Автор: свещ. Валерий Духанин

Ксюша беше на шест години. Тя умираше от онкологична болест. И от очите на майка ѝ се стичаха горчиви неутешими сълзи. През целия си живот никога не бе плакала така. И до този момент въобще не беше предполагала, че сълзите могат толкова силно да изгорят лицето.

Не може да се предаде с думи колко много се бе молила досега. Не всичко в живота ни може се опише с думи. Всъщност майката започнала да вярва в Бога благодарение на болестта на дъщеря си. Когато научиха за диагнозата на най-малката си дъщеря, тя заедно със съпруга си се кръстиха. Внезапно, парадоксално, животът се трансформира от безразличие към православната вяра в едно ежедневно отправяне на молитви към Бога и ходене на богослужения. Така се събужда духовно спящият човек и вместо сънното блуждаене идва реалният живот. Но най-важната молба, викът на сърцето, бе да не умре собственото им дете. По някаква причина, молбата им не се сбъдна.

През целия си шестгодишен живот, дъщеря ѝ имаше само едно човешко желание, да изчезне тумора от главата й. Тя си го пожелаваше на рождения си ден, на Нова година, в храма, по детски си го пожелаваше и при аквариумната златна рибка. Страданията продължиха повече от година и половина, тоест една четвърт от живота ѝ.

Веднъж в онкологичното отделение бяха донесени мощите на свети Лука Кримски. И всяко дете – кое в прегръдките на майка си, кое със системата, кое на патерици, кое в инвалидна количка, кое както можеше – дойде да се поклони пред светите мощи. Молеха се. И всички вярваха, че ще се изцелят. Ксения също се молеше и вярваше, прекръсти се като възрастна, целуна мощите, нещо прошепна…

Колко много четем за чудесата. Да, те се случват. Събрани заедно – в статии или книги те създават впечатление, че чудесата винаги са в изобилие, като че ли се изцелява всеки втори болен човек, достатъчно да се помолиш и ще се изцелиш. Но Господ има съвсем различен план за нас и чудото става, когато ние смирено го приемаме.

Предната вечер бащата Сергий събрал цялото семейство до дъщеря си и бяха прочели акатиста на Пресвета Богородица „Всецарица“. И майката се бе помолила в сърцето си:

– Господи, толкова много неща е претърпяла дъщеря ми, не я мъчи повече, моля Те! По-добре душата ми да страда тук, но нека тя повече да не страда!

Тя сложила до Ксения иконите от венчавката и отново се помолила – на Господ, на Пресвета Богородица, на блажена Ксения Петербургска, и се молела да се свършат страданията на дъщеря ѝ… И те се свършиха – на следващия ден…  Всяка нощ до преди това, тя стенеше. Такива стенания майката беше чувала от съседната стая на онкологията, където лежеше едно болно момиче, което на следващатата сутрин почина…

И този ден дойде. Той дойде, както за всеки един от нас просто ще настъпи. Смъртта винаги нахлува в живота много просто.

Тридесет и девет дни преди това майката четяла акатист на покровителката на дъщеря си – блажена Ксения Петербургска. На четиридесетия ден, в навечерието на нейното причастие със Светите Тайни, тя не успя да го направи. С отслабнали и изтощени ръце Ксения прегърна майка си. Майката се страхуваше да стисне здраво дъщеричката си, за да не ѝ причини болка. И я целуна.

Има моменти, когато времето спира. Има моменти, когато изчезва цялата суета на нашето забързано ежедневие, когато всичко, което е фалшиво в нашия живот, в един миг се изпарява и в душата се събужда нещо истинско. И ето, вече няма за къде да бързаме и някъде в дълбините на спрялото сърце се преживява срещата с вечността. В такива моменти душата става различна. В такива моменти общуването с близките е напълно различно.

Слънцето потъмня, когато Пречистата стоеше пред умиращия Син, в три часа слънцето излезе от обичайния ход на времето. В известен смисъл това се случва и с нас, смъртните – всичко спира наоколо, когато умира най-близкият, любимият човек.

Един час преди смъртта си Ксения каза:

– Майко, аз умирам…, – и после добави, – Ти не плачи… Само недей са плачеш. Мамо, само недей да плачеш…

С отслабващ глас тя утешаваше най-близкия си човек.

Духовното преживяване на умиращите деца е почти недостъпно за нас. Децата не говорят за него и дори не знаят, че трябва на някой да се разказва за него. Те стоят пред Господа в своята детска простота и непосредственост. И тайната на техния вътрешен живот блести с чистотата, придобита чрез страданията им. Но именно детските думи, толкова прости и неподправени, понякога отварят своя удивителен, дълбок духовен свят.

Момичето искаше да живее, но на прага на смъртта си тя не мислеше за себе си. Усмивката на майката бе за детето като светлината на слънцето. Топлината на човека, който те е родил, е по-топла от всички топлини на света. Сълзите на майката нараняват сърцето ти. И затова, дори и да умираш, не искаш майка ти да плаче.

Ксюшенка каза:

– Мамо, искам да си ходя!

Тя го повтори четири пъти. А майка ѝ отговори:

– Скъпа, пускам те. Там ще ти е добре. Нищо няма да те боли. Твоят Ангел-пазител ще бъде до теб. Там ще те посрещнат Пресвета Богородица, св. Ксения Петербургска, а може би и Матронушка.

Жената изрече тези и други думи и на някакво ниво извън нашата логика, тя прозряваше, че именно Там има автентичен, истински живот и че именно Там е родният ни дом.

Ксюша каза:

– Мамо, искам да бъда с теб.

– Сигурно аз още не трябва да ходя там, – отговори майка ми. – Но ние с теб задължително ще се срещнем.

– Саша! Саша! – извика Ксения, сякаш търсеше на перона по-големия си брат и сякаш влакът вече е тръгнал, и тя не е успяла да се качи на него.

Саша дойде, целуна я и я прегърна. Колко пъти си бяха играли заедно. Всеки път, когато тя трябваше да избира – да отиде до магазина с родителите си или да остане с брат си, тя избираше второто. Сега тя завинаги си тръгваше.

– Ще чакаш ли татко? – попита я майка ѝ.

Но часът вече беше настъпил. Момичето отговори:

– Не.

Жената прекръсти дъщеричката си и я целуна. И душата напусна тялото ѝ.

За какво копнее душата на всяко дете? Тя копнее за пълнота на радостта и за един безкраен живот. За едно дете няма условности и граници: ако е радост, да е необятна, ако е живот, да е безкраен. И в това детската душа има право, защото човешката душа е безсмъртна и е предопределена от Бога за радост. Но тя не я намира тук. В този смисъл, душата на детето винаги е ориентирана към духовния свят, към небесния свят, към другия свят. Тя е ехото на Небето, всяка детска душа със своята непосредственост не е от този свят.

Ние, грешните възрастни, също чувстваме това. Затова, когато страда една невинна, ясна катo небето, детска душа, ние изпитваме най-голямата скръб. За нас, възрастните, страданията са разбираеми, чрез тях ние изкупваме греховете си. А защо страдат беззащитните деца – това все още остава тайна за нас.

Ако се съсредоточим върху цялата несправедливост на земните страдания, тогава техният фокус ще бъде върху страданието на невинните деца. Защото този, когото най-много обичаш, със страданието си ти отваря най-голямата рана.

Земните страдания носят в себе си тайна. Тази тайна е неразрешима. Тя не е подвластна на смъртните. Тя предизвиква учудване у мъдрите. И мъдростта на най-мъдрите хора не може да разкрие тази тайна. Но тайната на земните страдания си има име, а в името е ключът към разкриването на тайната. Името на тази тайна е РАЗДЯЛА.

Цялата световна скръб и стон идват от раздялата, като кръв от незараснала рана. Ако нямаше раздяла с родители или с деца, с любимите хора и с приятелите, с тези, на което ние посвещаваме живота си, с онова, което е скъпо и безценно тук за нас – то никой нямаше да плаче, ничие сърце нямаше да се изпълва с неутешима скръб.

И ето я същността на тази тайна: раздялата е името на изначалната, първичната трагедия. Всяка земна раздяла произхожда от там. Подобно на стъпки, като халки на верига, като огледално отражение, тя се предава и откликва в ежедневието ни: раздялата с Бога е раздяла с Рая, раздялата с любимите хора е раздяла със собственото си тяло. Така раздялата поражда раздяла. Първоначалната раздяла доведе до редицата от следващи раздели, сякаш едно разкъсване на първото звено от тази верига по странен начин доведе до прекъсване на всички последващи звена. Поради раздялата с Невидимото, ние се разделяме с видимото. Като загубихме Бащата, губим и децата.

Колкото са противоположни нежната целувка на децата и ухапването на отровната змия, чистата отворена усмивка и грозният белег по лицето на човека, толкова са и контрастни една на друга и неописуемата радост от раждането на детето и неописуемата мъка от смъртта на дете. Първото е дар от Тебе, Боже, а второто е заради нашето престъпление срещу Теб.

Но всяка раздяла губи своя трагизъм, когато не е окончателна, а е само за известно време. Още повече, каква неописуема радост ще те обхване, когато изведнъж срещнеш човек, когото си смятал за завинаги изгубен!

Има една една очевидна и добре позната истина – тук, на земята, всичко е мимолетно и временно. Следователно и раздялата също така е временна. И като цяло ние се разделяме тук, на земята, само за да се срещнем там, където всичко е вечно. Там родителите ще прегърнат с децата си, прадядовците и прабабите ще се срещнат с правнуците, страдащите тук, ще намират единство в обятията на Божията любов…

И ето какво каза майката на починалата Ксюшенка:

– Тя най-много обичаше да ходи в църквата „Преображение Господне“, където по-късно беше опелото ѝ. Никога няма да забравя това! Когато с ковчега се приближихме до храма, засия ярко слънце и започна да вали първият сняг! И когато влязохме на територията на храма, снегът започна да вали на „парцали“ и дори не падаше веднага на земята. Във въздуха снежинките се навиваха на малки топчета. Това не беше нито градушка, нито снежинки. И сега тази картина е пред очите ми: слънцето, снегът и вятърът, който въртеше този сняг! Не може да се опише със думи тази картина! Ние се успокоявахме: сигурно там нашата Ксюша бе посрещната по празничен начин! Гледайки децата, се сетих за думите на свещеника: „Каква си глупачка, че плачеш!“ Моето момиче е милион пъти по-добре от тези деца тук! Ето, тук, ние се мъчим.

И накрая ще отбележа. Когато на Ксюша ѝ сложиха имплантиращ порт[1], а майка ѝ за пръв път се подготвяше за изповед, влизайки в болничната стая, изведнъж тя видяла юноша, облечен в бели одежди, който седял срещу дъщеря ѝ и внимателно и грижливо гледал на нея. Всъщност видението бързо приключило, а жената нито преди това, нито след това беше виждала нещо подобно. Тя на никого не бе казала за това видение, само на дъщеря си бе споделила, че е видяла нейния ангел. Мир и тишина зацаруваха в душата ѝ. И колко е приятно да знаем, че въпреки всички страдания на земята, ние все още не сме изоставени от Небето.

Здраве и спасение на рабите Божии: Сергий, Елена, Александър! А малката Ксения нека Господ я всели в Своето царство!

Умиращите деца са като ангели. Като че ли това е стълбата на Яков, по която те едно след друго отиват на небето.

превод от руски: Виталий Чеботар

източник:  https://pravoslavie.ru/120213.html

 

 

 

 

 

 

[1] Имплантиращият се порт (понякога се нарича порт-а-кат) е устройство, което се въвежда под кожата в тялото. Обичайната позиция е на гърдите. Той може да се постави от двете страни на гръдния кош. Портът е съставен от корпус, свързан посредством тънка тръбичка (катетър), въведена в една от вените на тялото – виж диаграмата от линка. Портът може да се усети през кожата. Достъп до порта се получава чрез пробиване на силиконовата мембрана със специален тип игла, която е прикрепена към тръбичка (удължител). Чрез порта  се вливат течности и лекарства, взема се кръв. Пробиването на порта прилича на убождането на кожата с игла. Отнема малко време да се свикне с усещането. Ако пациентът изпитва болка, може да се сложи анестетичен гел на мястото за 30 минути, преди да се вкара иглата, за да се обезчувстви кожата. – https://darahelp.com/%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%89-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82/