14-та Неделя след Неделя подир Въздвижение – на Йерихонския слепец

Автор: архим. проф. Павел Стефанов

Интересна е 18-та глава от Евангелието на св. Лука, в която като на филмова лента преминава пъстър калейдоскоп от съвременници на Христос. Те представляват както положителни, така и отрицателни примери. Тук е упоритата вдовица (18:1-8), смиреният митар и надутият фарисей (18:9-14), невинните деца (18:15-17), богатият началник (18:18-30), слепецът от Йерихон (18:35-43) и главният митар Закхей (19:1-10).

Всеки водач на модерна секта би се ужасил от начина, по който преди това Проповедникът от Назарет отблъсква младия началник, наследил огромно богатство. Този потенциален апостол би могъл сам да поеме разноските на повярвалите в Спасителя в замяна на обещаното вечно спасение. Неговото богатство би могло да се използва за привличане на хиляди хора. Но Христос не си служи със средствата на този свят. Той нито взема парите на началника, нито го спасява насила.

Когато приближава до Йерихон, Христос се среща с пълната противоположност на богаташа – един изоставен от всички просяк, който зависи от милостта на ближните си, за да се препитава. Евангелистът описва мястото на срещата много точно. Просяците тогава седят обикновено при градските порти, през които хората влизат и излизат. Лука не споделя името му, но Марк разкрива неговата фамилия като Вартимей, на еврейски „син на Тимей“ – вероятно съкращение от Тимотей. На гръцки Тимотеос означава „този, който почита Бога“. Това име не е еврейско, а елинско и вероятно баща му е грък, приел доброволно юдейската вяра. Като сакатия просяк при портите на йерусалимския храм (Деян. 3:1-3) той моли минаващите за милостиня. Мойсеевият закон заповядва на юдеите да помагат на безимотните и нещастните в живота. Вартимей вероятно получава толкова подаяния, колкото да оцелее и да води мизерно съществуване.

Както става ясно от разказа, Вартимей не е сляп по рождение, а загубва зрението си по-късно. Този вид слепота е по-болезнен, защото слепецът има живи спомени за времето, когато не се е различавал от зрящите хора и се е наслаждавал на светлината и красотата на сътворения свят. Щом човек загуби едно от сетивата си (особено зрението), другите му сетива се изострят. Но на Вартимей не е нужна особена интуиция в този ден, за да долови, че тълпата, която идва по пътя към града, е много по-голяма и шумна от обикновено. Хората са привлечени от един център, един магнит, една Личност – Иисус.

Слепецът няма как да го знае. Той запитва някого: „Какво е това?“ Един от минувачите му отговаря: „Иисус Назорей [т.е. от Назарет] минава“. Щом Вартимей чува тези думи, той започва да крещи с цяло гърло: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!“ Минаващите му шъткат и смръщено го мъмрят да млъкне, но този човек усеща, че неговият шанс е сега или никога. Той продължава да вика: „Сине Давидов, помилуй ме!“ Глаголът „помилвам“ или „оказвам милост“ има същия корен като думата „милостиня“. Същия зов надават „с висок глас“ десетте прокажени, които признават Христос за Спасител и търсят изцеление от Него (17:13).

Викът на Вартимей не е безпомощен и отчаян, а пронизителен и настойчив. По принцип повечето инвалиди са съкрушени и потиснати от своя недъг. Кое придава дързост на просяка от Йерихон, кое го кара да бъде упорит, кое окриля неговия порив? Тази неподозирана у него сила е вярата. Тя поражда пламенността на желанието, което преодолява съпротивата, укорите и неудобството, за да постигне исканото. Да бъде наречен някой „син на Давид“ като титул е равносилно да бъде назован „Месия“. За юдеите това определение означава обещания от Бога потомък на Давид, който ще седне на трона на Израиля (Лука 1:32-33). Ако се изключи прилагателното „Давидов“, което се среща в родословието на Иисус (Лука 3:31), тук за първи път в Евангелието на Лука се използва терминът „Син Давидов“. Тълпата, която посреща Христос при влизането му в светия Град, също вика радостно: „Осанна на Сина Давидов“ (Мат. 21:9). През по-голямата част от Своето земно служение Иисус не подтиква хората да го наричат Месия, защото веднага би бил арестуван като бунтар (Мат. 16:16, 20). Но часът му вече е дошъл. Той е поел към Йерусалим, където ще бъде разпънат най-вече заради Неговия отказ да отхвърли титлите „Христос“ и „Цар на юдеите“ (Лука 23:2-3, 35; Марк 14:61-62).

Когато Вартимей се провиква към Христос, той не търси дребните пари, които другите снизходително пускат в паничката му. Той очаква много повече и има единственото върховно желание на всеки слепец – да прогледне. За разлика от множеството зяпачи и сеирджии, които обграждат Иисус, просякът притежава силна вяра, защото Го нарича „Господ“ (ст. 41). Но защо Спасителят го пита: „Какво искаш да ти сторя?“ Не е ли ясно? Може би две са причините – да събуди вярата му, за да я изрази открито пред всички, или да помогне на страдалеца, за да уточни какво точно иска от Него. Въпросът няма успоредици в Евангелията освен странното запитване на Иисус към парализирания човек във Витезда: „Искаш ли да оздравееш?“ (Йоан 5:6). Може да прозвучи куриозно, но някои хора така свикват с многолетната си болест, че нито вярват, нито търсят да бъдат изцелени. Техният недъг им създава егоистичен уют, поддържа човешкото състрадание към тях, не на последно място днес благодарение на болестта си те се ползват от социалните грижи на държавата.

Иисус произнася само две кратки изречения: „Прогледай! Твоята вяра те спаси“ (ст. 42). В този момент чудото става – действително, открито, пред всички. В изложението на евангелист Матей се говори за двама слепци от Йерихон, изцелени едновременно, когато Христос се докосва до очите им (9:29). Кое излекува – словото или докосването Му? Понякога Той само докосва, друг път докосва и говори, трети път само говори. Поведението Му е вътрешно свободно и не се подчинява на постоянен шаблон. Още бащата на медицината Хипократ използва думата „спасявам“ в смисъл „спасявам или освобождавам от болест“. Името на Созопол („град на спасението“) има и лечебно измерение.

Защо Иисус подчертава вярата на изцеляваните от Него? Докато мнозина модерни „лечители“ и врачки насочват вниманието само към себе си, Той не се хвали с безкрайната Си мощ, а отдава слава на Бога и търси да събуди чуждата вяра. Така Той насърчава хората следващия път, когато се сблъскат с непреодолимо препятствие, да се молят с вяра и да се доверяват на Бога, а не да прибягват до самозвани знахари или да стигат до самоубийство.

Ние, които сме наследници на Христовите апостоли, също трябва да бъдем мостове на вярата. Всеки от нас има деца или стари родители, които зависят от нашата помощ и състрадание. Вместо да изпитваме самодоволно удовлетворение, че сме изпълнили дълга си, когато се грижим за тях, трябва да насочваме тяхната вяра към техния и нашия небесен Отец. Само когато постигнем това, можем да смятаме, че сме успели и че сме станали христоподобни.

И какво прави слепецът, когато проглежда? Дали пощурява от радост и отива да се напие като свиня с другите просяци? Дали се отдава на буйна веселба и хвалба из целия град? Напротив, той веднага се присъединява към Христос – не за да търси като другите повод за сензация или подигравка, а за да прослави Бога. Изцеленият бесноват от Гадара също иска да последва Иисус, но Той не го допуска (8:38-39). Днес причината може само да се предполага, но не е изключено обладаният от легиона демони да има още доста трески за дялане, преди да бъде готов да служи на Спасителя. Случаят с Вартимей е друг. Той е готов, той не се нуждае от покана, той е човек, който поставя вярата над всички навици и условности. Сред апостолите Вартимей служи като живо доказателство за всемогъщието на Бога. Той не само възприема Божията слава, но я разпространява и възвестява.

Случаят с Вартимей е изключителен пример за силата на вярата, която е проявена от един обикновен човек, смятан за утайката на обществото. Вяра не на еснафството, на мъдруването, на съмнението, а на енергичното действие, което води към телесно и душевно спасение.

източник: http://archiman.livejournal.com