Автор: митр. Антоний Сурожки

Колко ни е познат и близък разказът за жената-хананейка, която Христос послушал, когато тя настойчиво молила за изцеление на детето си; и колко много можем да научим от него!

Тази жена дошла с душевна мъка, с изтерзано сърце, защото дъщеря ѝ била болна: и тя се молела за изцеление, за Божието милосърдие. А Христос сякаш не я чува. Когато тя още по-настойчиво моли за помощ, отново и отново, Той ѝ казва: дошъл съм за да донеса милост и изцеление на децата Израилеви.. Жената погледнала към Него: в Неговото лице нямало суровост, нямало безсърдечно безразличие; вероятно тя е видяла усмивка, усмивка на безкрайната любовна ласка, която ѝ е казала: Моли се! Дръж на своето! Продължавай – защото си права… И тя отново Го помолила: да, на масата ядат господарите, но псетата се хранят от техните трохи!… Този разговор – така топъл, така човешки, ни показва още веднъж по нов начин Божията човечност, Неговата истинска човечност, Неговата способност винаги да изслушва, винаги да Се отзове сърдечно, винаги да Се обърне към нас с усмивка, като казва: Наистина ли просиш с цялото си убеждение – вярваш ли?.. И когато ние кажем: Да, Господи, вярвам! От цялата дълбочина на моята нужда, с най-дълбокото си убеждение се обръщам към Тебе, не към някой друг, но към Тебе, Господи и Боже, – тогава Христос отговаря.

Но Той не само се отзовава на нейната молба; Той изпълнява нещо повече от нейната молба; Той учи Своите ученици, а с тях и всички нас, на нещо много важно. От столетие в столетие сме слушали този разказ и ако се замислим за себе си, и се замислим с тези категории, чрез които толкова писатели в древността са говорили за човека, за душата му, за човека като цяло – не  можем ли да се научим на нещо конкретно и практическо? Ние се обръщаме към Бога с някаква нужда, ние се обръщаме към Бога за помощ, за да бъде бремето снето от нашите плещи – да. Но не се ли получава, че след кратко време ние отстъпваме, поклащаме ръце и казваме: Защо да се обръщам към Бога? Защо да се моля? Той е безучастен, Той не се отзовава; няма ни отговор, ни някакъв отзвук; аз викам в пустото небе – къде е Той? Струва ли да се моля в крайна сметка?.. И тук хананейката ни казва: Да, струва си да се молим, защото Той не те изпитва заради жестокост, Той със Своето мълчание само те пита: Ти вярваш ли наистина? Наистина ли искаш изцеление? Наистина ли си дошъл при Мен? Дошъл ли си при Мен като при последна надежда? Готов ли си да приемеш онова, за което просиш, смирено, не като дълг, не по право, а просто като дар на милосърдието, на милостта, на нежната Божия грижа?..

Сега ние встъпваме в подготвителните седмици на Великия Пост; обикновено в тази неделя се чете Евангелието за Вартимей. Марк и Лука ни предават този разказ за осакатения човек, който бил изпробвал всичко за да се изцели – и своите възможности, и мъдростта на другите хора, способностите им, – и всичко било напразно; и изведнъж се оказва, че Христос  отива натам. Христос не отивал при него. Той просто си ходил по пътя, където слепият седял и просил милостиня, защото това било всичко, което му оставало; той повече не очаквал нито изцеление, нито каквото и да е било друго – само да оцелява, да се прехранва. И изведнъж в него се зародила надежда: някой отива натам и тълпата звучи някак необичайно; това не е просто керван, това не са просто минувачи; тълпата е събрана, в тълпата има някаква съсредоточеност, има нещо необичайно в тълпата. И слепият, като се оживил, попитал – кой идва? И когато чул Кой е – той станал да вика за помощ. И Христос му дал помощта Си: Той му върнал зрението, Той го изцелил от слепотата.

Като се вгледаме в тези два разказа, дали не можем да научим нещо важно от тях? Нашата душа е болна, животът замира – говоря за вечния живот, дори не за живота на тялото ни; нещо умира в нас и ние сме длъжни като хананейката и Вартимей да викаме от дълбочина, от дълбочината на отчаянието си, от дълбочината на оскърбеното ни сърце, от дълбочината на безизходната болка, от дълбочината на греха – от дълбочината на всичко, което ни разрушава, да викаме, да викаме с плач и да казваме: Вярвам Ти, Господи, доверявам се на Твоето мълчание, както бих повярвал на Твоите слова… И тогава, само ако заложим на такова доверие, ние ще чуем Господ да казва: Прогледай! Иди си у дома, не бой се повече, а “домът” – това са самите недра на нашето същество, това е мястото, където сме живи, защото детето ни е живо, душата ни е жива, защото животът се е върнал!

Да встъпим в тези подготвителни седмици на Поста с това въодушевление, идващо от Самия Господ, с тази надежда, наистина – с тази увереност, която Той ни дава; да поемем по този път и да бъдем готови, когато дойде Постът, да преминем от слепота към зрение. Амин.

източник: mitras.ru, превод от руски: Мартин Димитров