. Понеже имали смелостта на победителя, на спасения и изпълнения със спасяващата благодат човек; преди, по време и след мъченичеството. Така вярващите живеят литургически това, което ясно се казва за Бога, че  „не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо царство.”. Имаме и се храним от живота, храната и бъдещото Царство. В св. Литургия, в Откровението  очакваните беди вече са настоящи и отминали, защото сме стигнали до края. Живеем в Христос, Който е Алфа и Омега. Облагодатеният вярващ човек не само познава началото и края, а има увереността на човек, който е „безначален и безкраен по благодат”…

превод: Константин Константинов