Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.

Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела. Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез „Курско-коренната“ чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на „юродив Христа ради“ и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

– Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

– Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!“ В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години… През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество. В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна… След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: „Този е от нашия род“. Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

На 13 август 1786 г. , под старчеството на отците Йосиф и Исаия, игуменът Пахомий постригал в монашество Прохора и го украсил с ангелското име Серафим, а след няколко месеца той бил ръкоположен за йеродякон. Като такъв той служил пет и половина години всеки ден, а когато година и половина след това го възвели в йеромонашески чин, новият презвитер служил света Литургия всеки ден в продължение на повече от година. Тази ревност при продължителните манастирски служби и уморителното килийно правило се отразили на здравето му. Нозете му почнали да се отичат и се покрили с открити рани. Това ускорило неговите намерения да започне пустинножителски подвиг, към който винаги чувствал особена наклонност. Най-сетне след смъртта на игумен Пахомий новият игумен Исаия дал благословение и св. Серафим на 20 ноември 1794 г. – на същата дата, на която преди 16 г. встъпил в манастира – влязъл в отшелническа колиба, която се намира на 6 километра от Саровската обител. Шестнадесет години преживял в тази „далечна пустиня“ блаженият старец Серафим и неговата килия станала свидетел на подвизи, които биха изглеждали невероятни, ако не бяха удостоверени по такъв безспорен начин от очевидни доказателства, които са изпълнили цели томове книги, каквито не са написани за никой подвижник или чудотворец. От пустинничество той преминал към истинско стълпничество, като 1000 дни и нощи стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и молитвата на митаря в уста: „Боже, бъди милостив към мене грешния!“ (Лука 18:13). Към този подвиг прибавял все по-строги аскетически упражнения. Той пристъпил след смъртта на втория си игумен Исаия към безмълвие, като три години не проговорил нито дума. А след като манастирският събор при следващия игумен Нифонт му предписал да се завърне в светата обител, той получил благословение за още по-тежкия подвиг на доброволното затворничество, което било поослабено в 1815 г. и напълно прекратено на 25 ноември 1825 г., от когато започва последното и най-трудно служение на ближните в подвига на старчеството. Св. Серафим е на 66 години, прегърбен за цял живот още от 1804 година, когато го нападнали в „далечната пустиня“ трима разбойници и го осакатили с жесток побой, загдето не намерили в колибата му очакваното богатство. Така си останал прегърбен от този побой до края на живота „убогият Серафим“.

Четиридесет и седем години той се готвел за своето старческо служение: в пълна духовна зрелост и с благодатна пророческа прозорливост той правел потресаващ разбор на чуждите души и ги ръководел с дълбоко виждащи духовни очи по здравия път на истинското дейно християнство.

При изповед на посетители Серафим сам изброявал греховете на коленичилите, преди те да са отворили устата си. Той нямал друго обръщение към тях освен „Радост моя“, а себе си винаги наричал „убогият Серафим“, който винаги поднася на своите „сироти“ парченце хлебец от петохлебието, късче сухар, лъжичка вино или глътка светена вода и всички на всяко време поздравявал с „Христос возкресе“. Безкрайните върволици от посетители на „близката пустинка“, издигната в края на живота му на половин час път от Саровския манастир и близо до чудотворния „Серафимов извор“, избликнал под жeзъла на самата Божия Майка, разнесли из цяла Русия благодатната слава на Саровския старец Серафим, велик наставник, светец и чудотворец на необятната православна страна. Скъпи рожби на св. Серафимовата безпримерна ревност за разцвета на руското подвижничество били и създадените или утвърдените с неговата многоразлична подкрепа и благодатно ръководство четири женски обители: Дивеевската, Ардатовската, Зеленогорската и Долно-Давидовската. Само разказите на съветите и чудесата на св. Серафим за Дивеевските сестри са достатъчни за цял учебник по монашеско послушание и подвижническо съвършенство. И те всички са дословно записани и удостоверени със собствените имена и почерци на станали известни със святостта си дивеевски праведнички. Всички ще си спомнят с благоговеен трепет чудото със защитната канавка на Дивеевското манастирско землище. Въпреки неколкократните напомки на техния духовен старец Серафим да оградят своите трудно придобити имоти с една триаршинова канавка, сестрите все бавели изпълнението на тази поръка. Една нощ една от сестрите излязла от килията си и видяла как св. Серафим копае началото на канавката, облечен в познатата бяла връхна дреха. С радостна уплаха тя се спуснала да съобщи на сестрите за идването на най-скъпия гост. В надпревара се хвърлили в нозете му. Но когато отново се изправили, него вече го нямало. Само лопатата и мотиката лежали пред тях в прясно изкопаната земя… Същата нощ една от сестрите се намирала в Саров при св. Серафим. Работата наложила да я задържи и той я отпратил призори, като й казал:

– Отивай си, майко, и кажи на девиците да започнат да копаят канавката! Аз бях там и сам започнах да я копая.

Като вървяла по пътя за своя манастир, сестрата напразно се мъчела да проумее думите на стареца си, за когото тя знаела сигурно, че не е напущал Саров. Като чула от сестрите за станалото и като разказала за поръчаното, всички разбрали какъв благодатен старец им е подарила Небесната Игуменка на Дивеевската обител и веднага се заловили да копаят поръчаната канавка.

Но „време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш“ (Екл. 3:2). „На човеците е отредено да умрат“ (Евр. 9:27). Наближил и блаженият за св. Серафим час, когато великият Божи угодник могъл да повтори увереното послесловие на всеки благочестив живот: „Времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата“ (2 Тим. 4:6-8). Както му предсказал Китаевският схимник Доситей преди 56 години, „убогият Серафим“ постигнал чистота, благочестие и святост. Св. Серафим Саровски умрял през нощта срещу 2 януари 1833 година.

На Рождество Христово той присъствал на ранната Литургия в болничната църква, а след това се причастил на втората Литургия. Простил се с всички братя и наредил да го положат в отдавна приготвения от самия него дъбов ковчег, като поставят на гърдите му емайлираната Богородична икона от Сергиевската лавра. На Нова година, която се случила в неделя, пак се причастил в болничната църква, целунал всички икони и пред всяка от тях запалил свещ, което не бил правил до тогава. Разцелувал се с всички братя и макар това да било последния ден от живота му, приемал посетители. На дивеевската сестра Ирина дал 200 рубли за своята любима обител. Съседът му по килия, отец Павел, чул великия старец да пее през нощта пасхални песни, а рано сутринта на 2 януари се сбъднало и последното пророчество на св. Серафим: „Когато умра, смъртта ми ще бъде открита чрез пожар“. Отец Павел пръв усетил подозрителния дим от заключената килия, а втурналите се братя разбили вратата, загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от една паднала свещ, и когато се поразнесъл димът, открили наистина дивния покойник. Св. Серафим седял на колене под любимата Богородична икона „Умиление“ с вечно горящо пред нея кандило. Ръцете му били молитвено сключени върху ръба на ниския аналой, а върху лъчезарното му лице видели застиналото сияние на последната му молитва и явното блаженство на неговата първа срещу с вечността.

Никой не може да чете спокойно подробните описания на всичко, което последвало след блажената кончина на св. Серафим Саровски. Подготвеното по монашеските правила за погребение тяло облекли в мантия и положили в неговия саморъчно направен ковчег. Цели осем дни лежали светите останки на великия праведник в голямата Успенска църква. Върволицата от поклонници, които с плач се стичали да се простят със своя духовен отец, нямала край. Когато – по руски обичай – един от многобройните духовници, които извършвали опелото, посегнал да вложи разрешителната грамота, ръката на св. Серафим сама се разтворила и приела свитъка. Това чудо видели игуменът Нифонт и някои от служещите иноци. Погребали го на мястото, което сам си избрал преди осем години. В деня преди да умре светият старец три пъти заставал до своя гроб, който се намирал до гроба на другия известен саровски пустиножител, схимонах Марко, починал на 4 ноември 1817 година.

Посмъртното чудотворство на Божия праведник Серафим растяло с годините и постоянно се увеличавал списъкът на великите явления на Божията лекуваща благодат по молитвите на прославения Богородичен любимец. Така се стигнало до двегодишните проучвания на специалната комисия от 1894 г., която трябвало да установи достоверността на Серафимовите чудеса в Саровската обител. Споделяйки всенародната вяра в святостта на великия подвижник, руският Св. Синод възложил на комисията от висши духовни лица да освидетелства свещените му останки. В разкопания гроб намерили почти запазения след 70 години дъбов ковчег, а под остатъчите от монашеската дреха съвършено добре били съхранени костите на покойния праведник.

Св. Синод решил канонизацията на новия руски светец да се извърши през месец юли 1903 г., в самия рожден ден на преподобни Серафим Саровски. Била написана и за първи път отслужена на 19 юли специалната служба в чест на Саровския чудотворец. Тържествата започнали още на 16 юли. През тези дни многохилядните множества станали свидетели на дивни чудеса. Св. Серафим изпълнил старото си обещание и щедро проявявал благодатното си чудотворство над вярващия народ. Някои от тях били просто поразителни. При Серафимовския извор, който се намирал до „близката пустинка“ на прославения подвижник, сляпо момиченце прогледнало след отпиване от чудотворната вода. При литийната обиколка на храма друго глухонямо дете проговорило, след като целунало Богородичната икона „Умиление“, пред която се молил и починал св. Серафим. Много патерици били захвърлени през тези Серафимовски дни, много сълзи на многоликата човешка мъка били изтрити, безкрайно било въодушевлението на хилядите възторгнати руски души от това велико посещение на Божията благодат над тяхната необятна Св. Русь, по която се разнесла една нова и чудотворна молитва: „Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас!“ Пред вярващия народ засиял един нов образец на благочестието и изгряла нова утеха от благодатна святост, почерпена направо от Евангелието и от светите Отци.

източник: Жития на светиите, Синодално издателство, 1991