Там, където срещаме Бога

Автор: митр. Николай Месогейски

Нашата епоха може да е много гносиологична, гносиократична и рационалистична, като резултатът от това е да се преподчертава интелектуалната функция на човека, но ако някой иска да бъде искрен със себе си,  той вижда недостатъчността на този рационалистичен монолитизъм  в себе си. Неговият ум е много тесен, за да побере великите неща. Ако искаме да използваме пример, бихме казали, че умът играе ролята на принтер, докато влизането и анализирането на духовните послания става в сърцето. Пространството на сърцето е много по-широко и има много повече възможности от мисълта. Мисълта съществува най-вече, за да изрази и да съдейства в делото на сърцето. Разбира се, в общество като нашето, където дори чувствата се интелектуализират, е много трудно човек да може да мисли със сърцето си и да схваща посланията директно в сърцето си.

Въпреки това е впечатляващото, че тази толкова трудна, но и толкова значима истина не се отнася само към духовните неща, а и към научните. Доброто научно изследване не се основава толкова много върху находчивостта, колкото върху интуицията. Със сигурност това не може да се разбере от ограниченото рационалистично възприятие и затова Църквата неизменно вярва, че тайните превъзхождат способността на мисълта. Тайната е нещо, което превишава възприемателните граници и мерки на човека. Когато обаче човек се смирява пред тайната, той още повече я доближава. И колкото повече се доближава, толкова повече чувства, че се разширява пространството на непознатото. Непознатото не се ограничава, затова и тайната не намалява. Логиката на Църквата обича тайната, не се страхува от нея. Тя е „извън ” нас, „отвъд” нас.  Тя е това, което ни кара да заподозрем за и ни привлича към друг  вид живот.

Например тайната на Боговъплъщението, която, откъдето и човек да я доближи, не може да я проумее. „Недоумява всеки език” да я изрази и нейното проумяване превишава всяка интелектуална способност. Опитваш се да я разбереш и не можеш. Смиряваш се и тя ти се открива. Това откровение е толкова мощно и то потвърждава, че вярата като път на познание е по-пълна и по-достатъчна от мисълта. Чрез перспективата на вярата четем и светоотеческите текстове. Не ги четем, за да ги научим, да ги наизустим сякаш ще се явяваме на изпити. Нито ги четем, за да ги приложим това, което ни казват, след като не можем да приложим много от тях. Четем ги, за да преценим себе си и да се смиряваме. И когато душата ни се смирява, когато може да заплаче за своята неадекватност и да я приеме с мир, тогава по-лесно може да се обърне и да потърси Божията милост. Но когато дойде Божията милост, тогава преживяването на вътрешното преобразяване започва да става новата, „обновена” реалност.

Коя е тази реалност? Тя е Бог и Неговите отражения, тя е тази, която напомня за Него и идва от Него. Той е Вечно Съществуващият, Той е истинската реалност. Нашите страсти и немощи не са реалност – те са една болна реалност, доколкото оставаме прилепени към тях. Нашата цел, прицел и борба е да открием нашите страсти и, смирявайки се пред Божията милост, да  потърсим Неговото действие в нас, за да действат в нас не страстите, а Божията благодат и да се очисти пространството на сърцето.

Сърцето

Навярно би било несправедливо в духовен аспект спрямо тайната на човека да коментираме тези неща, които книгите описват, без предварително да сме се кръстили в купела на тяхното преживяване. Човеците, които могат да ни говорят от опит за сърцето, са тези, които са се очистили чрез т. нар. сърдечна молитва. Те нямат нужда да четат някоя книга – те чувстват със сърцето си, чувстват това за „кого говорят отците, това, за което е говорил Сам Господ: „Възлюби Господа, Бога твоето с всичкото си сърце” и „блажени чистите по сърце””. Въпреки това си заслужава да кажем нещо макар и малко, със съзнанието, че то идва от малкото познание, което всички малко или много имаме, дали като пряк опит, дали като копнеж и вътрешно търсене. По принцип плътският орган на сърцето не е чужд към собственото си опитно преживяване, защото човекът е психо-соматичен. Тялото и душата съществуват заедно и си влияят взаимно. Така дори само чрез туптенето на сърцето човек може да разбере неговата тайна.

Например нека си представим един подвижник, който се намира в своята килия: вечер е и  в атмосферата на пълно безмълвие той започва своето бдение с копнеж за срещата с Бога. Той седи безмълвен, взема своята броеница и оставя сърцето си свободно и ума си чист. Няма грижите, които имат хората в света. Не изпитва лоши чувства към своите братя и ближни. Няма преки проблеми, които трябва да реши, няма силни движения на вътрешни страсти. Той не бива тиранизиран от сравнения, комплекси за малоценност, несигурности, страхове. Няма мечти, неща, които очаква, земни нужди. Единственото, което господства в него, е присъствието на Бога. Той копнее за него, не за да се наслади на неговото преживяване, нито защото по някакъв начин има право на това или иска да го придобие, а защото има нужда да се смири сред атмосферата на това Божие присъствие и защото усеща, че Бог трябва да действа в сърцето му. Той самият трябва да угасне, за да се яви Бог, да се освети мястото и настоящият момент чрез тайната на Въплъщението. Той не иска да събеседва с Него, а да живее Неговото присъствие и да се остави на Неговата прегръдка.

Той седи, неговият вътрешен свят е изчистен от всичко друго и слуша единствения и последен остатък, който му остава като смирено напомняне на естествения човек: туптенето на сърцето.  Всички наши чувства, всички телесни функции, всички органи стават неосезаеми. Не усещаме нито нашите бъбреци, нито черния дроб, нито мозъка. Чувстваме само белите дробове чрез ритъма на „дишането, вдишванията и издишванията, както и сърцето и неговото туптене чрез осезанието и слуха”. Когато молещият се подвижник е съсредоточил своята молитва върху дишането, следвайки неговия ритъм, тогава тази функция става неосезаема. Той не я усеща, защото, вдишвайки и издишвайки, се оставя на действието на молитвата. И навярно тогава чува – защото тогава само се чува – сърцето.

Последното напомняне към подвижника, а именно, че той също е естествен човек, е много сладко. Той не иска да не бъде естествен човек, след като естествената ипостас съществува, за да ни смирява. Бог това ни е дал, това е наследството на Неговото Сътворение, това е Неговият велик дар: да бъдем Негови творения. Не бихме искали да бъдем несътворени, безтелесни или нещо, което не сме, а само такива, каквито Той в Своя мъдър съд ни е сътворил. Ние чувстваме покой  при мисълта, че сме такива, каквито Той ни е създал: Негови творения, които носят материално тяло. Следователно, срещаме нашето сътворение, откриваме нашата природа. Това сладко и смирено преживяване ни го дава напомнянето за сърдечното туптене в момента на молитвата – както го описахме по-горе. Разбира се, гореописаното състояние изисква вътрешно и външно безмълвие и определени условия на живот. Това не може да се постигне от една домакиня в кухнята, нито от един учител в момента, в който преподава уроци – едно такова усилие ще причини само вреда на душата.

Колко хубаво е обаче човек да знае, че някои хора, Негови човеци, като него се подвизават да доближат Бога и непрестанно се борят да излязат малко от грубостта на природата, но запазвайки винаги един благословен остатък. Те захранват вселената с „отвъдните” и „най-великите” неща. Това е „чистото сърце”, което не спасява само един човек – подвижника – а се споделя и споделя благото на Църквата в целия свят. Друго понятие, за което отците говорят чрез термина „сърце”, е чувството, нашият емоционален свят. Това е седалище на тези елементи, които изразяват раздразнителна част на душата. Под термина „сърце” те обаче имат предвид най-вече нещо много по-дълбоко и по-вътрешно: сърцето на ипостаста на човека, именно това, което е човекът, седалището на светите възхождания, изворът на свещените желания, средоточието на любовта: „възлюби Господа, Бога твоето с всичкото си сърце”. Това е най-дълбокото и вътрешно място на всеки човек, там, където по определен начин срещаме Бога.

Това място се разширява, открива се, простира се и така говорим за „разширяване на сърцето” – един много хубав израз, който срещаме в Стария и Новия Завет, който означава човек да има открита душа, да разширява своя вътрешен свят, за да може да приема Божията благодат, да приютява събития, връзки, истини, да побира своите братя, да издържа радостта и скръбта. С други думи, „разширяването на сърцето” означава човек да приема и вмества другия, да може да прощава, да може да издържа, да има търпение към своя брат, да може да очаква Бога. Бог не бърза, не стъпва върху нашата нетърпеливост. Той иска да Го очакваме, имайки търпение, както Той самият е дълготърпелив и изчаква. Това откриване на сърцето, това, което изпълва с радост и вътрешно празнуване човека, е именно разширяването на сърцето.

Пазенето на заповедите

Истина е, че нашата епоха ощетява едно голямо благословение, което Бог ни е дал. Благословението на заповедите. В нашата епоха смятаме, че пазенето на заповедите е някаква механична, повърхностна етика, както и че проповедта за пазенето на заповедите е някакъв морализъм, който насърчава пиетизма. Нещата обаче не са така. Ако погледнем внимателно, ще видим, че Евангелието, светоотеческите писания и опитът на Църквата са пълни с увещания за пазенето на заповедите и определят светостта – наред с другите определения – като проявление на пазенето на заповедите. „Ако Ме обичате, опазете Моите заповеди”, казва Сам Господ. Усилието за пазене на заповедите ни пренася от съмнението и опасните акробатики на „преживяванията” в реалността на нашите немощи.

Ние често четем някоя книга, правим някакво хубаво обсъждане, говорим за разширяването на сърцето, за възлизането на ума, за духовните възхождания, но не след дълго мъжът или жената вкъщи ни прекъсва и реагираме нервно и напрегнато. Тогава какъв смисъл имат всички тези обсъждания? Държим броеницата в ръка, навярно пазим постите; понеже така сме се научили, но не можем да опазим заповедите за любов, за търпение, за взаимно отстъпка, за прошка. Става следното явление: докато проявяваме традиционност от монашески тип, ние сме много коравосърдечни хора. Това, което смекчава душата ни като чук, който бие по нея, са заповедите и нашата борба.

Заповедите съществуват по две причини: първо, за да ни смиряват, и второ, за да ни показват нашия път. Какъв подвиг съдържа една заповед! Какво усилие! По-лесно е да прочетем част от Добротолюбието или от „Подвижническите слова” на преп. Исаак Сириец, да мислим, че сме го разбрали и да почувстваме, че привидно сме стигнали до някакво „духовно състояние”, отколкото да се опитваме да не изречем някоя лъжа от тези, които наричаме условни лъжи, или да приемем детето ни такова, каквото си е, или да проявим търпение към нашите родители или между самите нас. Виждаме, че когато се опитваме да спазим заповедите, се затрудняваме много. И така се смиряваме пред тях. Освен че ни смиряват, заповедите функционират като пътепоказатели в нашето пътуване. Много пъти в планинските пътища човек вижда отляво и отдясно на пътя стълбове с фосфоресциращо вещество върху тях, които показват пътя, когато той е покрит със сняг. Същото правят и заповедите – те ни показват накъде да вървим.

Затова е много важно човек с подкрепата на своя духовник да се опита да определи заповедите, за които трябва да се подвизава в живота си. По този начин той постоянно се учи в своя конкретен подвиг. Той не оправдава лесно себе си, когато не постига успех, но не е и безразличен. Той стои  с уважение пред истината. Не лъже, нито мами себе си, а гледа кои от тези заповеди ще приложи и до каква степен. Така той различава пътя и своето пътуване, а след това търси чрез своята молитва действието на Бога и Неговото благословение по такъв начин, че ако някоя от заповедите може да се преобрази в личен опит, това да стане само чрез Божията благодат. В духовният живот добродетелите не са завоевание или постижение, а Божий дар и плод на Светия Дух. Наше е само съгласието и доверяването на Неговата благодат.

Свиването на егото

Ние четем примерите на светците, Синаксарите, но не за да ги прилагаме – не е възможно да пренасяме живота си това, което четем, в ежедневието. Не можем например ние, които нямаме кураж да стоим дори един час в църква, да подражаваме на св. Алипий Кионитис, който живял 53 години върху един стълп. Но четейки неговото житие, казваме: „Боже мой, каква благодат си дал на този човек! Как е имал такава издръжливост, търпение и ревност! Каква любов трябва да е имал в своята душа!”. Тогава се молим „Святий угодниче Божий, моли се за нас!” и веднага се връщаме при Господ и казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй нас!”. Тази молитва извира по много естествен начин чрез величествения пример на някой охристовен и облагодатен човек. Четем някой текст, който говори за аскетически подвизи или мъченически живот, за висши прояви на любовта към Бога и смирено сравняваме себе си с тази мяра. Това сравнение винаги ни поставя на мястото на знаменателя. Знаменателят улеснява смирението, а сравнението привлича Божията благодат.

Дързостта на привидното разбиране на тайните на Бога и на лъжливия опит от благословените състояния изчезва. Друг път, срещайки в подвижническите книги мъдростта, която съдържа изразът „всички се спасяват, а само аз погивам”, ние веднага въздигаме другите в себе си и понизяваме собственото си Аз. В нашето сърце и мисъл другите стоят по-горе от нас  и се спасяват в същия момент, в който ние погиваме и унищожаваме себе си чрез нашата виновност. Нима сред този дух може да процъфти осъждането, високомерието, коравосърдечието? Съществува и друг начин човек да култивира вътрешното смирение. Нашето его се изразява волево като претенция, емоционално като право и прекалена чувствителност и интелектуално като упорство в някой наш възглед и непоклатимо мнение. Ласкаейки нашето его, ние не можем да чуем нашия брат и затова не можем да чуем гласа на Бога. Отказваме да приемем в нашия живот волята на другия и да я разберем и затова се затрудняваме да приемем Божията воля. Нашите братята са ни дадени, за да бъдат за нас видими икони на Бога в нашия живот.

Позволявайки навлизането на тяхната воля в нашия живот, ние лесно можем да приемем Божията воля. Мислейки за техните права, а не за нашите, ние различаваме правата на Бога в нашия живот. Слушайки с уважение тяхното мнение, ние позволяваме на Божието просветление да функционира в нас. Когато човек се страхува от своята воля, не се доверява на своя съд и се отказва от своите права, той остава защитен от тях и започва да свива своето его. Всичко това ни смирява и едновременно ни освобождава. Враг и противник в духовния живот не съществуват. Нашият враг е един – нашето Аз. Нашата болест е една: нашият егоизъм. Борейки нашия егоизъм, ние постепенно създаваме атмосфера на смирение в нас. Ние усещаме нашия егоизъм понякога като тщеславие, понякога като самохвалство, много пъти като егоцентрично себелюбие или като егоцентризъм. Понякога  в много видими форми – като гняв и самохвалство, друг път в много изтънчени – като прекалена чувствителност, оплакване, сърденето, засягане и т.н.

Един малък пример е достатъчен, за да покаже широтата на този скрит егоизъм и невидимо робство: ако се случи да видим снимка, на която са изобразени пет човека – между които сме и ние – кое лице ще поискаме да видим най-напред и да разпознаем на снимката? Несъмнено нашето. И ако се случи на снимката да има удивителен фон, цветове и изражения на всички лица, но нашето лице да е излязло с леко затворени очи – нещо подобно не рядко става – тогава снимката не ни харесва, докато всички други я харесват. Това показва, че функционира нашият префинен егоизъм. Съответно в нас е много силно изразена склонността към себеоправдание. Ние не понасяме да бъдем онеправдани. Освен това не понасяме нашите ближни, които проявяват характер, който е несъвместим с нашия, и ни затрудняват. Не осъзнаваме, че нашите добри ближни (добродетелните, „лесните”) може да са близките нам братя, а трудните (т. нар. „грешни”, тези, които навярно са лишени от добродетели и ни дразнят и предизвикват) да са още по-добри, защото са възлюбени Христови братя. Ние се противопоставяме на това нещо и така отхвърляме да бъдем човеците, приятелите, братята на Христос.

Живеем всичко това всеки ден в нашия живот независимо дали в конкретни  детайлни форми или в нашето безмълвие, когато чувстваме нашето его като мъгла, която възпрепятства явяването на Бога. Както казахме по-горе, тези неща, които съществуват много интензивно в нас, са най-вече нашето мнение като възглед, правото като чувство и волята като волево изражение на нашия егоцентризъм. Добре е да се борим с тези неща. Отиваме при нашия духовник, проявяваме малко послушание, подвизаваме се колкото можем и така култивираме любомъдър ум. Бихме казали, че е нужно да придобием и малко духовен „ум”. Ние обикновено сме се специализирали в това да разследваме немощите и страстите на другите и сме напълно слепи да се вгледаме в нашите. Така обаче онеправдаваме себе си и връзката ни с Бога и ограничаваме Неговото право да ни преобрази от Негови икони в Негови подобия.

Божията воля

Божията воля е израз на Неговата свято желание. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4). Неговата воля е нашето спасение и съзнанието за Неговата истина. Заповедите, които споменахме по-рано и тяхното пазене (най-малкото нашето желание да живеем  в духа на Неговите заповеди) определят Неговата свята воля и  даряват необходимото за осъзнаването на Неговата истина просветление. Несъмнено е истина, че нашият живот се разгръща чрез дилеми, удобни случаи и възможности, които предизвикват особено нашата свобода. Също както и чрез избори, които често ни задължават да се движим между изразяването на нашата воля и признаването на Неговата воля. Бог обаче не функционира като линейно уравнение с едно решение, защото тогава Той би създал човека без свобода. За всеки човек, за всеки случай, за всеки момент Бог дава като Своя воля безкрайни възможности, които обаче изразяват Неговото желание. Затова Божията воля не прилича на нашата егоистична воля. Тя съществува не за да окове нашата свобода, а за да я активира и съживи. Нашата воля отменя нашата свобода и ни  превръща в роби на нашия егоизъм. Безкрайните воли на Бога ни помагат да открием свободата като най-висш дар.

Подчиняването и отъждествяването на нашата воля с Божията воля просветлява ума, поражда решителността и проявява личността. Съществува една чудесна монологична молитва, която изразява този дух „Господи направи ме какъвто искаш и както искаш; дори да искам, дори да не искам”. Ако сърцето на човека може да се моли по този начин, нима е възможно да се питаме коя е Божията воля? Бог има безкрай воли, които дава на всеки от нас като удобни случаи и възможности. Когато ние се отъждествим с Неговата воля, тогава различаваме конкретната (воля), която можем да изберем и категорично да вземем решение. Светската етика, етиката на древните гръцки философи, се крепи върху подчинението на природата спрямо волята на човека. Напротив, духовната етика се основава върху подчинението на човешката воля спрямо Божията воля. Първото поражда егоизъм; второто – смирение, което привлича Божията благодат. Така целият човек – душа и тяло, природа и дух – се подчинява на Неговата благодат. Така той става „причастник на  участници в божественото естество” и „познат от Бога”.

превод: Константин Константинов