Автор: протопр. Николай Лудовикос

Идеалът на егото

Колко далече от идеологията трябва да отиде някой за да разбере тези неща; много далеч. Идеологията поражда сигурност. Позволете ми да говоря като стар психолог. Идеологията е свързана с идеала на егото. Затова и не можем да решим този въпрос с психологически средства. Тоест тя е свързана с начина, по който придобивам и си създавам образци. Това е жесток процес, от който обаче не можем никого да лишим. Нито можем го да възпрем. Малкото дете непременно ще намери хора, на които да подражава въображаемо, за да може да се завърши процеса на егото. Егото винаги има един полюс отсреща, за да може да се уподоби (на него). Идеологията влиза там, в механизма на създаването на егото, което в обикновения човек е въображаемо.

Когато казвам думата его, винаги искаме от другия, тайно и с няколко уговорки, които не се виждат, да вижда и други неща, когато ни гледа, а не само това, което непосредствено се вижда. Никога не искаме от някой да ни погледне реалистично. Вселената на въображаемите лица, които ме съпровождат, е моето его. Точно затова се усилва нарцисизмът. Всичко, което е свързано с нарцисизма, е непревземаема крепост. Не може лесно да се промени.

Лайфстайлът усилва фантазията, което подхранва това нарцистично и въображаемо его – това е много силно усилване. Толкова силно, че човекът не може без него. Не може да живее без него. Съвременният човек казва „аз” (εγώ) и си въобразява, като части на това его, всички неща, които му внушават модата, телевизията, съвременният живот. Всички тези сигурности, които начинът на живот предлага, се подразбират с думата „его“. Религиозната идеология идва да увенчае всичко това и да му каже: „Наред с другите неща, бъди сигурен, че си и Божий избраник”. Това нещо влиза там и нарцисизмът се затвърждава още по-силно. Виждаш тогава един християнин, който буквално е обществено опасен: лицемерен, обвиняващ, осъждащ, с цялото „знание” на нещата, които не знае.

Затова виждате, че православното предание засяга главно съкрушени хора. Когато срещахме великите старци, го разбирахме. Помня първия път, когато отидох да срещна стареца Паисий. Казвах в мен: „Ще видя Исаия, пророка,  великия и могъщ старец”. Очаквах да видя един мрачен тип, с поглед в безкрая. Срещам едно беззъбо старче, което говореше разни неща. Някой от нашата компания, първия път, когато се оказах там, не издържа и попита:

 – Къде е старецът?

Старецът Паисий отговори:

– Ще отида вътре да го доведа!

И сякаш не стигаше това, а в компанията, която бяхме отишли да го срещнем, дойде един младеж от Солун и започна да го осмива пред всички. Беше шокираща среща! Говореше му с голяма безочливост. Казваше му:

– Какво правиш тук, чичо?

– Зъл съм и оставили са ме самичък и седя тук.

– Оградата за какво ти е?

– Е, мόре, защото съм зъл и опасен. Зверовете, помисли само, се страхуват от мене и не ме доближават. И затова поставих ограда наоколо.

– И защо не отидеш в света да създадеш семейство?

– Аз, непрокопсаникът, за семейство ли съм? Не виждаш ли моя хал?

– И какво дойде да правиш тук?

– Е, мόре, да науча някое малко събиране, малко изваждане. . .

Разговорът продължи в този дух. Аз се шокирах от първото запознанство със стареца. Внезапно, както седеше и вършеше своето ръкоделие, старецът се обърна, погледна го директно в очите и внимателно му каза:

– Какво следваш?

– Теб какво те интересува какво следвам?

– Интересува ме – каза старецът, – защото трябва да оставиш икономиката, която следваш, и да станеш съдия, да следваш право. Не помниш ли, че от дете искаше да станеш съдия?

– Какво казахте? – каза той като поразен от гръм.

– Не помниш ли, бре, клети човече, че поставяше една скамейка, когато беше малък и се правеше на съдия?

Той каза:

– Да!

Внезапно пророкът надскочи старчето и стана боговиден човек! Това нещо донесе Христос, синергийното съединение на двете природи, на божествената и човешката, което не би могло да стане без Въплъщението. Ноетичната енергия на стареца Паисий трябваше да се съедини с ноетичната енергия на Христос по благодат. Чрез Тайнствата човекът и неговото произволение се освещава и израства онтологически, претворява се – на богословски език – „начинът на съществуване” на тварната природа от тварен в нетварен, и човек внезапно „вижда” 15 години назад в рамките на няколко секунди. Старецът Паисий продължи:

– Остави сега това, което правиш, и върви учи право.

Той, горкият, стана, изправи и се опитваше да тръгне. Старецът спокойно ни каза:

– Ще стане воин сега! Ще се промени.

Дори това не разбираме лесно, защото от друга страна много често се говори небогословски за чудесата. Повечето хора третират тези светци като някакви гурута и медиуми, където искат да им решат проблемите. Отиват и им казват: „Да ми намериш жена, жена ми да роди дете, да ми намериш работа”. Малцина от тях живеят тайната на един светец и какво точно е. Зад всичко това стои тайната на Въплъщението. Това е човечеството на Бога: човешкото присъствие на Бога, с Неговите енергии, неслитно и неизменно, неразделно и неразлъчно. Точно това празнуваме в дните на Рождество Христово, началото на историята на богочовечието.

Историята на човека свършва и започва историята на възможността на Богочовека, превъзходната история на Божията любов. Царството на свободната любов. Въпреки че чрез Кръщението получавам благодатта в дълбочината на битието ми да последвам този път, е нужна тази диалогична свобода, това многообразно разбиране на Бога, за да стане това. Бог на всеки от нас дава да Го разбираме диалогично в съответствие с нашия начин. Има голямо значение да разбираме Христос всеки един по нашия начин. По начина, който ме засяга и ме възпълва лично. Не по един общ начин. Това въобще не може да породи една привидно свише етика, а е нещо много по-велико. То е начинът, където човекът става бог по благодат.

Позволете ми да ви кажа това: всеки път, когато някой пред мен казва думата обожение, сякаш ми удря плесница по лицето. Боже мой! Проблемът е, че можем да казваме лъжи, и то големи, говорейки богословски. Не защото сме лъжци, а защото тези неща ни превишават. В действителност това, което остава, е процесът, чрез който човек открива в своето пространство, по неговия начин и с това, което е, този път. Това е един отворен път, който съществува и функционира в Църквата. Това е една врата, която се е отворила. Виждате в дните на Пасха, където Царските Двери остават отворени. Този път е отворен, за да може човек лично да го открие и да почувства свобода там. Чувстваш Божията любов като свобода. Чувстваш – това, което съм написал в една моя книга – диалогичната взаимност. С други думи Бог ми дава един свят и едно аз и започва разговора с мен. Започвам и аз да добавям моето аз и Той Неговото. Така се създава едно дело, където съм аз и Той. Той напълно присъства и едновременно напълно отсъства по вежлив начин, когато трябва. Делото е мое и Негово. По този начин човекът става едно същество, което върши чудеса. Неговото съществуване и присъствие участват в историята, създавайки цивилизация и исторически дела, които ни привличат толкова много, че не можем да се отлепим от тях. Случвало ли ви си е да не можете да си тръгнете от едно иконописна творба? Да не можеш да си тръгнеш!

Веднъж пътувах за една конференция и имах „нещастието” да мина през манастира Заворда (близо до селото Света Богородица Гревена). Този манастир е изписан от великият зограф Франкос Кателанос преди пет века. Не можех да си тръгна.  Безкрайни часове гледах стенописите в съборния храм и преживявах, мислех и усещах. . . Защото там с четка бе изобразено нещо от съединението между битието на човека и Божията енергия в Христос, и резултатът е едно вечно битие и живот, който, както казва Ницше, е значим, защото е вечна жизненост. Тоест едно състояние, което отците са нарекли любовно!

Кой знае какво е любовта днес? Осъществяването на любовта се е превърнало в крайно разрушаване на любовта. Любовта е състояние, където имаш всичко, но постоянно ново. Дава ти се постоянно мъдростта да виждаш нови неща там, където други не виждат нищо друго, освен повторение на същите неща.

Въпрос: – Времето свършва ли за Бога някога? Любовта свършва ли?

– Въпросът е, че ако човекът не намери тази възможност да види Бога, не зная дали Бог интересува някого.  Тоест, ако Бог съществува, но не е подслон за всяка човешка любов (Св. Николай Кавасила), както казва св. св. Николай Кавасила. Какъв израз! Всяка любов се побира там. Внимавайте в това обаче, защото това са невероятно дълбоки думи. Не казва, че е мястото, където се изключват всяка друга любов. То е място, където всяка реална любов намира подслон и това е удивителното. Ако беше обратното, нямаше да ме убеждава лично. Нямаше да искам тази любов. Това не е любовта на монофизита, а на този, който реално има битие, тяло и история. Има много видове любов. Е, всички те получават смисъл и цел в тази велика Любов. Бог не е ревнивец. Когато започне този процес на връзката, всичко се осветлява наново. Не бива изоставяно. Ако биваше изоставяно, Въплъщението не би имало смисъл. Не ни интересува така. Въпросът с Въплъщението е този: светът има ценност, той е Божие творение, Бог приема света, прави го Свое тяло, дава ни възможност за боговидност, за обожение. Светът е Негово дело и Той  настоява на това дело по един красив и изключително нежен начин. С голяма нежност. Проблемът е, че всичко това става много смирено, и, понеже ние сме горделиви, не можем да разберем Божията любов, която е съединена с дълбоко смирение.

Въпрос: – Съществува ли покаяние от страна на Бога, след като създава творения, които съгрешават и падат? Или от страна на човека?

– Не съществува покаяние (в смисъл на разкаяние) от страна на Бога. Покаяние от страна на човека, да, разбира се. Разбирате защо. Защото, когато бивам приет толкова много, само за това има смисъл да се покайвам. Друго нещо е юридическото разкаяние. Например минах на червено и плащайки глобата, се разкайвам. Затова човек вижда, например при съпрузите, когато единият е малко по-напреднал в духовните неща и приема другия, как другият рухва, в добрия смисъл, и накрая и той влиза в процеса на връзката, т.е. на покаянието. Покаяние, защото ме обичат. Знаете ли някой, който да се е покаял истински, без да знае, че го обичат? Не мисля! Покаянието се ражда от любовта, с която ме „заливат”. В даден момент, в моето себелюбие, нещо се пропуква, появява се някаква тежка болест, някакво затруднение, и виждам Божията любов. И казвам: „Ама възможно ли е да съществува такова нещо!” Така започва покаянието, като автоматична реакция спрямо това изобилие, което вече ми е било дарувано.

Въпрос: – Казва го и самата дума. Покаянието е промяна на начина на мисленето.

– Да, всъщност това е промяна на сърцето. Сърцето започва да обича малко по малко. Покаянието е любовно тайнство. Но отново трябва да видите това любовно тайнство с изключителния смисъл, с който са го разбирали отците – че всъщност то е всичко най-дълбоко, което съществува в човека.

Въпрос: – Свети Юстин Попович пише: „Отделя се човекът от Христос? Тогава се отделя от единствения разумен смисъл на „битие” си, на живота си, на съществуването си”.

– Това отговаря на богословието на логосите на съществата. Всички логоси на съществата се възглавяват в обичния на Отца Син и Слово. Божията любов се изразява така чрез съществата, тя не е абстрактна. Това са дела, а не идеи. Не е (да ти казвам) „Обичам те”, ако не го усещаш. Ако не го усещаш, няма любов. Христовата любов е това, което искам. Това, което желая и в дълбочина и искам да го имам, за да живея.

Въпрос: – Как човек може да придобие Христо-връзка, Христо-съзнание и живот в Христос?

– Само ако загуби акъла си!

Въпрос: – Какво казахте?

– Това, което чухте. Да загуби акъла си. Няма друг начин. Тоест да загуби тази съществуваща логика, която го връзва за нарцисизма. Казах ви, големият и нерешим проблем на психологията е нарцисизмът. Защо, докато нарцисизмът ме терзае,  въпреки това, човек не може да съществува без него?

Защото детето не може да направи нищо друго, освен да въплъти любящия поглед на майка си в себе си, когато тя му казва: „Да, обичам те! Добре дошъл в нашия свят”. Защо обаче това става най-тираничното мъчение на човека няколко години по-късно? Там вътре се руши и губи връзката си, себе си, губи всичко. Как физиологичният нарцисизъм на детето се превръща в себелюбие? Психологията не може да отговори на това. Нито философията може да каже нещо. Съществува ли нещо, което разбива тази мрежа на нарцисизма? Да, съществува! И то може да бъде намерено само в богословското пространство. То е това, което Бог прави: внезапно пренася Своето съществуване в някой друг, в някой радикално друг, в мене. Този скок, за да го направя сам, е много опасно. Правя го, понеже Той го направи. И аз правя същата лудост с Него. Нарцисизмът ми междувременно е „на ръба”. Крещи ми: „Не го прави. Ще те убият, ще те стъпчат, ще те разпнат. Недей, недей. . .” И в онзи миг, когато започвам да го правя и падам в въздуха, виждам Светия Дух да ме държи и започва едно друго разбиране на нещата.  Това е същността, а не че някой ми дава едно хубаво етично учение – и етиката стои в границите на нарцисизма и в крайна сметка него подхранва.

Да речем, че всички тук се намираме в един самолет и в даден момент той пада в Алпите. Приемаме, че всички ние се спасяваме. След няколко дена трябва да ядем нещо. Човешката етика може да стигне дотам да каже: „Колко човека искат да ядат? Същите ще бъдат кандидати да бъдат изядени”. Съгласно древния обичай, ще хвърлим жребий, да види кой ще бъде изяден. Това е човешката логика. Съществува и една друга, духовна логика. Да излезе някой по средата и да каже „Мене изяжте!” Това е мета-етика. Това няма нищо общо нито с философията, нито с психологията.

Това реално е краят на естественото – човешко съществуване и откриването  за един нов свят. Е, това нещо прави Христос. Това точно. Немислимото: идва, изоставяйки всичко „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци” (Филип. 2:6-7) – и внезапно  „прелива” цялото Божество в нашата реалност. Затова човешката реалност вече може да стане божествена. Можеш да изядеш Този божествен Човек. Неслучайно върховното Тайнство на Църквата ни е свързано с ядене и пиене. „Вземете яжте- това е Моето тяло”. Сякаш Христос казва: „Говоря ти „отвътре”. Аз съм ти.”

Както казва св. Максим Изповедник, великата тайна на любовта е всеки от двамата влюбени да иска да придобие свойствата и живота на другия. „Отдаването на свойствата” (това богословско понятие в Христологията) не е нищо друго, освен най-висша любов на човека към Бога и естествено на Бога към човека. Не забравяйте, че преди Христос съществува едно голямо „Да“ на човека към Бога, което е Света Богородица. Без „Да“-то на Света Богородица Въплъщението никога не би могло да се случи. Въплъщението не е нещо, което станало само по инициативата на Бога, а е свързано и с човешкото произволение, както е било изразено от Света Богородица. Да ви кажа и за произволението:

Съществуват две падения, казва отново св. Максим Изповедник. Едното е падението на произволението, а другото падението на природата. Второто е нещо, което всичко го виждаме: смъртта, тлението смъртността – ето една хубава дума. Смъртността, която вони в отношенията, в семейството, в обществото, в икономиката. Вони на смърт. Това е падението на природата. Св. Максим казва, че това падение не е укоримо. Не е виновна природата, която е паднала.

Съществува обаче и падението на произволението преди това на природата. Това падение тежи, то е падението на произволението. Там е проблемът. Ние много пъти, като автентични моралисти, каквито сме – защото морализмът е удобно нагаждане – започваме от падението на природата и осъждаме всичко, което се движи. „Децата днес са такива и такива”, викат мнозина. Ама няма значение как са децата. Значение има какво е тяхното произволение. Доколко децата са отговорни за това състояние? Тук те искам. Не да осъждаш другия, а да потърсиш какво е произволението му. Ако неговото произволение е много по-благо от твоето? Ако не е намерил никога някой, нито теб, да го ръководи?

Връщам се отново към темата, защото има връзка с Въплъщението. Христос идва, възприема падналата природа – нашата смъртност – сякаш е Негова, и започва трудното дело по изправяне на произволението на човека. Изправяйки произволението, „бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.” (Филип. 2:8), придобива правото да възкреси природата. Придобива правото да даде нетление на природата. В Адам пада произволението, пада и природата. И вторият Адам взема падналата природа, болната, за която не е отговорен, и гледа да изправи произволението чрез тайната на Кръста и на Любовта: „Край със смъртта”.  Очарователно е светоотеческото богословие, за разлика от множеството други законнически и моралистични идеологеми.

Въпрос: – Наблюдаваме в Църквата много лицемерие, особено в нейни висши членове. Търсят първи места и самохвалство. Да не би в крайна сметка младото поколение днес, което поставя под съмнение всичко, което се движи, да е по-истинно от фалшивите християни?

– Много вероятно!

Въпрос: Не е ли  да е по-добре и по-почтено, когато някой усеща лицемерие в такава среда, лека-полека да се оттегли, за да не придобие накрая това, което на друго място наричате лъжливо аз?

– Не, не! Не виждам как някой може да ме убеди или да ме принуди да стана пиетист или лицемер. Лъжливото Аз – според теорията на Доналд Уиникът – е моето творение, не се създава, понеже някой друг го иска. В никакъв случай не мога да ви дам едно лъжливо Аз, ако вие в даден етап не го приемете.

Имах радостта и благословението да имам за духовник о. Епифаний Теодоропулос. Някога го попитах същия въпрос. Ще ви кажа какво ми отговори, защото неговият отговор беше спасителен за мен. След като и аз влязох в Църквата, запознавайки се със свети хора – стареца Паисий, стареца Порфирий –  започнах внезапно да виждам дисхармонии (в Църквата): единият странен, другият капризен, третия непочтен, четвъртият лицемер. И се обърнах, с възможно най-дълбокомисленото изражение, което имах, към о. Епифаний: „Отче, открих, че хората погиват не само извън, но и в Църквата”. Мислех, че го бях поставил в трудно положение. И той ми каза: „Виж, тези, които погиват, винаги погиват извън Църквата, дори да се намират  по средата ѝ.” Разбирате ли? Отговорът му беше в Светия Дух. Много ми помогна да не се разтърсвам особено от такива събития.

Не върви другият да носи три енголпия, какво да прави с него Светият Дух, ако не е разбрал и не иска нищо да разбере? Припомнете си притчата за плевелите. Тръни, рози, цветя, карамфили, кактуси, всичко заедно. Ако дръпнеш едно, за да го отрежеш, ще изтръгнеш мнозина „оставете да расте и едното и другото заедно” (Мат. 13:24-30) Оттогава – странно – никога не ме е интересувало кой поп е крив и кой прав. При това, и свят да си, няма да излезеш „сух”. Ще се намерят хора, които ще те смятат за най-лошия. Слава Богу!

Всички неверни и изкривени неща, които казват за вас, ако го претърпите, Бог ви го връща като благодат и благословение. Но – връщам се отново – тези, които погиват, погиват извън Църквата, да го знаете това. Следователно, не мисля да изляза от Църквата, за да не би случайно да се оскверня, а да вляза по-дълбоко, защото само тези, които искат да останат мръсни, те в крайна сметка не остават в нея. Кариера могат да правят, пари да печелят, в тялото на Църквата не са и не ги интересува да са. През ръцете ми са минали 700-800 свещеника в моето академично поприще. Мога да кажа, че познавам всички видове произволение. Никога не можах да разбера тази огромна Любов, която приема това голямо многообразие от произволения. Приема го, защото не е работа на Бога да съди света „не дойдох да съдя света, а да спася света” (Йоан 12:47) – независимо че ние го съдим постоянно. Сякаш Бог ни казва: „Покажете всеки себе си, свободата си и произволението си”. И там накрая ще стане Съдът, който дори няма да бъде извършен от Бога. Това е най-страшното от всичко. Не казва ли така? Оттук овците, оттук козлите. Чуйте какво става на Съда, защото е поразително, ако го помислите внимателно. Историята започва с „защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте” (Мат. 25:42), казва на тези отляво. И всички ще кажат, че наистина така е било, това сме преживяли  с тях. Затова и всички ще изповядат: „Да! Така е. Има право”.

Страшното е, че Съдът ще стане между нас. Или: „защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте” (Мат. 25:35). И всички ще казват: „Да! Така е.” Ужасно е, че ние ще се съдим един други. Виждате, че това не е един частен съд; тоест всеки влиза в една тъмна стая и да чува една присъда или похвала. Съдът става пред всички. Това е тайна.

Край на беседата

превод: Константин Константинов