Автор: о. Александър Шмеман

„Ако не видя – няма да повярвам…“ – това казал Тома, един от дванадесетте ученици на Христос в отговор на радостните разкази на онези, които видели възкръснал своя разпнат и мъртъв Учител. И след осем дни, според разказа на Евангелието, когато учениците отново били заедно, се явил Христос и казал на Тома: „Пипни, докосни Ме, убеди се…“. И Тома възкликнал: „Господ мой и Бог мой!“. И тогава Христос му казал: „Ти повярва, защото Ме видя. Блажени са тези, които не са видели и са повярвали…“

По същество милиони хора мислят и говорят както е говорил Тома и си мислят, че подобен подход е единствено правилният, единствено достойният за мислещия човек. „Ако не видя – няма да повярвам…“. Дали на нашия съвременен език това не се нарича „научен“ подход?

А ето Христос казва: „Блажени, които не са видели и са повярвали“. Следователно съществува, значи има и друг подход, друга вяра, друга възможност. Да, но някои казват, че този подход е наивен, нерационален, с една дума – ненаучен. Това е за назадничавите. А пък аз съм съвременен човек и ето: „ако не видя – няма да повярвам“.

Живеем в свят на големи опростявания и затова – в свят на голямо обедняване. „Научно“, „ненаучно“. Хората повтарят тези думи като самоочевидни, като подразбиращи се от само себе си, и ги повтарят, защото всички около тях ги повтарят, без да се замислят и да разсъждават. По същество самите те вярват в тези определения сляпо и опростено. И затова сякаш им се струва, че всеки друг подход е несериозен и не заслужава внимание. Въпросът е решен. Но дали е така?

Току-що казах, че живеем в свят на голямо обедняване. Наистина, ако в резултат на безкрайно дългото си развитие човекът е стигнал до това твърдение  – „няма да повярвам, ако не видя“ – ако то представлява за него връх на мъдростта и най-голямо постижение на разума, то нашият свят е беден, плосък, и най-важното – това е един безкрайно скучен свят. Ако аз знам само това, което виждам, което мога да почувствам, измеря, анализирам, то колко малко зная всъщност! Преди всичко, в този случай отпада целия свят на човешкия дух, на тези умозрения, на онова дълбоко познание, което произлиза не от „аз виждам“ или „аз докосвам“, а от „аз мисля“ и най-вече – съзерцавам. Отпада това знание, което векове наред е било вкоренено не във външния, емпиричен опит, а в някаква друга способност на човека – удивителна и може би – наистина необяснима способност, която го отличава от всичко друго в света и го прави едно наистина уникално същество. Да се осезае, да се измери, да се дадат точни сведения, дори да се предвиди  – сега ние знаем това –  може не само човекът, но и роботът, машината, компютърът. Освен това този робот – и това също го знаем – ще измери, сравни и ще даде безгрешни точни сведения по-добре от човека, по-точни, „по-научни“. Но ето какво и при никакви условия нито един робот няма да бъде способен да направи – това е да се възхити, да се удиви, да осъзнае, да се умили, да се зарадва, да види просто това, което не може да се види с никакви измервания, никакви анализи. Никой робот не чува тези нечувани звуци, от които се ражда музиката и поезията, на плаче, не вярва. Но дали нашият свят без всичко това не става мрачен, скучен, бих казал – ненужен? Да, самолетите и космическите кораби ще полетят все по-далече, все по-бързо. Но къде и защо? Да, лабораториите ще произвеждат все по-точни анализи. Но за какво? Ще ми кажат: „За благото на човечеството“. Разбирам и на свой ред отговарям: в света ще тържествува здравият, ситият, самодоволният човек, но той ще бъде съвсем сляп, съвсем глух и той дори няма да осъзнава своята глухота и слепота.

„Докато не видя – няма да повярвам“. Но това е емпиричен опит – той е само един и при това е най-елементарният, и затова е най-нисшият вид на познанието. Емпиричният опит е полезен и необходим, но да се сведе към него цялото човешко познание – това е все едно красотата на картината да се постигне с помощта на химическия анализ на боите. И това, което наричаме вяра, всъщност е второто, по-висше ниво на човешкото познание, и може да се каже, че без това познание, без вярата, човекът не може да преживее и един ден. Всеки човек вярва в нещо, вярва на някого и въпросът е само в това, коя вяра, коя визия, кое познание за света е по-правилно, по-пълно, повече съответства на богатството и сложността на живота.

Казват, че възкресението на Христос е измислица, защото мъртвите не възкръсват. Да, ако няма Бог, е така. Но ако има Бог, то смъртта трябва да бъде победена, защото Бог не може да бъде бог на разпада и смъртта. Тогава да повярваме: „но няма Бог, защото никой не Го е видял“. Но какво означава тогава опитът на милиони хора, радостно утвърждаващи, че са Го видели – не с физическите си очи, а със своите вътрешни, дълбоки и несъмнени свидетелства? Минали са две хиляди години, и ето, все още на като че ли падащото от небето радостно утвърждение „Христос воскресе!“ – се дава все същия ликуващ отговор: „Воистину воскресе!“. Нима не виждате, нима не чувате? Нима в самата глъбина на съзнанието си, отвъд всички анализи и измервания и осезания не виждате, не чувствате неумиращата, лъчезарната светлина, не чувате вечно звучащия глас: „Аз съм пътят, и възкресението, и живота…“? Нима не осъзнавате как в глъбината на нашите души, на Тома Неверния в нас, Христос отговаря: „Блажени невидялите и повярвалите“.

източник: shmeman.ru, превод: Мартин Димитров