Автор: о. Харалампос Пападопулос

Нека видим някои наши мисли и помисли, които реално ни измъчват изключително много в живота, защото са възприятия, манталитет и една картина, която имаме за нас, въплътила се в нашите невинни детски години. Знаете, повече помисли не са случайни, а имат дълбочина в нас, те са възприятия, вкоренени в нашите детски години и ни съпровождат цял живот. След това ще видим как можем да ги преодолеем.

Един от тях е, че искаме всички да ни обичат, да ни одобряват и този, с който дружим, да ни обича, да му се харесваме, да ни прави комплименти. Това е една тревога на много хора, които искат винаги и навсякъде всички да ги обичат. Това обаче осъществимо ли е? Не е осъществимо, не е реалистично. В живота не е възможно всички да ни обичат и всички да ни приемат. Много пъти дори и в самото ни семейство това не е възможно. Там какво правим? Там много хора се стъписват, защото в тях са отъждествили, че за да съществувам и да живея, трябва всички да ме обичат, всички да ме приемат. Това е един помисъл, който разрушава живота ни, защото това в действителност не може да стане. Всички ли искаха Христос? Приемаха ли го напълно? Не, само една малка част хора. Нима светците били приемани от всички? Не, разбира се. Кой е този човек, който иска всички да го приемат, обичат и одобряват? Това е този, който няма добра връзка със себе си. Този човек, който, за да съществува, трябва да вижда в очите на другия, че той го приема. Ако види, че не го приемат, в себе си се разочарова, скърби, притеснява се, депресира се.

Един друг помисъл е, че за да имам ценност като човек, трябва винаги да съм успял в това, което правя, както и да не правя грешки, защото, ако правя грешки, не съм ценен. И предаваме това и на децата си. За да те обича мама, не трябва да правиш грешки, за да те обича мама, трябва да си успял, добър ученик, добро дете. Тоест криминализираме грешката в живота на децата и в нашия живот и създаваме мисли и помисли. Грешката е едно право в живота на човека, дори и грехът, защото чрез грешката ще научим правилното и през греха ще стигнем до добродетелта и покаянието. Затова и св. Паисий казва, че там, където има много грехове, съществува много материал да се покаеш. Св. ап. Павел казва „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Рим. 5:20). Ние обаче сме отъждествили това, че за да бъде някой обикнат, трябва да не прави грешки, да е съвършен, безгрешен и т.н. Това е един помисъл, който всекидневно ни тиранизира.

Трети помисъл, който имаме: който прави грешки или грехове, трябва да бъде наказан или бива наказан. И започваме да правим в нас асоциации, че „изпатих си това зло в живота, катастрофирах, счупих си крака, детето ми не взе изпитите, не ме приеха някъде, защото съм грешен, защото извърших грехове и сега Бог ме наказва!“ Това са помисли, които съществуват във всички нас. Но от учението на Църквата знаем, че Бог не наказва. Може да ни наказват нашите избори, страсти, грях, но Бог никога – Той само обича, прощава, укрепва, предпазва, укрепва ни в борбата, не ни наказва.

Четвърти помисъл е, че е ужасно нещата да не вървят така, както аз искам. Тоест искаме нещата да вървят съгласно нашата логика, разбиране и мислене. Ако не вървят така, както ние ги искаме, умът ни се срива от различни сценарии и мислите ни не могат да успокоят. Но не е възможно нещата винаги да вървят както ние искаме. Първо. Второ, ние не знаем кое е полезното за нас, на духовно равнище, за душата ни. И виждаме това, когато по-късно след години погледнем живота си, където много пъти едно изпитание или затруднение, което ни е сполетяло, ни е принесло много по-голяма полза. Разбира се, в часа, в който изпитваш болка, не можеш да го разбереш, в онзи час се отчайваш, разочароваш, чувстваш се слаб, но след време, ако имаш честността и искреността пред Бога и себе си, ще видиш, че много изпитания и неща, които не си разбирал и казваше: „защо да стават така неща, по друг начин трябваше да са“, в крайна сметка всичко е имало един по-дълбок смисъл. Оттук трябва да поправим помисъла си и да се оставяме на течението на нещата.

Относно механизма на изкушението св. Йоан Лествичник казва, че първият стадий в ума ни е прилогът, т.е. умът ни бива атакуван от един образ, от една мисъл. Вторият е свързване, третият е съгласието, четвъртият е извършването на греха и петият е самата страст.

Той казва, че прилог наричаме някой случаен образ, който се появява за първи път в ума ни. Тоест един образ, помисъл, мисъл, едно нападение, независимо дали идва от подсъзнанието или от дявола. Съгласно „Добротолюбието“ има два източника, които поразяват човека с помислите – единият е демоничното въздействие, а другият страстите.

Според св. Йоан Лествичник съгласието е сладостното обръщане към появилия се помисъл – умът започва да се обръща към това, което мисли, с наслада, с радост, подхваща разговор и това му доставя наслада.

Третият стадий е извършването на греха. Дошъл е някакъв образ, започваме да разговаряме с помисъла, изпитваме наслада от този образ и настъпва извършването на греховната постъпка.

При страстта това, което се гнезди дълго време в душата ни, след като не сме го прогонили от нас, започва да става наша втора природа, навик, който след това много трудно се променя. Затова и се затрудняваме много със страстите, защото, ако се задържат в нас, се превръщат в навик, в начин, с който сме се научили да живеем и да посрещаме всекидневието. Страстите не си тръгват лесно от нас.

По какъв начин можем да се противопоставим на всичко това?

Първо, за да можем да променим тези наши възприятия, помисли, мисли, които крият зад себе си страсти, които дълги години са в нас и са втора наша природа, не е толкова просто. Затова първото, което е нужно, колкото и да ви изглежда банално, то е същността, е Божията благодат. Не може да има борба срещу страстта, срещу помислите, срещу заседналия помисъл, който е придобил право в нас и е станал по някакъв начин едно с нас, без помощта на Божията благодат.

Второ, изповедта. И когато казваме изповед, имаме предвид това, което казва св. Порфирий, чиста изповед, да отида и без срам, без да украсявам нещата да изповядам моята духовна нищета, бедност, дрипаво съществуване и да кажа: „да, този съм, без да се срамувам, без да се крия, без да се преструвам, а искрено“. Не като този, който дошъл в Крит да се изповяда и след като си тръгнал, някой в селото го попитал:

– Как мина изповедта?
– Добре.
– Всичко наред ли е?
– Всичко е наред! Нищо нямах, попита ме за всичко, за щастие не ме попита за прасето, което откраднах!

Тоест да бъдем искрени. „Извърших това, това и това“. И не са нужни големи анализи в изповедта, не е нужно да подхващаме разговор. Нужна е простота.

Трето, духовното поправяне на помисъла, където духовникът ни помага, за да поправяме помислите си. Много пъти виждаме това и в една компания, с един приятел, тоест отиваме да пием кафе, правя му компания, казваме оплакването си, помисъла си, той ни казва едно по-различно мнение и ни поправя мисълта. Това с Божията благодат може много по-добре да го направи нашият духовник.

Четвърто. Участието в евхаристийното събитие, да участваме в Тайнството на Църквата, да участваме в Тялото и Кръвта Христови, да участваме в това, което се случва в неделя и всеки път, когато се служи св. Литургия. С други думи, да бъдем членове на Църквата, да участваме в Чашата на Живота.

Пето. С помислите не подхващаме разговор. Старецът Паисий казва, че не е зло да имаме мисли в ума си, злото е да правиш в теб едно летище, на което самолетите да се приземяват. Помислите са самолети, които вдигат шум, шумят, но дотук нямаш отговорност, нито грях. Кога започва злото? – когато правиш в себе си летище, за да се приземят. Тоест когато подхващаш разговор с тях, когато започнеш да ги приемаш и да ги допускаш, умът ти да рее и т.н.

Шесто. Както казва свети Порфирий, когато се молиш да прогониш един помисъл, не трябва да те обзема паника. Нас ни обзема паника, тоест искаме на всяка цена да прогоним помисъла. Ако в онзи момент кажеш: „добре, това е една мисъл, това е човекът“; ако не се уплашите, не се паникьосате, не започнете да вините себе си в онзи момент, помисълът веднага ще изчезне. Какво го кара да нараства? Вината. Това, че искаме на всяка цена да изчезне. Колкото повече се опитваш да изчезне, толкова повече той нараства. Например вечер те обзема депресия и тъга. Ако казваш: „защо да чувствам тъга, защо ми се случва това, как дойде, кога ще се махне, защо не изчезва?“ и т.н. Няма да се махне, а ще се увеличи. Ако кажеш: „ок, обзе ме тъга, така е животът, ще имам дни, в които няма да съм добре, не се страхувам от тъгата, не може да ми стори зло, просто е един лош момент, ще направя нещо красиво, нещо положително, ще изляза навън, ще видя някой човек, ще се помоля“. Св. Порфирий казва да отидете на кино, на театър, да послушате музика, да се помолите, да се разходите, да размените някоя дума, да се разпръсне това нещо, а не да седя да мисля, да се оплаквам, защото това състояние се усилва, страхът го уголемява.

Един философ от 16-ти век казва: „Животът ми бе изпълнен с ужасни беди, които обаче никога не се случиха. Бяха в ума ми“.

С други думи 90 % от нещата, които ни терзаят, няма да се случат. Да го знаете. Ще се случи много малка част от тях. Затова нека се постараем чрез Божията благодат да се отлепим от това, което ни плаши, изпълва с вини, смущава, „изпива“ енергията на душата и живота ни. Нека оставим нещата на Божия Промисъл, на Божията любов, и да живеем с простота във всекидневието ни. Защото нещата, които ни плашат, катастрофата, която помисълът създава в ума ни, в 90 % от случаите никога няма да се случи. В противен случай ще живеем един измъчен живот, със страхове и тревоги, докато реално бихме могли да живеем с Божията благодат в настоящето без да правим сценарий за „след това“…

Следва

превод: Константин Константинов