Автор: о. Спиридон Скутис

В духовния живот вървим с бавни движения, а не търчейки. Живеем и за съжаление сме забравили да съществуваме, и сред времето на разтлението настъпва пълна разруха.

Понякога тръгваме да направим някакво движение, за да съществуваме в живота ни, но съществуваме чрез страстите и мрака вместо да вървим към светлината.

Принизихме живота просто до един ход, в което очакваме да дойдат някакви неприятни новини. Решението съществува. Да съществуваме чрез свръхземното битие, както казваше преподобният старец Софроний. Съществуване и отношение с личността на Господ.

В тази връзка обаче не отиваш уреден, за да получиш награда. Там Бог мълчи не от безразличие, а защото тези крясъци на егоизма не стигат до «ушите» Му. Но някои викове на разбити митари, които се бият в гърдите, карат Бога да излива реки с живи води на на прошка и любов.

Духовният живот е път на изцеление, който се нуждае от време, търпение, бавни и стабилни стъпки. Не бързане, не външна «святост», а вътрешно съкрушение. 50-ти псалм казва всичко «Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш». Мнозина влизат в Църквата и в изповедта уредени, където искат някаква награда, други заради показ на “святост” и благочестие, други, за да скрият греховете си и без да го искат да ги изцелят. Други по социологически причини, за някакво отличие, „И аз съм църковен” – казват.

Някои влизат разбити и търсят наставник, болни, които търсят лекар, сираци, които търсят баща. Молят се не само за да може Бог да ги чуе, а за да изкарат болката си и да потърсят изцеление.

Вървят във връзката, ходейки по Неговите стъпки, сред мълчанието на греха очакват зарите на покаянието от Неговата светлина.

Човекът, който иска Христос, имайки желание за отношение, върви бавно и държи ръцете на баща си. Пада и става и знае, че баща му е там – който възпитава и изцелява, показвайки му пътя на спасението.

Живеейки връзката с бащата, започваш да съществуваш, тази връзка те прави възлюбен син на Онзи, Който простря ръцете Си дори и за враговете.

Ако чуеш човек, който поставя връзката с Христос в схеми, много просто, няма никаква връзка в с личността на Христос, с живия Христос, а има връзка с някакъв идол, който нарича Христос. Божият човек просто предава живота си на Бога. Следва Неговите стъпки. Жадува за спасение и царството небесно.

Хвърля схемите в кошчето за отпадъци. . .

Не пита колко дни трае постът, не може изобщо да яде, нито някакво ядене, нито ближния си, защото е влюбен в Жениха.

Не гледа часовника кога ще отиде в храма, а умолява светата Литургия никога да не свърши.

Когато изпитва болка, не иска от Христос да му отнеме болката, а да му даде сила да я издържи, защото знае, че тази болка ще го доведе до изцеление и освещение.

При всеки помисъл, похот, грях се втурва на изповед, за да намери изцеление и „изправя” себе си до „стената”.

При всяко затруднение не казва «Защо на мен?», а «Да бъде благословено!»

Влиза в храма, вижда иконата на Господа и иска да извика като малко дете «Татко!» Влиза пълзейки, бидейки загубил пътя, за да намери отново пътеката на спасението по следите на Христос.

Пътят на спасението е път, който изисква решения и търпение.

Искаме Бога като Баща или търсим някакъв свръхестествен идол?

От отговора ще зависи и резултатът от нашия път.

превод: Константин Константинов