Автор: о. Николай Лудовикос

Преди да дойде вярата, бяхме под стражата на закона, заключени за вярата, която щеше да се открие (Гал. 3:23)

Вярата е връзка и предполага зрялост. При връзките има предпоставки – много пъти ясни, друг път неясни. При съпрузите повечето предпоставки са неясни и затова имат проблеми, защото единият не казва на другия това, което иска, а очаква той да го намери. Особено жените очакват мъжете да открият всичко, а клетите мъже очакват да жените разберат, че не могат да го намерят без тяхната помощ. Затова повечето съпрузи страдат по незначими причини, защото има нараснало очакване единият да разгадае какво точно иска другият.

Въпреки това връзката между съпрузите е връзка на вяра. Затова днес, мисля, че още го казваме, или напълно е изчезнало? Верен съпруг, вярна съпруга. В какъв смисъл е верен? Какво означава да е верен? В смисъл, че е безумен, тоест седи си кротко и няма изкушения? Не, той е верен в смисъл, че връзката, която създава, е уникална и не иска да я замени. Всяка връзка на вяра е незаменима връзка. Казваме верен приятел. Това взаимно откриване, което става между двама човека, става и между Бога и човека. Казвали сме, че първо Бог остава верен на човека. Това означава, че когато вземеш броеницата и започнеш Иисусовата молитва, да се молиш, – най-естественото нещо за един човек, е това да се моли. Веднъж някой ме видя на пътя, аз бях замислен, и  той ми каза:

– Отче, молиш ли се?

Аз казах:

– Само животните не се молят.

Човекът е молещо се същество. Да знаете, че единствената разлика в следващите 50-100 години между нас и  компютрите ще бъде, че компютрите няма да могат да се молят. Никога няма да могат. Вече имаме компютри, които реагират като хора, инсталираш такъв софтуер, който позволява изразяване на чувства – ревност, любов. Едно нещо никога няма да могат да направят – молитва. И трябва да разберем това, защото е дело на вяра. Вяра в смисъла, в който сега говорим, в смисъл на връзка, която открива единия на другия и затова е неповторима. Затова съпрузи, които имат добри отношения, са такива, защото са развили помежду си тази връзка на вярност. Те са приятели помежду си. Единствените съпрузи днес, които оцеляват, са съпрузите, които са приятели – това не е зависимост, а свобода, но и едновременно нещо, което се нуждае от труд и обработване.

Днес на антропологично равнище големият глад е глад за отношения. Повярвайте ми. Това, което липсва на хората, не са толкова парите. Добре, парите винаги липсват, особено ако човек е разглезен като нас, нали? Ако кажете на един румънец с колко пари преживявате, той ще ти каже: Криза ли му викаш на това? Ако аз живеех така, щях да съм най-богатият човек в града! Или на един българин.

Това, което сега липсва, е връзката. И ще липсва все повече. Изкуството да правиш точно това свободно движение, което се нарича връзка, и свободно избираш любовта, вярата, едно уникално откриване и в него дишаш и намираш перспектива. Това е връзка, където казваш: „Тук съществувам истинно.“ Така и Бог. Бог, но и човекът, ако прави това, дава на другия перспектива и свобода.

Ние за съжаление терзаем себе си, терзаем и другия, терзаем и духовника, терзаят се духовниците, които обикновено слушат това безкрайно оплакване, това безкрайно мърморене, че „другите не ме разбират, не ми се доверят, не ме зачитат, не ме чуват!“ Всички казваме това днес по различни начини. И в песните за това се пее.

Въпросът е какви решения се предлагат всеки път. Трябва внимаваме, защото всяко решение, което не е решение на свобода и вяра, е унищожително решение, решение за самоунищожение, т.е. реално избирам да задуша този мой глад с боклуци. И влизам в консумеризма, еротизма, комфорта, във всичко това, което няма край. Където казваме на другите: „Да си прекарате добре!“ Това ужасно пожелание трябва да спре, защото хората не си прекарват много добре. И защо да си прекарваме добре? Трябва да съществува една причина, за да си прекарваме добре. Развлечението (ψυχαγωγία), както Платон го разбира, е възпитание на душата (αγωγή της ψυχής), то е начинът, по който душата намира това, което наистина я прави радостна.

„Преди да дойде вярата, бяхме под стражата на закона”.

Като деца сме били под закон, който ни е пазил, точно както заключваш детето в един парк, защото е започнало да лази по земята и  може да си изпати нещо. Това е законът, законът сам по себе си няма стойност, стойността му е ограничението, зрялостта, която те зове да разбереш. Когато Бог чрез закона ти казва не лъжи, знае, че ще изречеш лъжи. Законът казва не лъжесвидетелствай, защото ти ще го направиш; не кради, защото и това ще направиш! Не прелюбодействай, защото и това ще направиш. Тоест имаме всички тези заповеди, не защото трябва да ги нарушаваме, а защото сме младенци. Поради наличието на закона човек се сдържа донякъде и не губи напълно компаса, не губи напълно връзката с Божията истина, защото знае, че тук съществува нещо, което не ми е позволено да правя. Или го правя, но се покайвам, разкайвам се, че го направих, не искам да го направя. Това нещо е узряване и означава, че човекът е призван да стане свят, безупречен, съвършен. Това не става чрез закона, а чрез вярата, вярата е тази връзка, където Бог ще ми даде всичко, което има, след като и аз Му дам всичко, което имам. Колкото повече дам, толкова повече получавам, но това, което получавам, винаги е по-велико, защото имам Самия Бог пред мен.

Законът е нужен, той е преддверие, точно както ние се грижим за малките деца, не защото не искаме да са свободни или да не пораснат, а защото искаме да пораснат, това е целта на възпитанието. Ние определени пъти ги натискаме „Не прави това, не прави онова“ и много пъти детето не разбира защо да не го прави, но ще разбере по-късно и ще каже: „А-а-а, ето защо майка ми не ме оставяше да направя еди-какво си.“ В онзи момент може да не го разбере и да изпитва неприятни чувства към родителите си. Така и ние имаме неприятни чувства към Бога чрез закона, затова и никой от нас не харесва да слуша заповедите.

Християнството обаче не е само тези заповеди. Ако Моисеевият закон бе достатъчен, тогава защо бе нужно Въплъщението? Християнството е една стъпка по-нататък. Заповедите стигнали до определена точка. Св. ап. Павел описва състоянието, при което „с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум”. Ако виждаш друг закон в членовете си, това означава, че първият закон отпада и правиш това, което членовете ти искат. „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” Отговорът е Светият Дух, не някой друг закон. Законът имат край.

И тъй, законът беше за нас възпитател в Христа, за да се оправдаем чрез вяра

Възпитател в Христос, за да разбереш Христос. Той не възпитава както дойде, без цел и причина, а с цел, конкретно, за да разбереш приблизително какво е Христос. Как Го разбираме, кои Го разбират? Един голям въпрос. Да разберем, че реално целият Бог и целият Човек са съединени, всичко мое човешко и всичко божествено, така са съединени, че едното е в другото, едното може да живее в другото; да разберем, че човек да може да живее Божия живот по благодат.

С други думи, това, което предполага една зрялост и тази зрялост, са тези малки ограничения, които налагаш в началото на малкото дете. Как отците тълкуват падението? Какво било грехопадението? Дяволът ти нашепва: „Виж, можеш да видиш злото и доброто и да го разбереш сам още сега!“ Незрялото знание на доброто и злото, това е падението. Падението е да кажеш на едно малко дете:

– Би ли искал да си птиче? Виждаш ли как лети онова птиче?

– Виждам го.

А отдолу има бездна.

– Птичето какво прави?

– Лети.

– Полети и ти!

Дяволът просто направил това. Едно знание, което човекът не бил узрял да има. Дърво за познаване добро и зло. Бог казва на прародителите: Не сте узрели за това, не яжте от него! Защо? Защото птичето ще полети, детенцето ще поиска да полети заедно с него и така ще падне. Това е падението, знание на доброто и злото докато човекът е незрял; детето полита, понеже му казваш, че е птиче и то го вярва. Ако Адам вече като зрял беше познал доброто и злото, щеше да направи правилното движение, да каже: хубаво е, но ме убива. Този реализъм би направил човека по-зрял и нямаше да направи този погрешен избор.

Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса;
всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте

Човек реално има вяра в Сина, а не в някой роб. Робът винаги ще гледа да избяга, да се отърве, не му се доверяваш. Освен ако не ти е като дете. Какво означава това? На детето си се доверяваш, дал си му много, доверяваме се на хора, на които сме дали много и които са способни да разберат постепенно това.

Ние сме синове Божии – чрез Кръщението, защото то е осиновение. Какво е Кръщението? Някои казват: избавяне от прародителския грях. Но прародителски грях в този смисъл не съществува, нито някога е съществувал, това е измислица на бл. Августин. Съществува тази огромна грешка на перспективата, която е падението. Тоест искаш да познаеш Божиите неща преждевременно, сега, тук, днес, аз, зрял съм, лети! Както е днешният човек, който днес иска всичко и казва: „Аз разбрах всичко! Да дойде Бог сега да ми се открие!“ Бог е едно уравнение, както казваше наскоро една госпожа. Разбирате ли? Тоест и Него да сложим в джоба ни. Като едно химическо уравнение. Ако човек мисли така, това означава, че е незрял, всекидневно страда от дълбока незрялост, до смърт и умира от незрялост. Това не го пише в смъртния акт, но главната причина за смъртта е нашата (духовна) незрялост. Тя ускорява смъртта. И внезапно ти казва, че тук се касае за осиновение. Въпросът е, че Бог взема този хаос, който представляваш и го криеш от себе си, и те осиновява. И ти казва „Виж, този хаос, който си, го вземам и те правя Мое дете, давам ти перспектива да намериш смисъл.“ Внимавайте, Християнството е нещо велико. Този, който открие Християнството, никога няма да си тръгне оттам. Толкова е дълбоко, толкова мъдро, дава ти удивително себепознание, казва ти: „Виж, ще ти дам едно благословение да излезеш оттам, ще излезеш, сричайки,  с напипване, като окованиците на Платон  в пещерата, защото е мрак, но накрая ще излезеш. Накрая ще разбереш.“ Това е вярата, светлина в края. Това не става автоматично, нужни са години и малцина го постигат, защото малцина искат да го постигнат, повечето искат просто да поставят Бога в тяхната перспектива и да кажат: „Виж, освен закона се нуждая и от Теб, за да ми намираш правилна работа, съпруга, да трупам състояние колкото искам и накрая да се кача отгоре!“ Сякаш парите са мои – и оттам нататък да си прекарвам добре. Това е страшното, това е падението – незрялост и причина за смъртта. И Бог ти казва: „Осиновявам те, Аз ставам първи сред много братя. Христос това направи, – за да те направя Мой брат, да те вложа в Моето тяло, да те направя Мой член светотайнствено чрез св. Евхаристия и да можеш да се насладиш на даровете на  Светия Дух и следователно да станеш свой на Бога.“ Помисли – от една хаотична хлебарка, каквато си, да станеш свой на Бога. Защото знаем, че сме хаотични хлебарки. Всички, които се занимават сериозно с психологията, го знаят. Не можем да му намерим края, познаваме само един една малка част от душата – т.е. психологията – ние сме бездънни. И освен това незрели и себелюбиви. Във факултета, където преподавам, идват студентки и ми казват:

– Защо ме напусна еди-кой си?

Сякаш аз съм виновен за това! Но идват и питам и аз отговарям:

– Детенцето ми, щеше да е чудо, ако сте още заедно!

Нужни са радикални решения на радикални проблеми. Днес нещата много са се изкривили, има много проблеми в света, носим много болести в нас, много хаос и всеки се превръща в опасност за другия докато го разберем. И това е големият проблем. Ако успеем да преодолеем този проблем, всички проблеми са незначими, нищожни, да не кажа, че и се решават всички други неща. Това е големият въпрос, който няма да се реши дори да отидеш в Швейцария, да намериш много хубава работа и да получаваш по 3000 евро на месец. И там този проблем ще те следва дори по-яростно и вероятно накрая ще те разруши. Трябва да сложим ред в проблемите ни.

Следва

превод: Константин Константинов

Още статии от о. Николай Лудовикос: тук

Реклама