Неспокойният ден на покоя

Автор: игумен Нектарий Морозов

Няма толкова наситена с богослужения, преживявания, молитви и размишления седмица, като Страстната. Тя дава толкова много на душата… И доста често, отнема и толкова много сили… И душевни, и телесни, особено ако човек не е в отпуска, не е в почивка, не е освободен от своите обичайни служебни задължения. Всеки ден от нея е посветен на възпоминанията на събитията, които имат непосредствено отношение към нас, към нашия живот, към вечното спасение. Както никога ние остро чувстваме, че всичко, което е понесъл, претърпял Господ в дните на Своето земно служение е било заради нас. И тези гонения, страдания и смърт.. И е толкова тежко на душата, изпитваш толкова болка, когато не с ума, а със сърцето си внезапно почувстваш – макар и малко – колко и ти си виновен за всичко това. Виновен още повече заради това, че обикновено, ден за ден, живееш така, сякаш буквално нищо от това не се е случило. И само през Страстната седмица се събуждаш. И не подминаваш вече както обикновено Разпятието, а се спираш пред него, заглеждаш се в него, поразен внезапно от една толкова ясна и проста мисъл: всичко това е заради теб.

Но ето настъпва последният ден от тази удивителна и трудна седмица – Велика Събота. Извършен е чинът на погребението. Прозвучало е пророчеството на Иеремия за костите, които оживяват. Фарисеите са „запечатали гроба и са го завардили със стража“. Прочетени са всички петнадесет паримии. И одеянието на духовенството вече не е черно, не е пурпурно, а е бяло.

И всичко е изпълнено с очакване на тържеството, на празника, на Пасха. Навън вече поставените маси и козунаците, великденските сладкиши, яйцата върху тях очакват свещеника с китка и менче и с възкресния (!) тропар на 2-ри глас: „Егда снизшел еси к смерти, Животе Безсмертный…“. И у дома има толкова много задачи и грижи: до настъпването на радостната и светоносна нощ не е останало почти никакво време. Колко още неща трябва да се почистят, наредят, приготвят, изпекат! И наистина трябва…

И сякаш за разлика от останалите дни през цялата седмица, съдържанието на днешния ден се пропуска, забравя се, дори съвсем не се забелязва. А какво е то? Ето какво е:

„Великият Мойсей тайнствено предобрази днешния ден, като каза: „Благослови Бог седмия ден“. Защото това е благословената Събота, това е Денят на упокоението, в който почина от всичките Си дела Единородният Син Божи, като в него чрез промислителна смърт се упокои по плът и отново се върна към това, което беше чрез възкресението и ни даде вечен живот като единствен благ и Човеколюбец.“ (Хвалитна слава на Велика Събота)

Денят на покоя – Синът е починал от делата Си. И на нашия покой. Този, който ни е необходим, за да се освободим от всичко, което ежедневно и ежечасно ни обкръжава, да се замислим за това, което се случи на Голгота и след нея. Не, не просто да се постараем да разберем, да вникнем в него чрез своя немощен човешки ум – това е невъзможно. Но именно да се освободим, да се успокоим и да дадем на Господ възможност Той Сам да ни открие това, което Му е угодно, това, което можем в известна степен да поберем.

Наистина без всичко това няма да имаме и истинска радост от Пасхата. Тя ще бъде едно неразумно, детско веселие. Детско не в този смисъл, който има предвид Христос, като казва „ако не станете като деца“, а съвсем друг: едно не до край осмислено, едно стихийно, душевно-телесно и не съвсем духовно веселие. И то бързо ще си отиде, ще изчезне, като ни остави в недоумение: защо навън е Светлата седмица, защо пеем и възклицаваме „Христос воскресе!“, а вече не чувстваме никаква радост?..

Разбира се, няма как да избягаме нито от грижите, нито от задачите в Събота, пък била тя и Велика. Ние не сме иудеи (за съжаление – в дадения случай), които умеят в този ден да не правят нищо, освен крайно необходимото, макар наистина за тях той да не е изпълнен с този смисъл както за нас. Нека да почистим и да наредим, да сготвим и дори да отидем да напазаруваме.

Но при всичко това нека да помним (или поне де се постараем да помним) Този, Който е неизмеримо по-важен от всичко друго. Чрез Чиито страдания, смърт и възкресение ние сме спасени. С Когото и най-сухото парче черен хляб е по-сладко от великденския сладкиш и залетия с глазура козунак. Който винаги гледа на нас с любов и съжаление (уви!). Включително и в този така неспокоен ден на покоя.

източник: pravoslavie.ru, превод: Мартин Димитров