Изпадаме в отчаяние, защото вярваме в себе си, а не в Божията благодат

Автор: архим. Варнава Янку

Когато Църквата не е преживяване на победата над смъртта, тя се превръща в някакво сдружение с „важни“ дела и обществени приноси, чрез които трябва да оправдае своето съществуване. Нейната отговорност обаче е да се даде на човека начина да победи смъртта, което не предполага добри и хубави проповеди, а жизнен опит и то чрез преживяването на личната гибел и ад. В Църквата може да съществуват различни тенденции – либерали, консерватори, но всичко това са безсмислици, ако Църквата не може да предложи една жизнена позиция, която да ни позволи да преодолеем смъртта. Затова е нужно лично опитно преживяване, т.е. не един християнин и един свещеник, който е преодолял някои грехове, а един християнин и един свещеник, който е слязъл и до ада, почувствал е гибелта, отсъствието на Бога и там е приел утеха и утешение. Това имаме нужда да чуем всички – нещо, с което сърцето ни да се извести, да се ороси и да почувстваме надежда, че в крайна сметка смъртта е нещо различно от това, което мислим. Смъртта ужасява човека, понеже му отнема възможността той окончателно да определя и контролира себе си. Ние искаме да контролираме нашето Аз, да сме автономни и да командваме нашия живот по един самодостатъчен начин. Дори в Църквата, когато има различни духовни-идеологически подходи, всъщност това е една агония за изтъкване на нашето Аз. Това става, защото не се доверяваме нито на Бога, нито на хората, а ги гледаме като противници и заплаха, а не като приятели и благословение.

Какво представляват помислите в духовния живот, за които толкова често си говорим? Те не са нищо друго, освен симптом на човек, който не се доверява на другия – Бога или хората, и се опитва да разбере доколко е способен да контролира и покровителства себе си. Помислите са опит да защитим себе си от другите, защото не им се доверяваме. Ето три примера, които говорят за нещо подобно.

Многобройните сексуални връзки на младия човек се дължат главно на неговия страх и несигурност да се открие и да се свърже лично и сърдечно с някое лице, защото това означава отговорност, риск, риск от гибел, риск от излагане и той предпочита да контролира себе си и да властва над другия. И най-удобният начин е сексуалният контакт.

Много пъти в Църквата гледаме колко е порочен другият, колко много нарушава някоя заповед и не докосваме личната агония на човека. Любовта означава да видя реалността на другия и чрез нея да му покажа коя може да е неговата агония и страх, но зад нея да се крие неговата лична ценност. Ако не покажем на човека неговата лична ценност с думи, които ще го вдъхновят, той няма да може да се освободи и да върви напред.

Ние оставаме в симптома, не отиваме по-нататък. Вижте, колкото годините минават, и ако човек е почтен със себе си, разбира едно нещо, че всички сме напълно за окайване, но и всички сме благословени и не можем да осъждаме никого, а всички се спасяваме в Божията милост. Следователно цялото безпокойство и усилие, и ако искате, благо безпокойство, е да намерим начин тази Божия милост да ни докосне и да дадем надежда на всеки човек, колкото и да е различен. Затова, когато се казват някои неща, те не се казват, за да се изобличи едно състояние, а за да се даде надежда. Църковното слово съдържа надежда – да се покаже проблемът, но да се даде и надежда. При светската скръб има едно себезатваряне, едно затворено егоистично усилие и скръб, че не сме успели, докато при скръбта по Бога скърбим за нашето окаяно състояние, но се надяваме на Бога. Човекът, който се опитва да инвестира и да увеличи богатството си, прави това, за да завладее земните блага и така да прогони заплахата от смъртта, живеейки с лъжеусещането за сила.

Вярващият, който по натрапчив начин следва религиозните форми и закони, и се окопава зад тях, прави това, защото не се доверява на Бога и вероятно Го смята за враг на радостта му, Който съществува, за да наказва и награждава. Той не смята за достатъчна Божията милост и се опитва да я замести с човешката сила.

И в трите случая, които са знак за човек, който агонизира да има контрол над себе си, резултатът е, че самият той се изчерпва и рухва. Когато нямаме контрол над себе си (под този израз архимандрит Варнава има предвид предаването в Божиите ръце – бел. прев.), се чувстваме уязвими и в постоянна заплаха и опасност, защото крепим всичко върху себе си. Нека предположим, че следваме един духовен път – наистина, върху какво крепим нашата надежда и борба? Върху себе си? Или върху Божията милост? Това е много важно, защото определя нашето отношение въобще към живота, както спрямо себе си, така и спрямо другите.

Ако крепя всичко върху себе си, това ме води до самота и необщителност. Отношенията ми биват доминирани от престореност и подозрителност. Изпълвам се с помисли и се затруднявам да живея реалността. Избягвам да бъда себе си, защото другият може да ме отхвърли или да ме използва.

Нещо подобно става и в духовния живот. Когато център е човекът, т.е. човешката сила, а не Христос, човешката сила, а не благодатта, тогава целта е успехът на човека, който бива награден от Бога, а не Самият Бог. Това е понятието за морализма и всеки –изъм, но то е проблем, защото в ядрото на -изма стои човешката сила, а не Божията благодат. Затова всеки -изъм има нуждата от някакъв противник и враг, който да проклина като антихрист, за да оправда своя -изъм, който е човешката сила, а не Божията благодат. Защото, ако Христос, а не –измът, беше ядрото на живота ни, тогава бихме искали всички да се спасят и нямаше да се гневим на някого, който е отдалеч от Бога и в заблуда, а щеше да ни боли за това и щяхме да имаме голям копнеж, както Бог иска, всички да се спасят. Избягвам да бъда себе си по този начин, защото се боя, че другият ще ме използва. И тогава отмервам Божията справедливост с човешки критерии и не отъждествявам Неговата справедливост с Неговата милост. Ние не разбрахме, че когато казваме „Бог е справедлив„, нямаме предвид въздаянието, а Божията справедливост, която е Божията добродетел и Божията добродетел е Неговата любов. Следователно Божията справедливост е Божията любов и милост. Но аз не мога да различа, че Раят и Христос е едно и също нещо. Мисля, че раят е нещо отделно, което, ако Христос ме отсъди за добър, ще ми го даде като награда. Така постепенно Христос става „Стоящият отсреща”, става мой Противник, не е моят Съюзник и живея със страх и агония дали ще успея (да спечеля Рая). Агонията за успех във всяко равнище е най-видимото проявление на нуждата да контролираме живота си. Когато отношенията ни с хората и с Бога се определят от страха да не загубя – затова искам да имам контрол над всичко – никога няма да се съгради топла и сърдечна връзка в свобода, а ще бъде една връзка, затворена в планирания и пресмятания. Важно е да разберем, че сме ценни, не защото сме постигнали нещо важно, а защото намерихме начин и се смирихме толкова много, че почувствахме, че Някой ни обича. Защото, какво е смирението? – То означава да се отрека от себе си, за да направя място на Бога в мен, да преживея Неговата любов. Цялата борба и аскеза имат за цел да премахнем всички тези пречки, които не ни оставят да вкусим Божията любов, защото нашето богатство, чест, слава е усещането за Божията любов. Не защото някой ни го е казал и го разбрахме интелектуално, а защото го почувствахме. И кой преживява това? Измъченият. Кой го преживява? Неуспелият. Кой го преживява? Снижилият се.

Покаянието и смирението не означават хленчене за нашата окаяност и за това как не мога да контролирам себе си, а означават да забравим себе си, да се доверим на Бога както за това, което сме, така и за онова, което ни се случва, да кажем „да бъде благословено!“

Нека кажем още нещо, което смятаме за важно. Казваме, че осъждането е лошо нещо. Разбира се, защото ме отделя от другия, но и себеосъждането е лошо нещо, защото дори себе си нямам право да осъждам заради грешките си. Когато осъждам себе си заради моите страсти, по много подъл начин започва да действа един лукав дух, при който с агония се опитвам да успея, да контролирам себе си и да се крепя на моите сили. Затова постоянното занимаване със своите страсти, „колко съгреших, как не успях! Как мина животът ми така, без да напредна!“, е демонично, не е от Бога. Това е затваряне в моето Аз. Анализирането на моите страсти и помисли не е духовно състояние. Когато отците говорят за себеукоряване, това е нещо различно, защото то има като център съзнанието, че „бре, детето ми, как разстроих връзката ми с Бога!“, тоест центърът се премества другаде от моето Аз, от постоянното занимаване с моето Аз. Затова Бог допуска колкото повече се стягаме да не правим грехове, толкова повече да ги правим. Не е нужно да се боим от нашите грехове, а да се боим от това, че нашето сърце не е вкусило Божията любов, че не сме дали на Бога поле да действа нас. И когато стигнем до крайния предел на нашия порок, казваме „леле, не мога нищо да правя, в тинята съм!“ и се оставяме на Бога, тогава започва да става нещо, започваме да се разтърсваме.

Всичко това, което живеем, са лъжеусещания, с които се опитвам да убедя себе си, че има нещо добро в мен. Защо да убедя себе си? Знаете ли, във всекидневието, в моите отношения, това приема формата на страх от излагането, където се страхувам да не би да не успея, да не би хората да ме изкоментират.

Важно е да не падна в капана да осъждам хора, да не се разколебае сърцето ми, не защото съм добро дете от неделно училище, което не осъжда, а за да не се смути моят вътрешен мир от мнението на другия, да вляза в тази свобода, така че да не ме е грижа да бъда успял, а да имам мир в сърцето си, което означава, че различният и този, който може да е фанатик не ми пречи, а е радост за моето сърце. Бог е свобода. Смъртта е пред мене и трябва да я победя – ще ме интересува ли какво говори другият? Интересува ме самият човек. Той не ме интересува, само ако сърцето ми не ми е живо, ако не мога да бъде честен със себе си. Затова трябва да уважавам всеки човек, не този, с когото съм съгласен, а и този, който е фанатик; но ако не го правя, тогава едно част от сърцето ми липсва, не съм цялостен.

Всъщност връзката означава загуба и живот. Ако не умрем, няма да живеем. Най-голямото злочестие е ропотът и оплакванията, което означава, че не давам място на Бога. Ако съм готов да загубя заради другия, да загубя заради него моите права и контрол, тогава спират тревогата и страхът. Това е нашият страх – да не загубим, да не ни експлоатира другият, да не би не говори истината. Ако чуете някои интервюта с хора от света на културата, ако ги попитат: „Какво мразите най-много?“, казват: „Лъжата“. Защо се боим от лъжата? Не това е проблемът, че другият може да ме експлоатира и да не е искрен с мен. Не това е нашият проблем, че се боя, ако другият ми говори лъжи. Но проблем е ако аз не се боя, че говоря лъжи в сърцето си.

Отците казват, че най-големият грях е отчаянието, защото така се усъмняваме в Божията милост и сила да ни изведе от личния ад. Знаете ли, когато се занимаваме излишно с греховете си – това е проблемът ни – не защото оправдаваме греха, а защото не вярваме, че Божията милост е толкова голяма, че може да ни докосне. Изпадаме в отчаяние, защото вярваме в себе си, а не в Божията благодат. Тук играе роля и духовното възпитание, което сме получили, където повярвахме, че ни спасява нашата аскеза и добродетел, а не Бог. Но аскезата е усилието да опразня от себе си от нуждата ми да контролирам живота ми, за да се изпълня с Неговото присъствие. Любовта и доверието означават да оставя Бог да има контрол над живота ми. Най-голямата пречка във връзката с Бога е моето Аз, което превръщам в идол, поставям го отсреща и му се кланям. Това, което много пъти става и в името на духовността – тогава се тревожа да не би да не успея, да не съгреша, да не падна, да не загубя контрол. Всичко, което крепи нашето Аз и го прави толкова силно, за да замести Бога и моя брат, е най-голямата клопка. Направи ми впечатление, когато четох св. Йоан Златоуст, той казваше, че когато Бог иска да направи някой духовник или водач, му дава една немощ, един недъг, ако искате, едно падение, така че да се срамува поради своята немощ и да е човеколюбив към другите. И от друга страна, да разбере, че всичко, което има, не е постижение на неговите способности, а на благодатта. Затова казва „взема неуки и ги прави учители“; ако имаха нещо ценно, те биха казали „да, добре, и Ти ми даде, но и аз имах нещо ценно!“ Виждаме, че Божията благодат действа тогава, когато напълно опразним себе си. Но имаме ли това възпитание – нямаме го и затова натискаме себе и казваме, че Църквата, Бог и Неговите заповеди са терзание и тирания, защото мислим, че ние ще постигнем Рая и няма да ни бъде дарен, а той се дарява на всеки човек. Но защо не всички го приемат? Защото има една клопка: вярваме в нашата сила и в нашето Аз. Както цивилизацията има за идеал да създаде самодостатъчния и всемогъщ човек, така много пъти в църковното пространство съществува идеята за безгрешния и съвършения човек, но без Христос, без жива връзка с Бога.  Този християнин живее в тревогата на греха, от която се опитва да се облекчи, осъждайки и отлъчвайки порочните и еретиците. Ако видите някой да действа така – там е неговият проблем – че няма покой, не е радостен. Проблемът на фанатичния човек е, че няма радост в себе си, защото няма радостта от преживяването на Божията любов. Ако почувстваме Божията любов, ще разберем Бог  каква свобода има, каква светлина е, какво удивление, каква нежност, че никого не осъжда, иска само да прегърне, само да изцели. И там е нашият проблем. Когато нямаме тази радост и сме притиснати от църковни и религиозни натрапчиви идеи, където „трябва да направиш това, за да те постави Бог в рая!“ и не разбрахме, че Раят е преживяване на Божията любов, тогава непременно чувстваме нужда да намерим някакъв противник, когото да обвиним, и ако няма такъв, ще си го създадем, бре детето ми! И добре че съществуват противници в този случай, защото иначе как би се облекчавал такъв човек?

Св. ап. Павел казва: „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”. Приемането на собствената греховност и възлагането надеждата ни в Божията любов е преживяване на свобода. Нямам нищо добро, което да покажа на Бога, за да настоявам за награда от Него. „Не извършихме нещо добро на земята”. Предавам Му моето загубено Аз, което е загубило своя ум и контрол и търся милост, а не оправдание. Когато загубя всякакъв контрол и власт на себе си, но не загубя надеждите си, тогава започвам да живея, да се удивявам и да ми се открива радостта на живота. Обсесията да имам контрол над живота ми е форма на отрицание на връзката ми с Бога и с човеците, това е форма на окопаване и себезатваряне, въпросът не е да сме „изрядни” и „умни” с мисли и аргументи, а да имаме сърце и нежност, където Христос и другите са приятели, а не противници, от които трябва да се защитим. Ако вкусим тази любов, нямаме причина за страх и тревога. Но как намираме тази любов? – Когато загубим контрол над себе си и вместо да се затворим инатливо в себе си, се предаваме в ръцете на Бога. В духовния живот безизходиците по правило са изходи в истинния живот и радост. Зад всеки страх и тревога стои страхът от смъртта и смъртта се преодолява чрез преживяването на любовта. Когато обаче се боиш да загубиш себе си, трудно стигаш до любовта. Смъртта чрез смърт се преодолява – трябва да сме готови да умрем, тоест да загубим себе си и контрола над себе си.

Практически това означава, че не се ужасявам, когато ме онеправдаят, не роптая, нито се оплаквам, ако другият не отговаря на моите очаквания, не осъждам другия, сякаш сме членове на различно тяло, не се задушавам, ако нещата не стават, както трябва, нито ако не успея да съм точен. Свободен съм от всеки помисъл, сметка и безумие. Отдалечавам от сърцето си всеки страх и агония и го оставям да диша. Само когато сърцето ми започне да диша (и всеки знае какво означава това), тогава такова сърце ще го докосне Божията любов и ще очаква възкресното преживяване. Св. Йоан Златоуст казва нещо удивително. Светците са говорили, защото са имали жива лична връзка с Бога – не са измисляли нещата, а са ги преживявали. Той казва, че ако има човек, който хиляди пъти на ден съгрешава, но има кураж хиляди пъти на ден да се вдигне, Бог ще освети тази душа. Разбирате ли какъв обрат е това? Затова нека разберем, че нищо не е наше, нищо не можем да постигнем, всичко е от Божията любов. И добре че е така, защото така няма да имаме право да съдим никого, а ще имаме само едно право – да покриваме всеки човек, губейки нашата власт и права.

превод: Константин Константинов