Когато всичко върви наопаки

Автор: о. Харалампос Пападопулос

В живота нещата не винаги стават така, както ние ги планираме, мислим и очакваме. Нещата се променят. Това тревожи човека, плаши го, създава в него несигурност, защото егото, което се развива от нашите ранни невинни години, иска да контролира всичко, ако е възможно да знае какво ще стане в следващия момент, в бъдещето. Дотам, че иска да контролира дори решенията на Бога, да знае дори какво Бог иска. И виждате много пъти хора в Църквата с какво високомерие и самохвалство казваме и заявяваме пред приятели, семейство деца, че: „Зная каква е Божията воля. Такава е била Божията воля. Бог това искал.“ Откъде го знаеш?

Веднъж някои отишли при стареца, вече свят, Гавриил, юродив заради Христа, тази велика личност от Грузия, и му казали за един нещастен случай и че Бог така искал. Той им се скарал, почти ги изкарал навън и казал:

– Кои сте вие, че знаете какво искал Бог?! Освен ако пред мене имам някой светец!

Както св. Порфирий. Ако имахме св. Порфирий пред нас, той щеше да го знае, но ние знаем ли го? Не го знаем, но много пъти вярваме и мислим, че всичко можем да обясним с ума ни или Божиите планове могат да влязат в нашите реалности. Е, нещата не са така. Бог в Неговия промисъл напук на нашия егоизъм ще продължа да ни изненадва. Бог, казва старецът Софроний, е парадоксален за човешката логика. Там, където чувстваш, че Го имаш, Го губиш. Там, където чувстваш, че си се срещнал с Него, се скрива, там, където чувстваш, че вече си намерил покой във връзката с Него, идва смут чрез изпитание, скръб, трудни ситуации. Оттук нещата в живота не винаги стават така, както ние си ги представяме или както ние ги планираме и искаме. Когато стават наопаки, нямаме много избори. Разбира се, човекът е свободен, Бог го е създал със свобода, но внимавайте, когато говорим за човешка свобода, не говорим за неограничена, всеобхватна, абсолютна свобода – само Бог има такава. Човекът има относителна свобода. Вложете в ума си, че имаме наследственост, която ни обвързва, дори и в болестите, от които ще се разболеем. Първото нещо, което лекарят те пита, е имате ли нещо наследствено? Захар, сърцето, рак? Тоест носим едно наследство, носим опит, който се губи назад във вековете. Св. Порфирий казва, че всеки човек носи в себе си всички свои предци. Не можем да знаем какво става преди нас. Така това автоматично прави частична свободата ни.

Средата, за която говори авва Доротей, в която израстваме – наследство, ген, среда – също релативизира свободата. Следват придобитите състояния – нещастни случаи, неща, които ще се случат в живота ни, които по някакъв начин ограничават свободата ни. Но отците казват, че дори сред тази относителност остава едно ядро на свобода.

Затова нямаме неограничени възможности и избор, когато нещата в живота ни вървят наопаки, а имаме два важни, но ограничени избора.

Първият, познатият, е да превърна себе си в жертва, в едно злочестно същество, където ще градя върху трудните събития на живота ми, ще изградя ролята на голямата жертва. Това е роля, от даден момент нататък става роля, защото се научаваш да играеш тази роля на жертвата, на злочестния и нещастния. И чрез това се опитваш да те съжалят, защото си злочест, да те обикнат като нещастно творение и т.н.

Пратиха ми видео с една жена Лукия, която преди войната играела с други деца – децата не спират никога да играят, дори по време на война, – и докато играела, стъпила върху мина, три деца от компанията загиват, тя оцелява, но остава с  един крак. Тази жена имаше хиляди причини да живее, играейки ролята на жертвата. Защото животът – или „Бог” – я беше онеправдал и тя би могла да се позове на несправедливото минало и да го играе жертва. Със страшни травми, които биха я оправдали да оплаква мрачната си участ, но тя не избира това, а избира втория избор, който ще видим сега.

Вместо да избереш да седнеш да плачеш и да оцветиш всичко в черно – да се опиташ да видиш какво можеш да направиш и как можеш да видиш нещата по друг начин. Защото човекът, който живее в Църквата и чрез св. Евхаристия, молитвата, усилието да приложи Божиите заповеди, вижда, че в него става едно преобразяване и установява, че това, което се променя, не са другите, а той самият. Това, което човек констатира в духовния живот, когато дойде благодатта на Светия Дух, не е една външна промяна, не се променя моят съпруг, не са променят децата, съседите, началниците, моето икономическо състояние, а се променя начинът, по който гледам на нещата. Важното е не да се променят външните обстоятелства, които не зависи от нас да се променят. Ето, днес вали, какво можем да направим, можеше да има наводнение – това трябва да го приема, да се примиря и да видя какво мога да направя сред това, защото не може да се промени. Мога обаче да избера реакцията спрямо него. Не мога да променя реалността, но мога да променя реакцията. Не мога да променя моите чувства, но мога да променя начина, по който реагирам на моите чувства. Но реакцията мога да променя и тогава нещата се променят и тогава реалността не ме наранява. Голямото изкушение е войната на помислите, тоест как гледам нещата. Затова и св. Паисий настоява толкова много върху борбата с помислите и мислите, защото видял от какво страда съвременния човек и освен от стрес или заедно със стреса, страда от помисли, има невероятно бъбрив ум, на който не даваме правото да отмори, не му позволяваме, тоест нямаме моменти на безмълвие, не развиваме молитвата, безмълвието в живота. Това е изключително важно, за да можем да имаме духовно, но и душевно здраве. Тоест през деня да намираме  моменти, в  които умът ни ще почива и за нищо няма да мисли. Просто наблюдавайте мислите си без да ги обсъждате, а след 3-4 минути започнете да казвате Иисусовата молитва – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Стъпка по стъпка и едновременно ще се храним със св. Евхаристия, с Тялото и Кръвта Христови и ще видите, че първото, което ще почувствате много скоро, е радостта. Една радост и сладост, която няма да зависи от външните събития, които няма да се решат. Някой казва: „Как мога да бъда щастлив с толкова проблеми, които имам?“ Ама щастието не е отсъствие на проблеми, не съществува такъв живот. Ти се мъчиш с децата си – добре, друг се мъчи с мъжа си, трети с жена си, четвърти със сериозни психологически проблеми, децата му са превъзходни, но има големи финансови проблеми, друг има много добра съпруга, но има болни деца. Няма живот без болка. Нека го разберем и да не се мъчим да се скрием от това, а да го приемем и да видим как можем да го използваме за наше освещаване и преобразяване. Трудността, проблемът ще дойде, въпросът е не как ще го избегнем, не, защото, и да го избегнеш днес, утре ще дойде друго. Това е единственото сигурно. Въпросът е как ще създам едно Аз, една личност, която може да минава през дъжда без да рискува да се удави, тоест как ще създам една персоналност, която с благодатта на Светия Дух няма да потъва, няма да се обърква, няма да погива сред проблемите на живота. Това е изключително важно. Така пред нас имаме избор или да оцветим всичко в черно и да седнем да оплакваме нашите проблеми, или да се опитаме да видим нещата по друг начин.

Когато идват трудни моменти, какво трябва да помним и да е дълбоко вкоренено в нас, за да можем да реагираме правилно?

Първото е това, което вече започнахме да казваме, че трябва да разберем и приемем, че болката е част от живота и никой не може да избегне от този процес. Рано или късно ще се срещне с нея. Болката, освен една реалност на живота, е и нещо друго, тя е и път, път за развитие на човека. Чрез болката се развиваме, днес големи антрополози и психолози – нещо, което отците векове по-рано са казали – се съгласяват, че ако не съществуваше болката, нямаше да има развитие на човечеството, защото болката те поставя в един процес да се развиеш, да напреднеш, да продължиш, да видиш себе си, другите, да почувстваш другите. Един американски неврофизиолог се опитва да разреши тайната в една много хубава книга, която се казва Умът на Бога, опитва да реши тайната защо, по коя причина това Същество, Този наш Творец е вложил в нас това съчувствие, състрадание да се научаваме от болката, болката да бъде част от нашето съществуване. Виждате, ако сте заедно с приятели, разговаряте и приятелката ви се изгори в кухнята, ти веднага реагираш отсреща. Това е истина. От друга страна, може нещо да ни даде и трябва да го видим. Затова старецът Емилиян Симонопетритски казва – „Болест, добре дошла! Какво искаш да ми кажеш? Да ме поучиш?“ Болката те зове да отидеш по-нататък, казва ти: „Дойде, добре, приключи с тази част от твоето Аз и продължаваме по-нататък“. Трябва да приключим с тази част, да затворим тази глава от живота и да продължим по-нататък. И болката те подтиква да направиш това. Ако нямаше трудни обстоятелства, нямаше да се принуждаваме да правим стъпки напред. Бъдете сигурни за това. Изпитанията идват, притискат ни и ни подтикват да се развием духовно. Стигаш до едно определена точка и казваш: „Не мога повече!“ Този ропот, където не издържаш повече себе си. За себе си написах в моя книга, че най-задушливият  човек, който срещнах в света, съм Аз. Моето Аз ме задушава, искам да се освободя, чувствам, че в мен живее една душа, която иска да полети, извън моите привички, извън планиранията на ума, че не съм това, което чувствам, а нещо друго по-дълбоко, Божий образ, Божият дух в мен, и искам да срещна този дух, да го почувствам, този Божи образ и дихание. И как става това? Когато с молитва слизаш в сърцето си, вътре чувстваш пълен мир. Светските хора за две минути се успокояват и казват: „Успокоих се“. Защо? Защото слизат до онази точка, където е покоят. Душата, духът вътре е спокоен. Отвън са вълните. Морето е бурно, но на дъното има спокойствие. Отвън са проблемите. Който съумее да слезе от ума в сърцето чрез молитвата, да се срещне с Христос в сърцето, там съществува покой, няма смут. Затова отците, които са се извисили духовно, имат болести, проблеми, но лицата им са мирни, сияещи, светли. И казваш ама как става това? Как е възможно той да е болен от рак и да сияе? Да има толкова проблеми със здравето, и да има толкова радост и сила и кураж?

Веднъж посетих Света Гора, бях малък тогава, 20-годишен и срещнах един духовен старец, в него обитаваше Светият Дух. Тялото му излъчваше благоухание и всичко в него бе в хармония. Така се чувства човек.  Доближавал съм светогорец, чиято уста е като трендафил, не можеш да застанеш до него, замайвах се от благоуханието – защото вътрешно се бе осветил. Попитах го:

– Геронда, имам този помисъл, тази тревога, тази несигурност, този страх. .

Каза ми много неща, но в един момент каза:

– Ще се научиш от малък да събираш ума си и да го низвеждаш в сърцето. Животът е тук вътре (в сърцето), тук е целият живот, а тук (в ума) има смут. Научи се да слизаш дълбоко.

Тогава не можех да го разбера. Минаха години на изпитания трудности, болести, кръстове, за да може умът да слезе в сърцето и да разбереш, че тук вътре е Бог. Защото умът е пълен с тревога за бъдещето, с вини за миналото. Тревога за настоящето, трудност в приспособяването към настоящето и избягваш от това, забравяш го, слизаш в сърцето и чувстваш щастие и радост. Защото бурята е горе в ума.

Второто, което трябва да помним, е, че всички трудности и проблеми, които имаме, до голяма степен са временни. От духовния живот констатираме, че мога да преминавам през фаза на непоносима меланхолия, скръб, да нямам желание да ходя на работа, приятелите ми да ми казват:  ела да пием кафе! и да намирам десет предлога да откажа, да ми тежи, да не искам да върша молитвеното ми правило. Тръгвам да се моля и на първите думи заспивам, или ми дотежава, или се нервирам и чувствам смут. Идват моменти, в които се чувствам болен. Чувствам, че ме боли тялото, всичко ми е виновно, всичко ме наранява лесно, всичко ме смущава лесно, докато преди не е било така. По-спокоен бях, имах повече търпение. Когато дойде този момент на изпитанието, тайната е да знаем в нас, че всичко е преходно. Да не ви обзема помисъл, че „такъв ще е животът!“ , защото така в нас влиза помисълът, че няма да видим бял ден, няма да се засмея повторно, няма да оздравея, няма да мине това, детето ми винаги ще е така, животът ми приключи. Така ти казва помисълът, но не е така. Не е истина, и ако останеш в това състояние за дълго време, очевидно има и друга причина, която трябва да потърсиш. В действителност всичко е преходно, защото самият живот е преходна сянка, която изчезва. Проблемът ще отмине, повярвайте ми. Ще дойде отново момент на радост, ще се почувстваш отново силен, с утеха.  Ще се засмееш. Макар и с раната в теб, но ще се засмееш. И с травмата, ще се зарадваш, ще дойде отново Божията благодат, но и пак ще си тръгне; и пак ще се върне. И тези постоянните смени на различни пейзажи няма да спрат, докато не дойде момент да си тръгнем от този живот. Но това е и красотата. Това не е проклятие, просто искам да почувствате във вас, че това не е проклятие, не сте проклети, Бог не ви е изоставил. Затова да не се тревожим. И най-важното, това, което казва митрополит Антоний Сурожки, четете всички негови книги, този ценен автор, казва, че голямото изкушение, когато чувстваме, че Бог ни е забравил, че не ни чува, е да не поставиш един друг бог на Негово място. Празнотата, която чувстваш, скръбта, ще те накара да поставиш нещо друго и тогава падаш в големи грехове, в големи страсти, тогава правиш най-големите грехове, когато чувстваш тази празнота и нямаш търпение да чакаш и  бързаш. Тревогата, страхът, несигурността те убиват, докато трябва да чакаш, да проявиш търпение, да се молиш. Благодатта ще дойде да изпълни отново празнотата, Бог няма да те остави така, но не Го заменяй.

Старецът Софроний Сахаров казва, че има две причини, по които  хората падат в големи грехове. Първата е егоизмът, когато имаш самохвалство в себе си и това те кара да съдиш всички, да имаш мнение за всички и за всичко, тогава Бог позволява голямо изкушение в живота. Съдил си живота  на другия? Очаквай върху теб да дойде това, за което си съдил, подигравал си се, разочаровал си другия. Ще дойде твоят ред. Покрил си (ближния)? Бог ще те покрие. Закрилял си? Бог ще те закриля. Дал си възможности на другите хора? И на теб Бог ще ти даде, ще те чака, защото и ти си чакал, като онзи старец, който умирал и лицето му сияело. Монасите знаели, че той не е добър монах, че не спазвал правилото си, нито ходил много в църква, не бил добър монах. Преди да почине, килията му благоухаела. Един монах не издържал и попитал:

– Знаехме, че бе малко нерадив монах, сега виждам да стават дивни неща, защо?

– Виж, истината е, че не бях добър монах, но никога не осъдих никого. Затова и Бог сега няма да ме съди, защото в Евангелието казва: Не съдете, за да не бъдете съдени;
защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.

превод: Константин Константинов