Морализаторът на душата според св. Порфирий (втора част)

Автор: о. Харалампос Пападопулос

продължение от тук

Морализаторът на душата е и нещо друго. Той е нашето его. Това означава, че всички сме създали в душата ни отбрани, един мощен профил, един отбранителен механизъм, който не ни оставя и не ни позволява да видим нашето реално Аз. Всъщност ние сме нещо много по-дълбоко. Не познаваме себе си, малцина познават себе си. Затова и св. отци на Църквата казват, че Бог съработничи с най-дълбокото Аз на човека. С онова Аз, което не познаваме. Затова и виждаме хора, които външно и привидно изглеждат странни, чепати, но и да имат Божията благодат, да имат благословение в живота си, да имат чудеса. Защо? Защото това, което ние виждаме, е черупката, външната част. На по-дълбоко равнище съществува едно Аз, което Бог познава и съработничи с него, което „Аз“ е с много добро качество. Виждаме това дори в хора, които са извън Църквата и много пъти ние самите дори го казваме: „Виж го! Не ходи на църква, но колко хубав човек!“ Защото Бог съработничи с дълбокото Аз, не това външното, което ние смятаме, че сме. Например имаме един съпруг, който не изразява чувствата си и ние казваме: „коравосърдечен човек“. Да, това е неговата отбрана, защото може да е израснал в дом, където не е получил любов, милувка, прегръдка. Ако се върнем в старите поколения, се е смятало за грях бащата да демонстрира голяма любов, голяма нежност и голяма сърдечност към децата или много милувки. Или майката. И дори много пъти може да си бил наказван, понеже си изразил чувствата си. Така този човек формира един профил, едно его, и не изразява себе си. Това обаче не означава, че е лош. Не означава, че не е нежен. И много такива хора проявяват своята нежност, грижейки се за  животни и се питаш: „Откъде намери такава нежност?!“

Ние познаваме нашето Аз, което е на повърхността. Бог ни познава на много по-дълбоко равнище, затова и ни дава харизми. Той знае дълбочината на сърцето на човека, защото не мери с мерките, които ние мерим.  Той разбира това, което ние не можем да разберем.

И така, морализаторът, според св. Порфирий, има едно изключително мощно его, което не го оставя да види и познае своето реално Аз, не го оставя да влезе дълбоко в себе си, защото не се е научил и не иска да съзре себе си, така, както е. И какво прави?

Св. Порфирий казва: „Въстава всеки път, когато вижда един човек да се отклонява.“ Сигурно сте виждали хора, които от сутрин до вечер осъждат – младите, които са грешни, учителите, поповете, политиците, всички са виновни, но той никога не е виновен. Той прави това, защото, казахме, не може да влезе в връзка със себе си и второ, защото винаги вижда външни врагове, винаги гледа врага извън него, защото се страхува да погледне в себе си. Винаги гледа другите като врагове, винаги те са виновни и започва да обвинява живота им, да се занимава с него, да рови, да осъжда, да е враждебен, агресивен. Ако четете древните Патерици, ще видите колко светци и пустинници смачквали своето Аз, имидж, профил и влизали в бордеи, за да спасят душите на жените, не ги интересувало нито какво ще кажат хората, нито дали ще се развали техният образ или профил.

Тоест морализаторът не би влязъл в такова място, но и да влезеше, щеше да започне да осъжда и да ги отчайва, да ги разочарова, да ги изпълва с вини, да ги смазва. Защото смята, че така ще се поправят. Не се поправя така човек. Никой не се поправя, понеже ние ще му го кажем, понеже ние щe му извикаме или ще му наложим нещо. И даже много пъти вярваме погрешно, че децата ни ще дойдат на църква, ако им говорим постоянно за Христос – но нещата ще станат по-зле. И особено ако са в пубертет, трижди по-зле. Защото ще реагират много остро. Затова св. Порфирий казва на децата, особено в пубертет: „Изобщо не говорете, ще се молите за тях и доколкото вие се освещавате, дотолкова и те ще започнат да идват на църква.“

Цели семейства са се променяли, хора атеисти, които не са имали връзка с Църквата, защото някой в семейството се молил и не се е налагал. Но ние искаме да се налагаме. Не издържаме иначе, не издържаме, ако не става по нашата воля. Някой казва: „Нужно е да познаят Христос!“ Да, но ти искаш да им го наложиш , докато Христос не се наложил, не иска, а казва: „който иска (да върви след Мене)“. . . пълна свобода. Ти искаш да Го наложиш. Той не иска. Познал си Христос? Добре. Остави другия да дойде часът му, ще дойде времето му, когато и той ще е готов да познае Христос. Другият се променя, когато дойде времето му, подходящият момент – всеки човек има път, история, очертание. Ние искаме да намесим в него, но не става така. Трябва да имаме търпение и свобода да оставим другите. И преди всичко примерът ни ще ги доведе в църква. Аз, който съм свещеник, никога не казах на моите деца да дойдат в църква, нито съм им казвал да постят. Въпреки това го правят, идват на църква и се причастяват. Моето семейството беше извън Църквата, всички членове. Нищо не им казах когато и да е било. И помня св. Порфирий, който казваше: „Не говорете, молете се тайно„. И всички се преобразиха и всички сега са в Църквата, родители, братя, без нищо да им кажа. Какво, аз ли ще им го кажа? Кой съм аз? Те нямат ли лична връзка с Бога? Но това започва от нашия манталитет, който ни казва, че проповедта означава да говорим, да наложим разни неща на другия. Докато, повтарям, в Православната Църква словото е преживяване. Виждаш живота на другия. Ако майката ходи на църква и е радостна и Христос я направил един нормален човек, естествен човек, човек без комплекси, един човек, който е целият прегръдка – ако Христос те направи човек, който прощаваш, който даваш надежда, даваш светлина – кой не иска да е така? Тогава и другият ще дойде до теб, ще ти каже: „Харесваш ми! Как стана такъв?“ Ако другият носи някаква хубава дреха, жената пита откъде да я купи. Така казват жените. Има и нещо друго – ако някоя жена отиде в магазин (за дрехи) и купи нещо, случвало ми се е в селото, тя казва на собственичката на магазина: „Не карай от същата стока!“– да не би случайно някоя друга жена да облече същата рокля.

В противен случай ще си комплексиран, окаян, депресивен човек, където всичко ти е виновно, караш се, не можеш да се сдобриш със себе си, с другите, злопаметен си, страстен, не можеш се успокоиш.

Св. Порфирий говори за това какво става, когато съдим прегрешението на другия, докато ние не сме го преодолели.

Тук искам да ви кажа нещо много важно, закон в духовния живот. Когато осъждаш грешката, страстта, немощта на един човек, докато ти самият не си я преодолял и не проявяваш разбиране, да знаеш и да се приготвяш за голямо изпитание. Ние много пъти питаме защо ни спохождат такива изпитания, изкушения и т.н. И тъй, това е духовен закон. Когато ти имаш някакъв грях и не покриваш същия грях на другия човек, не проявяваш любов, разбиране, не му съчувстваш, не му помагаш, а го порицаваш, обвиняваш, очерняш, клеветиш, осъждаш, разочароваш много пъти, тогава ще те сполети голямо изкушение.

О. Епифаний Теодоропулос казва, проблемът с плътта го решава надгробната плоча. Тези въпроси не се решават лесно, намаляват се интензитетът, балансират се, не се решават, защото е природа. Помня един мъдър старец в Крит, който, когато понякога го питаха за плътски въпроси, вземаше една запалка и казваше:

– Виждате ли запалката?

– Да.

И я запалваше и казваше:

– Това е плътта. Плътта е огън. Така си се родил, не си се родил крадец, лъжец, убиец – с плътта се раждаш.

Когато съдим, ще дойде изкушение, за да ни накара да почувстваме болката и страстта на другия и евентуално да се открие, това, което крием.

Св. Порфирий казва: „Може да не крада, но убивам.“

Тук светецът идва да ни каже, че злословенето, осъждането и цялата тази злоба, която изкарваме срещу страстите на другите хора, е убийство. Какво казва Христос в Евангелието? „Слушали сте, че бе казано на древните: „не убивай; а който убие, виновен е пред съда“. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: „рака“, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена“ (Мат. 5:21-22).

Христос иска да каже, че убийство не е само да убиеш някой с един нож, а можеш да го разбиеш и унищожиш с твоите думи и поведение.

Какво казва Казандзакис? Никога в живота си не наранявай едно човешко сърце, защото Бог, Когото не побират седемте небеса, Го побира едно човешко сърце. И ти нараняваш това сърце, разочароваш, отхвърляш, разкървавяваш. Това е убийство за Църквата. И когато много пъти отиваме на изповед и казваме „Нищо нямам, не убих никого, не съм откраднал,“ – може да си убил твърде много пъти, с думи, поведение. Какво казва един старец? От всички можеш да се избавиш, от майка си и баща си никога. Знаете ли на колко хора се е разрушил животът им, защото като деца са ги принизявали, наранявали, обиждали; хора с разбити души. От това не можеш да се избавиш. Как да се избавиш от тази реалност? И това също е убийство…

Св. Порфирий продължава: „Казваме например „трябваше да направиш еди-какво си, ти не го направи, ето какво си изпати!” В действителност желаем другия да си изпати зло.“

Това е една голяма истина – как много пъти проектираме върху Бога нашите страсти. Проектираме нашата отмъстителност и създаваме един бог по наш образ и подобие. Тоест един бог, който наказва, който кой реже езици, една Света Богородица, която реже ръцете на хората.

Или си казваме: „Нищо няма да ти сторя, но Бог да ти го върне!“ Какво е това? Това е кълнене, където всъщност искаме Бог да отмъсти вместо нас. Караме Бога, а не ние, да свърши мръсната работа.

„Дъщеря ми е болна“ – ми казват. „Аз съм виновна, аз, която върших грехове. Или мъжът ми е виновен, защото извърши грехове и детето ми се разболя или се роди така.“

Не, не е така. Припомнете си, когато попитали Христос в Евангелието цитата: „Кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му.“ (Иоан 9:2-3)

Светецът продължава: „Когато мислим за злото, тогава може наистина да се случи”.

Аз няма да кажа само злото, което мисля за другите, а и злото, което мислим за нас. Тоест постоянно имаме негативни мисли, за себе си и не можем да напреднем, защото каквото и да мислим, е негативно. „Не заслужавам нищо, ще се проваля, не съм достоен никой да ме обикне, нищо добро не става в живота ми, нищо няма да направя!“ В действителност това е една касета, която пускаме да свири в нас, но която други са ни я записали. Тази касета е записана в детските ни години и ние я възпроизвеждаме постоянно в живота ни, но не го разбираме. Ако потърсиш по-дълбоко в теб, тези думи, които казваш за себе си, някой друг ти ги е казал, влезли са в теб и възпроизвеждаш това нещо. Старецът Тадей казва, че помислите определят живота ни и негативните мисли имат големи последици за живота ни.

Св. Порфирий казва: „Възможно е някой да каже: така, както се държи еди-кой си, ще бъде наказан от Бога. И си мисли, че го казва без злоба. Но не изглежда като кълнене, а това, което крие душата на човека, е нещо много тайно и то може да въздейства върху лицата и нещата”.

Един човек, който живял близо до св. Порфирий, ми разказа, че когато старецът живял в една малка килийка, преди да се построи манастирът, ги посетила една жена, която имала много страсти. Старецът не можел да ѝ отдели внимание. Задържал един човек, за който сметнал, че имал по-голяма нужда, защото виждал душата му и казал на жената: „Сега не мога да ти отделя внимание, трябва да си тръгнеш.“ Веднага щом тя си тръгнала, нямало и 50 метра, се чул трясък в помещението, посетителят станал, но старецът го хванал за ръка и му казал:

– Седни, не се безпокой, отлепиха се и паднаха всички плочки в банята!

Поради силната завист, която жената почувствала.

„Съществува един живот, който е невидим, таен живот, животът на душата. Той е много мощен.”

Таен, но мощен. Не се вижда, но е в нас и е много мощен. Другото Аз, скритото Аз, тези други душевни сили, които повечето от нас не ги знаем.

„Съществува един живот, който е невидим, таен живот,  живот на душата. Той е много мощен и може да въздейства върху другия, дори да ни делят километри. И без да говорим, можем да предадем доброто или злото, каквото и да е разстоянието, което ни дели от ближния. Това, което не се изразява, обикновено има повече сила от думите”

Тук старецът казва, че лошите и негативни мисли оказват въздействие и много пъти, това, което не излиза от душата, има по-голяма сила. Затова и по-надолу казва: „Внимавайте какво пожелавате, какво говорите”

„Ако се отдадем на Христовата любов, тогава всичко ще се промени. Всичко ще се промени, гневът, ревността, завистта, възмущението, осъждането, неблагодарността, меланхолията, депресията, всичко ще стане любов, всичко ще стане радост, копнеж, копнеж, божествена любов и Рай”.

В Църквата страстите не се заличават, а се преобразяват чрез Божията благодат и затова трябва да ги превърнем в божествена любов, копнеж, обич. . .

Край на беседата

превод: Константин Константинов