Автор: о. Спиридон Василакос

Всяко нещо в Църквата е едно обновяване, възраждане, начало. Влизаш в Триода и срещаш един митар – всичко най-лошо. Не след дълго срещаш един блуден син, отново всичко най-лошо. Църквата ти показва всички онези, които докато били тъмни, чрез смирението и покаянието станали светли, но и всички онези, които с много борба и усилие, оставяйки върху кръста си, успели да задържат светлината. Една такава личност от тези, които срещаме, и който запазил с борбата си светлината, хванал се за светлината, за кръста, е св. Йоан Лествичник. Той написал само една творба – Лествицата. Трябва обаче да обърнем внимание на нещо важно – творбата му може да е една, но е уникална, защото във всяка нейна дума светецът излага своя опит. Затова всяка дума на светеца е източник, съкровище, той не пише литература или поезия, а излага опит и опитът на светеца е светодуховен опит. Когато се спреш върху думите на светеца, реално се храниш, радваш се, просветляваш се, извличаш полза и ако поискаш да я преживееш, тогава се изкачваш.

С течение на годините Лествицата на св. Йоан става все по-грабваща, поразителна и необходима. Днес мнозина идват и ни показват стълбици – теории, идеологии, но има голяма разлика с Лествицата – те са стълбици и когато стъпиш на едно тяхно стъпало, тогава започваш да слизаш. Докато в Лествицата, на което и стъпало да стъпиш, се изкачваш. Затова днес Лествицата е необходима. Затова с течението на годините става все по-ценна, защото предложението на света, на многото хора, е слизане. Докато св. Йоан предлага възхождане, показва едно възхождане, и когато слизаш, когато тръгнеш по тези стълбици, не губиш просто Бога, а е сигурно, че ще загубиш и човека, ще видиш скотски, нечовешки състояния, в твоя живот, в твоите обноски, думи, мисли. Не ми казвайте, че една наша мисъл не ни е ужасявала. Колко безчовечна, жестока, варварска може да е една наша мисъл? Тази мисъл ми открива, че там съм слязъл, че там категорично се отдалечих от Бога, но загубих и човека. Така Лествицата става все по-значима с течение на годините. Трябва да обърнем внимание и на начина, по който ще можем да използваме тази Лествица, т.е. как се изчакваш. Виждаш някои стъпала в творбата на св. Йоан и казваш – Как ги изкачвам? Има ли начин? Кой е той?

Нека разгледаме едно дърво – смоковницата на Закхей. Хубаво дърво. Не на външен вид, но красотата и ценността му се намира в това, че това дърво е кръстоска. Колко хубава дума.  Кръстоска между смокиня и черница. Така можеш да и съзнаеш кой е начинът, за да се изкачиш по стълбицата на св. Йоан. Нужно е това кръстосване. Трябва да се кръстосат благодатта на Пресветия Дух с човешкото усилие. Колко хубаво нещо. Срещат се и се съединяват, свързват се, стават едно. И от височината на това единство, на това общение можеш реално да видиш лицето на Бога. Помните ли Закхей? Защо се качил на смоковницата? Има един хубав израз от Евангелието. Закхей искал да види Иисус. И това ако не е копнеж и желание! Но знаел и виждал мярата си. Трябвало да се качи на това кръстосано дърво, да стигне до тази среща – между Божията благодат и човешкото усилие. Изкачва се, Христос идва под това дърво и тук ще ни покаже начина, по който ще се изкачим Лествицата на св. Йоан. Христос казва на Закхей:

– Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.

– Е, добре, толкова труд положих да се кача.

– Бързо, слез!

Това е начинът, по който можем да изкачим Лествицата на св. Йоан. Изкачваш я, слизайки. Когато слезеш и видиш реално къде да слезеш – в живота си, в душата си, в твоето състояние, в твоето минало. Когато слезеш и видиш тази бездна, този хаос, този мрак, това състояние, тогава не можеш нищо друго да направиш, освен да извикаш това, което извикал чрез това смирено слизане св. Григорий Палама: Господи, просветли мрака ми!

Слизаш, смиряваш се, виждаш, констатираш, осъзнаваш се, покайваш се и се изкачваш. Това е начинът на изкачване. Ще слезеш, за да се изкачиш. Ще се смириш, за да се въздигнеш, ще се разпнеш, за да възкръснеш. Не съществува друг начин, не съществува друг път. Това именно идва и ни показва св. Йоан. Така можеш да се изкачиш. Само така. Ще слезеш, ще се осъзнаеш, ще видиш твоя ад, бездната, хаос, мрак, ще те ужасят, и оттам, от онова място, ще извикаш към Христос. Св. Григорий Палама се молил от своята килия, но най-вече от душата си. Смирил се, слязъл, осъзнал се, покаял се, подвизавал се, разпнал се, хванал се за Христос, видял мрака си и потърсил светлина. Така се изкачил. Това е единственият начин.

След като видяхме по какъв начин можем да изкачим тази стълбица, нека видим три стъпки от това, което ни казва св. Йоан Лествичник.

Питаме се: какво може да ти каже един подвижник, който 47 години живял в пустинята? Но констатираш, понеже Божията благодат го просветлява, че е толкова приземен, толкова човечен и в крайна сметка разбираш, че Божият човек, оставайки в светлината на Христос, знае всеки аспект, всяка част на човешкото битие, на човешката личност. Позволете ми да кажа, че днес в много школи в световен мащаб, особено в сферата на психологията се преподава Лествицата, защото светецът слязъл и влязъл дълбоко в човека. Как издържал това? Държал Христос за ръка, държал светлината, влязъл в човека и осветлил сенки, ъгълчета, празноти, болни състояния и ни открива всички тези неща. Отваряйки Лествицата, стоиш пред едно огледало и констатираш твоето състояние.

Нека видим нещо, което виждаме във всички отци подвижници. Те винаги вярвали в това: Искаш Христос? Остани в човека. Искаш човека? Хвани се за Христос. Свети Антоний Велики от пустинята казва: чуй, ако застанеш реално в човека, до човека, си задържал Христос, ако обаче скандализираш брата си, пред Христос си съгрешил. Колко ценно. Без човека мога ли да стигна до Христос? И без Христос да обикна човека?

Влизаме в първата стъпка, която св. Йоан ни дава. Той казва: внимавайте много с времето. И допълва: внимавайте с времето си, защото времето идва и става едно голямо изкушение, когато запомнеш да отлагаш. Аз сега казвам: добре, ще се покая. Имаме ли време? Имаме. През Страстната седмица ще се разкая. Отлагане. Добре, ще се разбера с другия, ще му простя, ще ми прости, наближава Пасха. Но знаете ли колко голямо изкушение е това отлагане? Божият човек има особена връзка с времето, смята го за нещо сакрално, ценно, нещо, което не иска да загуби. Виждате, днес всичко, което  съществува – медиите, технологиите у дома, го има, защото знаят много добре, че това ще „върви” на пазара, защото аз съм се научил да губя времето си. Телевизор, интернет, каквото и да е, защо са ми го дали,  защо го взех? Защото много просто, научил съм се да си губя времето. Светците не губили нищо от времето си. Гледаш св. Василий Велики и казваш – кога направил всичко това? Един болен човек, който изпитвал болки, станал епископ на 40 години и за 9 години извършил невероятно дело. Това означава, че не губил нито минута. Благотворително, писателско, свещеническо дело, не оставял своята аскеза. Виждаш св. Йоан Златоуст да казва: „да не загубя цялата нощ в сън”. И когато определи пъти му се доспивало, се връзвал за тавана на килията му, за да остане прав, да не заспи, да напише  още и още, да прати и други писма, и други хора да имат духовна полза, и други да познаят Христос. Смятаме това за крайност – но съществува ли по-голяма крайност от тази, която аз преживявам днес? И знаете, загубеното време става страшен терор, защото губя времето си, изпълвам се с тревога и започвам да се страхувам. Искате ли да ви кажа едно сравнение? Ние в Тива пишем върху некролозите и прякорите и жизнеописанието на починалия. И отиваш и погледът ти попада не върху това кой е умрял, а на колко години е умрял. И когато видя, че бил 80 годишен, казвам – имам време!, но ако видя, че е бил на 42-45 годишен, започвам да се тревожа. Времето ме поставя в това сравнение  и то става кошмар. Тревожа, се страхувам се, защото не изпълних времето си с Бога. Превърни времето си във вечност, вложи във времето любов, молитва, милостиня. Имаме Христос, Който влезе във времето и промени всичко. Толкова е смирен Христос, смалил се, Безвремевият влязъл във времето и аз, който имам този велик дар, го пръскам, губя го и заедно с него пръскам и душата и живота си. Време, което би било полезно. Най-искрените думи ги чуваме на гробищата. Тоест не ми стигнаха 50 години да кажа на моя близък едно: обичам те, едно благодаря ти, едно прощавай! И казваш защо? Нямах ли време? Имах, но какво го направих? Загубих го. И идва св. Йоан и казва: моля те, остави отлаганията, сега говори на човека, сега се покай, сега коленичи на земята, не после.

Знаете ли какво раздробява нашето настояще? Две неща. Ние сме между две Симплегади (Симплегадите в древногръцката митология са двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине – бел. прев.), едната е миналото – трудни, неизцелими, тъмни състояния в душата ни, които са я затворили в миналото. Другият камък е бъдещето. Миналото и бъдещото са сложили настоящето по средата го притискат и смазват. Не ми казвайте, че не се чувстваме така. И питаш – какво мога да правя в това настояще за миналото и бъдещето? Прости неща, Църквата ти ги казва, тя те избавя, освобождава. И какво да правя? – за миналото покаяние, покай се, а за бъдещето – вяра. Остави се на Божия Промисъл.  Покаяние за миналото – и си се изцелил. Знаете ли какво ще рече покаяние? Някой ми каза нещо ценно – един отец на Църквата казва, че във вечността ще виждаме греховете си. И този човек ми казва: каква вечност е това и какъв Рай? Ама за такъв Рай ли се подвизавам – да седя цяла вечност и да гледам греховете си? Разбира се, че е Рай! – му казах. Ама какъв Рай? Тука мисля за греховете ми и съм в смущение. Това ще чувствам и във вечността? Това ли е за нас Раят? Казах му: Виж, първо на първо словото за покаянието е пророческо слово. Давид казва „моят грях е винаги пред мене“ и това има проекция във вечността. Казваш: ще виждам греха си. Ама това е Рай – защото, ако съм се покаял и съм вложил Христос, виждайки греха ми, ще вкусвам любовта и милостта на Христос вечно, вечно ще се приобщавам с тази любов. Покаянието. И другото – вяра. Така автоматично се освобождавам от целия стрес, смут, който може да имам за бъдещето какво ще стане, как ще стане, дали ще стане, къде, кога, всички тези неща, които ни тревожат и автоматично разбивам тези скалите на миналото и бъдещето, влиза едно неуязвимо, изключително настояще, пълно с радост и мир. Затова е нужно духовно разглеждане на времето, вложи навсякъде Христос, казва светецът, остави отлаганията, те са голяма пречка, времето може да стане средството, което да те изстреля към Христос, но и чрез отлагането може да стане пречка към Него. Затова се опитай, отнеси се духовно към времето, вложи навсякъде Христос да видиш тогава едно райско настояще .

Ние казваме: Не съм монах, имам голямо оправдание, че имам семейство, живея в света, тези неща са за монаси. И идва светецът и казва: Какво говориш? Внимавай с времето си, но да знаеш и нещо друго, че с начина на твоя живот, какъвто и да е, можеш да живееш Евангелието. Колкото и трудни да са обстоятелствата. Не оправдай отлагането във времето, внимавай и с оправданието спрямо начина ти на живот. Защо? Защо се оправдаваме и така автоматично поставяме в ъгъла тези неща, за които говори светецът. И сред моето оправдание съм неоправдан. Светият старец Паисий казва – сериозно, истина ли говориш? Аз едно нещо зная – че манастирът, бракът е кръст. Ако в брака можеш да застанеш върху кръста с отговорно отношение, жертва, отстъпка, смирение, прошка, би могъл да застанеш и върху кръста на монашеството. Ако не можеш да застанеш в брака, ако не ставаш за брак, нито за манастира ставаш, защото където и да застанеш, ще застанеш безотговорен. Затова и отците казват: не се лъжете и мамете, не освещава мястото, а начинът. Където и да си, ще ти даде възможности, удобни случаи, пътища, Христос ще ти открие пътища, където и да си, стига това, което си, там, където си, да го направиш Христос, независимо дали е  начин на живот, място или време, направи го Христос, охристови всичко, с твоя живот, желание, копнеж за Христос. Не се оправдавай. Казваш понякога, че не можеш – не че не можеш – казва го и народът ни – а не искаш. Божият човек – свети Паисий напредва по-дълбоко: Не че не можеш, а не искаш и защо не искаш? Защото не обичаш. Това е. Св. Йоан идва и изобличава цялото отлагане във времето и оправданието за начина на живот.

Без отлагане, вложи Христос във времето, без оправдание, вложи Христос в живота и продължаваме, изкачваме се, сега ще отидем в молитвата. И казваш сега: Молитвата? Зная, чета Повечерието, Акатиста към Света Богородица, чета и някоя параклис. Духовникът ни е казал да се помолим и с броеницата, Отче наш от малки деца, молитвата я знаем.

И четеш сега св. Йоан и казваш – Пресвета Богородице, стигнах до тази възраст и никога не се помолих. Имаме сигурността и убедеността, че знаем някои неща, познати са ни. Изповед? От дете се изповядвам. Молитва? Години наред, с броеница. И светецът казва – я ми кажи, с каква одежда отиваш в молитвата? И сега си мислиш – С каква одежда? Вечер вкъщи обличам пижама, в храма съм официални дрехи. И ти казва: не, чакай, ако не облечеш одеждата на незлопаметността, можеш ли да отидеш при Христос? Незлопаметност означава да си простил, обикнал, както казваше и един старец на Света Гора: да имаш лице да отидеш да застанеш пред Христос. Одеждата на незлопаметността – напълно гол отивам в молитва. Проблемът е, че на един човек не говоря, на друг не прощавам, трети кълна и да не казвам другите неща, всички ги знаем. Така  разбирам, че досега молитвата не е нещо познато на мен, а непознато.

Светецът ти казва: виж, сега е нужно да видиш Христос, за да Му говориш, защото ако не видиш един човек, можеш ли да му говориш? Очевидно не. И казвам: никога не съм Го виждал. Само върху икони. Но явяването на Бога не е въображаемо, а смирено събитие. Старецът Софроний от Есекс казва: ако видиш Бога, едно нещо ще разбереш – че е смирен. Смирено идва Христос. И казвам – къде да Го видя? Поставя ме в много трудни неща. Да не би да трябва да затворя Лествицата и да я подаря на някого, защото добре се бях нагодил преди? Къде да видя Христос? И си мисля за Евангелието, къде да Го видя? В притчата за блудния син се казва, че блудният син дойде в себе си. Върнал се в себе си, защото грехът ни разпръсква, разпръсква ума и тялото, и какво видял в себе си – любовта на баща си, топлината на дома, сигурността на бащинското присъствие, свободата, която му дал. Но е нужно смирение да се наведа в живота ми, да погледна и да видя Божията милост, Божия промисъл, Божията любов, да констатирам, че не съм сам. Велико нещо е това, смирено да се наведа, а не егоистично. Оттук, когато видя Христос в живота ми, ми прошепва – не си сам! Докато непреклонният и корав егоизмът ти казва: Уникален си! Единствен си и неповторим! Няма никой преди или след теб! Вижте разликата. Христос ти казва „не си сам“ и така разбива ада на самотата. Егоизмът ти казва: единствен си! Тоест какво прави – настоява в тази самота. И гради още повече твоя ад. И така, нужно е смирение, да се наведа смирено, но тогава ще видя Бога в живота ми. И ако Го видя – видяхте одеждата на незлопаметността, да се наведа да видя Бога в живота ми, а не извън него, в живота ми ще Го видя, виждам Го в и Го познавам, Неговия дъх, срещам Го в живота ми и там установявам, че не съм сам. И там мога да Му говоря и св. Йоан казва: чакай, и как ще Му говориш? Един неизвестен подвижник казва: при Христос да отиваш с молитва на уста и да Му говориш благо. Така ще придобиеш връзка. Обичаш не непознатото, а това, което познаваш, тогава Му говориш благо, защото, когато си се облякъл в незлопаметност, когато си се навел в живота си и се си се смирил, си станал благ. И Той ще ти говори благо и тук се намираме в тази ос Христос – човек, Христос идва и преобразява моята горчив и кисел вкус и го подслажда. Тази сладост да дам и на другия човек. Ето връзката на Христос с душата ти и на душата ти с другия човек. Каквото имаш го даваш.

Престани с отлаганията. Отлагането ще те доведе до страната „Никога” – това е лозунг. Има право авторът. Сега, не утре, да се покая, да обикна, да простя, сега, да приема състоянието, в което съм, защото, очевидно, за да го допусне Бог, този кръст ще ме спаси. Някога папа Ефрем Катунакиот се затруднил много, защото старците му не били лоши, а твърди хора. Той седял вън от килията и един монах го видял разстроен и замислен:

– Е, папа Ефрем!

– Благослови!

– Слушай, папа Ефрем, на Света Гора пушат и други печки.

Тоест какво му казал – след като тук не си добре, стани, тръгни си, върви другаде. И папа Ефрем се обърнал, макар и млад, имал опит, твърдост, зрялост и казал:

– Да, мόре, много печки пушат, но Света Богородица мен в тази постави!

И останал там 60 години.

Я си помислете, да виждахме мястото, където Бог ни е поставил, да го виждахме като възможност за култивиране, духовно развитие и спасение. Колко хубаво. Нямаше да влизаме в този ропот, в това задушаващо състояние. Това би било моята възможност, кръст, бихме се гордеели. Да осъзнаваме времето ни, мястото ни и след това и връзката ни с Христос, тази сладка и красива връзка, този Рай, който ще стане сладост и във връзката ни с другия човек. Сладостта на Христос към нас, и нашата сладост към другия  може сполучливо да се опише с една дума: Рай. За това да се подвизаваме, това да се молим. Да станем истински  поклонници на Господните страдания,  които не са нищо друго от Неговата любов, но и автентични причастници на Неговото Възкресение.

превод: Константин Константинов