продължение на интервюто с о. Спиридон Василакос върху популярната приказка „Грозното патенце (първа част – тук):

– Много е хубаво това, което казва след това св. Григорий Палама, когато Бог просветлил неговия мрак –  че е много по-важно човек да види мрака, който съществува в него, отколкото да има видения на ангели и светци.

– Именно. Второто е много опасно. Много пъти то ограничава човека в една много задушаваща атмосфера, в атмосферата на егоизма. Докато първото избавя, освобождава.

– Както казва св. Паисий, Бог би могъл да се яви пред нас, за да повярват  всички, но така ще ни лиши от свободата ни.

– Точно. Патенцето влиза в пещерата, не е изгонено, а за да се предпази по-добре. Ние не познаваме душата си, това е моят голям крах, защото, ако познавах душата си и в делата ми бих влагал душа, докато не познавам душата си. Виждаме безумния богаташ от едноименната притча, който кара душата си да яде, кара духа си да яде нещо материално. От момента, в който не познавам душата си, моите дела са бездушни. Виждаме съпружески отношения, отношения между родители и деца, между братя, между роднини, нямат душа и затова тези отношения умират, или вече са умрели и по някаква причина ги влачим. Това е така, защото не сме влезли в нас, нямаме нито смирението, нито любовта да влезем в нас. И затова нямаме опит от Бога, защото Сам Бог ни казва: „Царството Божие вътре във вас е”. Не търси някъде навън, то е в теб, Аз съм в теб, казва Бог. А аз търся навън.

Откривайки постоянно себе си, както Бог го е създал, ако човекът измине цялото това състояние със смирение и покаяние, е сигурно, че вече живее в царството Божие, че смъртта не го докосва.  Светият старец Порфирий се смеел на смъртта, вече бил преминал в царството Боже, култивирайки себе си, прокарвайки пътища към душата  си.

– Най-значимото е, че уверяваше всички нас, че не съществува смърт.

– Именно. Не съществува смърт.

– Сякаш отваряш една врата и минаваш през нея. Казваше го толкова просто.

– Много просто. Когато той говореше за смъртта, ти чувстваше, че ти говори за най-хубавото забавление, за най-хубавото развлечение – толкова просто, толкова красиво, толкова сладко.  Оставяше в теб едно изключително хубаво чувство начинът, по който представяше смъртта.

Това патенце, за да се върнем към приказката, към нашата утеха, в даден момент вижда едно езеро извън пещера и в него съумяло да види себе си. Това е езерото на съвестта, където човек култивира себе си, очиства се, очиства съвестта си и тогава човекът не вижда грозотата, която смята, че има, а красотата, с която Бог го е създал. И когато човекът констатира красотата, която Бог му е дал, лети. В приказката виждаме едно преображение, едно преминаване – от грозотата към красотата. Виждаме тази красота, когато човек осъзнае какво е, какво Бог му е дал, тогава е готов за полети. Човек е създаден да лети. Да го кажем така просто. Естественият свят на човека е небето, земята е летището, откъдето прави своите излитания. Това патенце вижда своята красота, констатира я, вижда крилата. Бог е дал криле на човека, св. Йоан Лествичник казва: Имам две силни криле: любовта и смирението, които за съжаление в мнозина са сковани, неупотребявани, и колкото повече остават неупотребени и сковани, толкова повече некрозират. Когато не използваш нещо, то се парализира и некрозира. И затова много хора не летят. Затова се страхуват от смъртта, защото човекът, който лети духовно, преодолява събитието на смъртта.

– Навярно грозното патенце не било осъзнало, че е нещо друго, че е лебед и когато другите лебеди дошли, тогава видяло, че е като тях. Така и един светец не може да осъзнае, че е нещо друго много по-ценно, дълбоко и богато от това, което можем да кажем и да почувстваме с нашите чувства. Затова светците се опитвали да ни накарат да осъзнаем, че сме нещо друго, да гледаме не тях, а Този, Който им е дал такива харизми, за да можем и ние да им приличаме и да се осветим.

– Много е важно това, което казвате и мисля, че ни припомня думите на Господ: „Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне” (Екл. 4:10). Горко на този, който е сам, защото чрез общението с другия ще се смиря, ще простя, ще претърпя, ще обикна, ще оставя моята болест, моята грозота и ще продължа към здравето и красотата, към това, което реално съм. Ако не видя другия, как ще мога да почувствам това, ако не видя тази красота, ако не видя светлината върху лицата на светците? Как ще разбера, че имам тази перспектива, че имам тези предпоставки? Моят егоизъм не ми позволява това, защото моят егоизъм означава изолация, самота. Направи ми впечатление, четейки притчата за безумния богаташ. В други притчи виждаме много лица, например в притчата за  блудния син – самия блуден син, баща му, по-големия му брат, слугите. В притчата за десетте девици самите десет девици. Докато в притчата за безумния богаташ той е самичък. И се замисляш и казваш: „Чакай бре, детето ми, този човек не е ли имал някой, с който да говори?!“ Добре, умножили се плодовете му, имал добра реколта, и седи и разговаря самичък със себе си. Няма ли деца? Съпруга, роднини? Колеги, приятели? Да каже: „Бре хора, какво става?!“, а сам мисли, сам живее, сам чувства, сам се радва, сам говори, говори на вятъра.

И така, моят егоизъм, който се храни от моите страсти, ме изолира, автономизира, отсича. И това ме кара да не мога да видя и лицето на другия човек. Както казвали пустинните отци, видял си брата си, видял си Бога. И от момента, в който не виждам лицето на другия, не мога да видя Бога. Как ще видя Божието лице, когато не виждам лицето на брата ми?

– Имаме и притчата с богаташа и Лазар, където богаташът разговаря с праотеца Авраам, не с Бога. Неговият егоизъм бил толкова голям, че искал не само Лазар да разхлади душата му, но диктувал на Авраам какво да направи с братята му. Но там съществувала пропаст, макар да разговаряли. Тази пропаст между богатия и Лазар, който бил до него и дори не го виждал, продължава да съществува и след това. Така човек избира мястото на ада, далеч от Бога, и там не може да се промени, защото не иска, както правят демоните. Ако се покаеха, Бог щеше да прости и на тях, както казва св. Исаак Сириец. Затова и човекът, който се държи по същия начин, дори там не иска да се промени и виждаме отново да е съпроводен от самота.

– Отците казват, че Бог се крие зад гласа и личността на Авраам и даже поставил Авраам, който бил богат, но имал любов. Човекът може да има и богатство – или бедност -, но когато има любов,  Бог не го отвежда в Рая, а го превръща в Рай, Той не отвел Авраам в Рая, а го превърнал в Рай. Но виждаме и следното: богаташът се намирал в ада, който сам създал и съградил, в същата изолация, в същата самота и чуваме Божия глас с устата на Авраам да казва: „Чедо“, т.е. тоест „детенцето Ми“. Това е поразително – дори и в ада да съм, Бог ще ме нарича „детето Ми“. Трябва да помним това, защото, където и да се намира другият, и най-вече детето ни, да не забравяме, че е наше дете, както Бог не забравя  нас, каквито и да сме, където и да се намираме, и да го изразяваме по този нежен начин. Старецът Йероним Егински казва – беше и малоазиец и говореше с акцент – където и да си, каквото и да си, и в ада да си, веднага щом Бог те види, как ще те нарече? Либето Ми! Рожбата Ми! Какъвто и да съм, това няма да намали Божията любов.

– Божията любов е поразителна и както отново много хубаво св. Исаак Сириец казва, Бог е само любов, и Раят не е във времето и пространството, а Той Самият е Рай. Оттук Неговото присъствие и любов стават мъчение за тези, които не Го искат и не Го обичат. Христос дава примера с двамата бесновати, където Господ нямал уреди за мъчения, за да мъчи демоните, които казали „дойде да ни мъчиш?” (Мат. 8:29), но тази любов към тях ги измъчвала; чувствали Неговото присъствие като мъчение. Така тази любов на Бога може да стане ад или Рая в зависимост какво сме избрали.

И така, говорим за привидната и краткотрайна грозота и видяхме, че зад нея се крие много красота. Ще спомена характерен случай: един младеж обикнал много една девойка, която била грозна. Приятелите му казвали:

– Как я взе толкова грозна?

А той отвърнал:

– Да можех, бре хора, да ви дам очите ми да видите как аз я гледам и я обичам!

Така приказката за грозното патенце ни помага да разберем, че зад краткотрайната му грозота се крие нещо красиво и добро в него. Могат ли близките на едно дете – майка, баща, братя – да му помогнат, за да се яви тази красота,, да я разпознае и да се зарадва?

– Могат, но онова, което ни липсва много пъти, е тази любов, настояване и търпение в проявяването на красотата на човека. Това ни липсва.

 – С търпение спасявайте душите си. Следователно и родителят – като изхождаме и приказката – трябва да има много търпение.

– Определени пъти преди да излезем от къщи, човешко е, се поглеждаме в огледалото. Погледът ни обаче няма да се спре върху това, което ни харесва. Гледайки себе си в огледалото, погледът и вниманието ни ще се спрат върху нещо, което не ни харесва. За съжаление това правя и по отношение на  живота и присъствието на другия до мен. Погледът ми винаги се спира върху това, което не ми харесва в живота му. И за съжаление там губя всичко останало, цялата останала красота. Защото един човек е една картина и върху една картина няма само един цвят. Може някой цвят да не ми харесва, но картината е композиция от много цветове. Аз оставам в това, което не ми харесва, осъждам го, отхвърлям го, става причина за битка, напрежение, но губя всичко останало. Сигурно е, че губя всичко останало. Много от нещата, които не ми харесват, се намират на този етап на развитие и моят егоизъм не ме оставя да видя как това ще се задвижи, как ще се развие и докъде може да стигне. И аз много пъти се боря с това, атакувам го, и карам другия да изхвърли това, което аз смятам за непотребно или грозно.

Бог да ни опази и помилва и да не потърси сред отпадъците на живота ни, защото, боя се, че нашите отпадъци могат да ни осъдят, тъй като може да съм изхвърлил души, възможности, таланти, харизми, хора, отношения, време.

И така, карам другия да изхвърли това, което аз смятам за грозно, но не виждам цялата перспектива на развитието и преобразяването. И много пъти може да държи нещо красиво, което в крайна сметка да се окаже най-голямата грозота на живота му. Затова е нужно да сме особено внимателни.

– Не само в грозното патенце се криел един красив лебед, но и в нашите отпадъци, за които казахте, може се крие нашето съществуване, което е дар от Бога, диханието от Бога. Чрез тази хубава приказка можем да видим, че този лебед, красивото, хубавото, силното може се крие и в нас и в другите хора. И да се опитваме да го осъзнаем, да го видим, да го чакаме, с търпение, и да дойде  този резултат.

– Именно. Ако осъзная красотата на живота ми, ще стана негов свещенослужител, а не негов кощунник. Ако осъзная красотата и сакралността на живота на другия, никога няма да го стъпча. Ако осъзная дори само красотата, която Божията любов е дала, пръснала и посяла върху почвата на човешкото съществуване. Не съществува нищо грозно. Смятам го за грозно, защото го гледам от мястото на егоизма. Когато гледам през призмата на егоизма, той обезобразява всичко, защото, какво ми казва? Аз съм красив, всички други са грозни. Когато човек застане на височината на любовта, защото за височината става въпрос, е сигурно, че няма да види нищо грозно, а от там всичко ще вижда като райско красиво!

Край на интервюто

превод: Константин Константинов

Реклами