Автор: митр. Антоний Сурожки

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Закхей, за когото ние днес четохме, бил митар, и като такъв, той бил обект и на презрение, и на ненавист. Защо? Защото той по свободната си воля се подчинил на общия враг, защото заради своята изгода той станал сътрудник на враговете, защото той живеел чрез безпощадна жестокост за своя изгода.

Това, което се говори за него, може, в значителна степен, често да бъде казано и за нас самите. Светът е разделен: той е разделен между Бога и всичко онова, което е противно на Него, между любовта и ненавистта, между светлината и тъмнината, между правдата и неправдата, между великодушието и сърдечната теснота, и ние постоянно избираме онова, което ни изглежда удобно и изгодно. Ние влизаме в сделка с врага, ние свободно му се подчиняваме в надеждата, че от него ще получим някакви земни блага. Онова изкушение, което отхвърли Христос в пустинята, изкушението на властта, богатството, славата, ни държи в своите клещи. Какво може да ни спаси от това?

Закхей го спасила срещата лице в лице с Христа; той надникнал в Неговите очи, видял Неговия лик, уловил нещо тайнствено, което може да се улови непосредствено от човек към човек, и му станало ясно, че областта на тъмнината повече не е за него, че неправдата – не е за него, че областта на нелюбовта не е за него. Той видял правдата, красотата, смисъла, светлината, Бога, и той ги избрал, и това го спасило. Срещата с Бога лице в лице може действително съвършено да преобърне нашия живот; но има други неща, които също могат да го изменят, от тъмнина към светлина, от смърт към живот – това е любовта. В моментите, когато нашето сърце е пълно с любов, в това сърце умира алчността, умира себелюбието, умира готовността да бъдеш дребен, подъл, низък, нищожен; човек става такъв какъвто е в действителност – светъл като ангел, сияещ от радост, великодушен, щедър, дълбок, голям, мислещ за другия, а не за себе си, непримирим към неправдата.

Но любовта не винаги остава в това величие, тя се ражда в нашето сърце като живот и победа, но колко често човекът, когото ние обичаме, човекът, запалил в нас цялото благородство, цялото величие на което сме способни, постепенно става за нас предмет на поклонение, идол, на когото започваме да служим и заради когото жертваме всичко. И тогава любовта, която би могла да бъде живот, светлина, тържество, става нова уловка на тъмнината, алчността, затвореността. Ние трябва, преди да се издигнем до срещата лице в лице с Бога, която може да ни се даде или не, да се научим да обичаме с тази любов, която ни освобождава не само от себе си, от алчността, от страха, от ненавистта, която ни освобождава не само от готовността, но даже и от самата способност да се подчиняваме на врага на живота, врага на любовта, врага на правдата.

Нека се учим отначало на това. Това ни е достъпно, ние можем да запазим своята любов от осквернение, ние можем да запазим своята любов чиста, благородна, великодушна, голяма, и тогава ние ще оздравеем от онова дребното, тъмното, ужасяващото, което ни отделя от Бога, което ни пречи да влезем, както Закхей е влязъл, в един миг, от тъмния и помръкнал живот, в живота на светлината, любовта, където ние и Бог сме едно, съединени с радостта на победоносната среща. Амин.