За истинската радост в Христос

Интервю с о. Харалампос Пападопулос

– Отец Харалампос, какви отличителни черти на „радостта в Христа“ бихте могли да отбележите? С какво тя се отличава от светската радост и защо съвременният млад човек трябва да избере първата, а не втората, която не предполага впрочем определени усилия или спазване на Божиите заповеди?

Радостта е дар на Светия Дух. Апостол Павел я нарежда сред първите плодове на Светия Дух: Плодовете на духа са: любов, радост, мир, дълготърпение… (Гал. 5:22). Тоест първото ѝ отличително качество е, че тя за нас е плод на Светия Дух. Ние смятаме, че целият ни живот е изпълнен с болка, че в този живот човекът сам по себе си е трагичен образ, че съществуват граници, които не му позволяват да бъде радост, но пък я има и Божията благодат, която изпълва човека и той се ражда за нов живот. От своя страна светската радост е външна радост, чието съдържание са външните обстоятелства: притежаването на пари, кариера, хубава работа, семейство, деца. Т.е. тя зависи от онова, което се случва наоколо. Например прекарвам си добре времето, развличам се – това означава, че всичко при мен е наред. И напротив – християнската радост може да съществува тогава, когато условията във външния свят въобще не са благоприятни. По този начин радостта може да бъде открита в болестта, в бедността, по време на тежки изпитания, на Кръста, където те разпъват.

Младият човек няма да избере „радостта в Христа“ от гледна точка на утилитаризма. И наистина в Църквата не можеш да придобиеш нито една добродетел просто заради това, че я желаеш. Всички добродетели и присъствието на Светия Дух в нашия живот зависят от нашите отношения с Възлюбения Христос. Резултатът от тези отношения е радостта. Радостта е резултат от любовта, т.е. аз обичам Някого и заради това съм радостен. Тук нямаме и помен от утилитарно отношение. По съвсем друг начин стоят нещата в светските разбирания, където аз правя нещо, за да получа. Най-голямата цел в духовния живот е връзката с Христа, любовта към Него. А тази любов дава и останалото, което е нужно.

– Може ли радостта да се предава от една душа на друга? Или тя е просто резултат от вътрешния подвиг на един човек?

Необходимо е и едното, и другото. Християнинът е длъжен да пребивава в уединение, но не в самота. Уединението означава, че човек за известно време или за няколко часа остава сам заради вътрешния подвиг, но този вътрешен подвиг не може да остане само в рамките на собственото „аз“, впоследствие той трябва да се разлее, да излезе зад пределите ни и да стане общодостъпен. На християнина подобава да споделя своята радост с другите. Същото е и с добродетелта: ако тя не се разпростира върху другите, това вече не е добродетел. Истинската добродетел в Христа може да има за начало вътрешния свят на човека, но не трябва да се заключва там, а задължително трябва да се споделя и разпространява сред членовете на Църквата.

– Може ли да присъства радостта в самотата?

Не, в самотата не може да я има, но може да е в уединението. Тук е важно как човекът ще подходи и ще се подготви, за да приеме тази радост. На човек е нужно да се научи да се радва. Понеже радостта не е нещо очевидно. Болката в нашия живот е много по-очевидна. Радостта изисква ти да си я построил, да си се борил за нея и да си се упражнявал в нея.

– Ще изпитва ли радост човек, който няма желание да се жертва в отношенията си с другия човек и предпочита самотата?

Такъв човек не може да бъде християнин. Душевното разположение на християнина трябва да бъде радостно, мирно, спокойно, нужно е да имаме блага нагласа по отношение на другия човек. Тази връзка с другия човек е много важна. Например отначало на мен ми е хубаво да съм сам, но впоследствие ми е комфортно и с другите. Или обратното – хубаво ми е в обкръжението на другите хора, а след това ми е добре да съм сам. Има подобна зависимост. Едното не съществува отделно от другото. И това другото се случва едновременно. В общуването с другите човек не трябва да губи себе си, да губи своята индивидуалност, своето „Аз“. Искаме да видим човек, който осъзнава кой е, осъзнава своите недостатъци и силни страни, познава своите добродетели и страсти и споделя всичко това с другите хора.

– Казвате, че „животът – това са малките ежедневни дела“ и че „главната причина, заради която не намираме радост в живота ни, е, че през цялото време пребиваваме в очакване на нещо важно, велико, удивително и потресаващо“. Как можем да се научим да черпим радост от това, което до този момент ни се е струвало рутинно или някакъв очевиден факт?

От една страна това, което наричаме „рутина“ съдържа в себе си недостатък. Но представете си, че се събуждаме всеки ден и не знаем къде ще живеем, как ще живеем, с какво ще се занимаваме – тогава се появява огромен стрес и хаос, от които не можем да се измъкнем. Затова рутината е един от елементите, необходими на човека, за да построи живота си. От друга страна рутината всеки ден трябва да бъде украсявана с райски цветя. Обаче тези цветя, т.е. нашият духовен опит, е невъзможно да израснат в перфектните условия на нашето съществуване, които ни предлагат собствените ни фантазии. Идеалът не съществува. Няма идеален съпруг, идеален приятел, идеални родители. Всичко това може да съществува само в нашето незряло съзнание, което се стреми да вярва, че някъде, на друго място, всичко е идеално. Следователно, целта не е да се намери идеалния човек, идеалното място или себе си да направиш идеален. Трябва да се постараем да преобразяваме тази реалност, в която живеем – с нашите недостатъци, загуби, върхове и падения – чрез духовния опит, който притежаваме. Реалността не се променя, но ние можем да променим своя поглед върху тази реалност, в това се заключава и „тайната“, за да можем да вкусим щастието и радостта.

– Как мислите, защо днес все повече хора изпитват депресия?

Не знам дали днес от този недъг страдат повече или по-малко хора. Макар че много неща са се променили днес и съвременните хора имат много повече поводи за стрес, разбира се. Съвременният човек особено е подложен на влиянието от окръжаващата го среда. Например в наши дни човекът често се тревожи за своята успешност и признание, което в предходните общества не е било развито в подобна степен. Навярно в епохата на пост-модернизма, особено в Западна Европа, хората успяха да се избавят от чувството за вина, но те се оказаха може би в един още по-лош капан – стремежът към успех и желанието за признание. Всичко това има разрушително влияние върху човека. Вътрешното напрежение, липсата на общуване, неумението правилно да изразяваш чувствата си и най-важното – отсъствието на Христос в живота – всичко това води до натрупване на отрицателни емоции, а то от своя страна – до депресия.

– Св. ап. Павел в своето Послание до солуняни призовава винаги да се радваме и да не позволяваме да ни овладява духа на скръбта. Колко лесно е на практика да се съхрани тази радост в наши дни, когато всеки втори младеж е принуден да смени своето жителство, за да намери работа или да се хваща за всяка работа в ущърб на своите лични и професионални интереси? Защо Господ допуска трудности в нашия живот, когато в същото време желае да ни види радостни и спокойни?

Правилно казахте всичко, но си спомнете все пак, че св. апостол Павел се обръща не към хора, които живеят в идеалните условия, но именно към такива, които биват преследвани, търпят жестокости и лишения и чиито живот е в опасност. А и св. Павел не е живял в благоприятни условия, а вероятно при много по-лоши от днешните. Ключът е в това, че ако очакваме радостта във вид на благоприятни външни условия, тя никога няма да дойде. Ако се надяваме, че ще се радваме, защото външните обстоятелства са се променили към по-добро и казваме: „А сега вече мога да се порадвам“, това няма да стане. Радостта идва от самия процес на живота. Т.е. важно е да разберем, че всичко в нашия живот е урок, себеизпитване, възможност да намерим нещо по-дълбоко и съществено. Не знам доколко предишните поколения, които например са нямали страх от безработицата, са били по-щастливи. Не бива да забравяме, че именно в условия на изпитания и трудности доста често се ражда най-хубавото, което съществува в човечеството: културата, изкуството, светците… Затова ако се запитаме защо в нашата епоха няма толкова светци, то е заради това, че живеем във времена на удобства и лесен живот. Всичко това не подтиква човека да погледне в себе си. И обратното – провалът носи в себе си динамика, помага ни да преразгледаме нашето отношение към самите себе си, към Бога, към другите хора, да променим нашето отношение към живота и въобще към цялото наше съществуване. Болката те води към такива глъбини, до които сам никога няма да стигнеш заради нарцисизма си. Защото не може сам да си забиеш нож в гърба. Но болката и тежките изпитания ти дават възможност да познаеш дълбочината на битието. Тогава ще намериш и радостта. Тогава ще откриеш дадените ти таланти, за които не си и подозирал. Ще познаеш не какъв си, но какъв можеш да станеш. Тогава може да осъзнаеш какво в крайна сметка е най-важното в твоя живот.

– Какво е мнението Ви за връзката между радостта и скръбта? И какво състояние описват св. отци, когато говорят за „радостната печал“ или „радостотворната печал“?

Радостната печал означава, че ако не изпиташ печал, не можеш и да се радваш. Следователно скръбта и болката създават предпоставките за радостта. В крайна сметка ако радостта ти бъде дадена без болка, ти ще я захвърлиш както и всяка добродетел. Затова и Господ доста често ни изпитва, за да станем готови да приемем даровете на Светия Дух, понеже иначе ще ги разрушим заради своята духовна незрялост. От друга страна радостотворната печал по никакъв начин не е свързана с унинието. В Църквата често отъждествяваме понятието „скръб по Бога“ с меланхолията и унинието, които не са от Бога. Човекът, който преживява скръб по Бога, няма да има нито отчаяние, нито униние – те идват от „мира сего“. Този човек ще вижда своите грехове, ще съжалява за тях, но в същото време няма да се отчае и няма да загуби вярата си, но ще се радва независимо дали е преборил греха си или не, понеже ще знае, че има Някой, Който го обича безусловно. Именно това осъзнаване на Божията любов, дори в най-трудните моменти от моя живот, ми дава радост. Да, аз се наскърбявам заради греховете си, но се радвам, че Някой ме обича и ми прощава.

превод от руски: Мартин Димитров