Автор: протопр. Николай Лудовикос

Темата е „Защо е нужно Въплъщението?“. Дали Въплъщението дава просто идеологически сигурност? Дали е едно свише потвърждение на нашата добродетел? Дали е един край за човешката история? За какво ни е нужно във всеки случай? Това е въпрос, който често задавам на моите студенти.

Би могло наистина да се е случил просто един акт на небесна прошка. Един добър Бог, Който разбира границите на творението, което е създал – едно творение, надарено със свобода, следователно с правото да погуби себе си и добродетелта си в хаоса на свободата – и Той би могъл да направи едно последно щедро движение. Да каже: „Стой! Каквото казахме, казахме. Каквото правихме, правихме. Оттук нататък ще сме приятели. Всичко ви прощавам, вече нищо не е нужно. Нито болка, нито сълзи. . . Ще бъдем приятели”. Това би било достатъчно, за да се възстанови този тип връзка, която изглежда страда в течение на вековете.

Защо страда тази връзка между човека и Бога? Защо в даден момент човекът не иска Бога? Защо не остава верен на Бога? В действителност този, който „освещава” тази вяра, е Бог, Който вярва в човека. Това е много важно, защото вярата понякога се разбира едностранчиво. Казваме: „Да имаш вяра!” Защо да имам вяра? Вяра имам в някой, където първо той самият има вяра в мен. Когато казваме „вяра“, имаме предвид именно приятелската, съпружеската или любовна вяр-ност, която показва, че някой ми се доверява, като не ме отъждествява със злото, хаоса и безизходицата, които евентуално нося. Доверява ми се и действа в моя защита. Този процес – това Бог да остава верен на човека – е цялата история на Стария Завет. Едно обобщение в няколко думи на голяма част от Стария Завет би могло да бъде: вярата на Бога в човека. Именно това, че Той не приема краха на човека. Не приема края на тази връзка никога и в никакъв случай. И тази връзка се възпълва с един акт, който изглежда невероятен за човешката логика. Да ви кажа защо.

Гностицизмът: христология на бягството

Преди години бе издадено „Евангелие от Тома“, което провокира голямо обсъждане и проблематика. В едно предаване по телевизията и аз го обсъждах заедно с други хора. То е гностическо евангелие, т.е. написано от автор, който принадлежал към ереста на гностицизма.

Гностицизмът е дуалистична ерес, според която богът, който създал света, е различен от този, който е добър и изпратил Христос. Съществува добър и лош бог; две начала на Вселената. Светът е създаден от лошия бог по такъв начин, че поставя духовете в изкушение, които са създания на добрия бог,  така те биват пленени в този свят и вършат грехове, бидейки оковани за тялото си. В даден момент добрият бог трябва да направи нещо, за да изкупи пленените духове, които ние представлява. Там влиза Христос в гностическото богословие. Той е някой, който идва – според Евангелието от Тома – и влиза в нещата на света, приема тяло, което е привидно човешко (както учи докетизмът – друга ерес от онази епоха, според която тялото на Христос не е истинско, нито човешко, а въображаемо и различно от нашето) и започва Своето учение с цел да поучи, че хората ще се освободят от този свят. Той Самият прави това, умирайки на Кръста.

Най-добрият приятел на Христос тогава е Юда. Оттук и реабилитацията на Юда, нещо, което станало в кръговете на гностиците. „Клъвнаха” и горките журналисти и казаха: „Ето! Юда сторил добро на човечеството”. От гностическа гледна точка, Юда наистина направил добро и в Евангелието от Тома съществува разговор между него и Христос, където Христос му казва: „Зная твоето пратеничество. Ти за мен си най-значимият от учениците, твоето дело е да Ме предадеш. Направи го скоро, за да се избавя и Аз от този свят и да покажа изхода от този свят на всички пленени духове”. Настъпва, както е известно, кръстната смърт и когато настава часът на Възкресението, това е просто триумфът, който извежда едно напълно одухотворено същество от оковите на света.

Това е гностическата интерпретация, или христологията на бягството, както я нарекох в един мой текст. Това е бягство от един свят, който в основата си е лош, творение на един лош бог и има твърде много проблеми и – главно – е напълно невъзможно, но и недопустимо да се спаси от тлението и смъртта. Този бог със сигурност не е Бога от Новия Завет. Съществува и христологията на бягството като тълкувателна интерпретация на събитието на Въплъщението.

Теорията за удовлетворяването на божествената справедливост: юридическата интерпретация на Въплъщението

Разбира се, навярно вие не сте чували това, така предполагам; имам предвид гностическия възглед за нещата. Но със сигурност сте чували, в даден момент от живота ви, някой клирик, който представя един друг разказ. Този разказ е юридическата интерпретация на Въплъщението. Това е теорията на Анселм Кентърбърийски: теорията за удовлетворяването на божествената справедливост.

Теория, от която настръхваш! Тя със сигурност води до атеизъм. Много атеисти още имат подобно разбиране за Бога: Той е някой, който е оскърбен изключително много от човешкото свободно непослушание. Ама Той е създал тази свобода! Как е възможно да се оскърбяваш от свободата, и то от незрялата свобода на малкото ти дете?! И естествено да се оскърбяваш толкова много, че да смяташ, че въздаянието за оскърблението не може да бъде дадено от едно незначимо същество, което е тварното създание, което ти създаде. Следователно трябва да съществува вечно наказание на едно друго Същество, което е равно на Бога, така че оскърблението да бъде наказано на най-високото аналогично равнище. Ето, това в крайна сметка е едно наказание на Самия Син Божий, като Човек. Христос идва, съгласно тази теория, за да плати грешките и греховете на хората. Идва, за да се разпне, да изпита болка, да страда, за да умилостиви божествената справедливост! Касае се за чудовищна теория.

В миналото в домовете на старите простодушни вярващи обикновено имаше две книги: Новият Завет и „Покаянието“ от о. Серафим Папакостас. Тази книга, която бе публикувана в 500 000-ен тираж след войната, между другото е точно копие на гръцки език на анселмовата теория. Не искам да кажа нищо повече. Казвам ви обаче, че това се превърна в  оръдие в ръцете на всеки духовник, който вероятно е имал повече проблеми с потиснати чувства и желания и т.н. Книгата се превърна  в инструмент за упражняване на неволно всяване на ужас. Не казвам, че хората са знаели и са го правили нарочно. Всички те са били добри хора и първи от тях о. Серафим Папакостас. Не се запознах лично с него.

Но тогава още не бяха публикувани текстовете на светите отци, които биха позволили да разберем това, което казва св. Григорий Богослов. Този светец отговорил на този въпрос нещо напълно различно: Бог, казва, не приел Авраам да жертва сина си. Нима е възможно Отец да приеме жертвата на Сина и да изпитва удовлетворение от тази жертва? Не! Въплъщението станало и кръстната смърт, „за да се освети човек чрез човечеството на Бога” („Защо кръвта на Сина да бъде приятна на Отца, Който не поискал да приеме Исаак, принесен в жертва от Авраам, а заменил тази човешка жертва с овен? Не е ли видно, че Отец приема тази жертва (на Христос) не защото Той я изисквал или имал нужда от нея, а защото заради домостроителството било нужно човек да се освети чрез човечеството на Бога”. Св. Григорий Богослов, PG 36, 653)

Православният възглед

Това е само повод да започнем нашия богословски разговор. Въплъщението станало, за да се освети човекът чрез човечеството на Бога. Една напълно друга перспектива, напълно различна. Не съществува легализъм в светоотеческата традиция, никъде. Наскоро написах една статия в списанието Синаксис за ада. Там се вижда, че  на места по педагогически причини дори св. ЙоанЗлатоуст или св. Василий Велики може да са използвали изрази като „неспящ червей” и т.н., но самият ад е процедура, която моята свобода създава. Първо дяволът създава ада „огън вечний, приготвен за дявола” (Мат. 25:41), това е огънят, който дяволът приготвя…, т.е. не означава „за дявола”. Бог не измъчва никого. Би било страшно да приписваме –  богословски необосновано –  на Бога такъв тип вечно удовлетворение чрез ада. Бог е безстрастен. „… Бог не измъчва никого.. . . защото участието в Бога е наслада, а неучастието в Него ад”, казва св. Йоан Дамаскин, бащата на догматиката.

В този смисъл не е възможно да говорим сериозно за Въплъщението като умилостивяване, защото самото умилостивяване подчинява Бога на Неговата справедливост. Много по-голяма от съда е любовта. Ако искате, любовта е единственият съд, Който Бог има. . . В противен случай Християнството  лесно би могло да се подложи на идеологизация, както правят  другите ереси.

Ето превъзходен повод, за да изградя тоталитарен режим: христологията на бягството. Затова Платон, този велик древен богослов, когато стигнал апогея на срещата си с Бога, казал че Бог не може да се смеси с човека. В „Пир” Платон описва степените на ероса на философа, които са пет. Първата е ероса (любовта) към едно хубаво тяло. Втората е любовта към много тела. Всички тела на разположение, ако се умориш от едно. Платон се отегчава и на това равнище, след като е космополит, но и много здрав метафизик, и преминава на трето стъпало, което са хубавите черти на душата. Но и там настъпва насищане и философът търси да намери нещо повече. На четвъртото равнище са добрите науки. Но дори науките не му стигат, за да насити своята любовна жажда, която междувременно е явила своя дълбоко метафизичен характер и прави големия скок и стига до Едното, отвъд Същността, до съвкупността на мъдростта, красотата и знанието. Там разбира нещо ужасно, което било причината за неговото сриване и за сриването на цялата антична елинска метафизика – Бог не може да се смеси с човека. Не е възможно Бог да се смеси с човека. Човекът вижда с ума си Едното, уверява се с ума си, че го вижда, и разбира, че не може да се съедини с Него. В този момент метафизикът Платон се срива и се ражда политическият философ Платон, който ще предложи един страшен тоталитарен режим, копие на небесните реалии и единствена възможност за тяхното усвояване, след като всяко друго директно участие е невъзможно – режимът на Законите. Карл Попър написа цяла книга, за да покаже каква враждебност към реалния свят и обществото може да крие един такъв режим, който се крепи върху убеждението, че не е възможно светът да се спаси. Следователно единственото му спасение е да го направим съвършен, именно защото не може да се открие онтологически за Бога. Така се ражда тоталитаризмът от най-великия неуспял метафизик на всички времена, Платон. След това, той се повтаря по всички възможни начини, до Маркс и кръвопролитията с милионни невинни жертви, вследствие от това напълно налудничаво разбиране. Абсолютът лека-полека се отъждествява със света. . .

Християнството се идеологизира, когато усвоява теорията за умилостивяването, и може да стане нова утроба и съучастник на продължаващото течение на тоталитаризма, което не е от сега – средновековният папоцезаризъм е такъв пример. Няма изход, светът не се открива, не се спасява. Теорията за умилостивяването всъщност оставя света онтологически недостъпен за Бога, оттук единствена надежда остава юридическата сделка. Също така Християнството се идеологизира, когато имаме другата юридическа интерпретация, абсолютното предопределение. Някои имат възможност да познаят и да видят Бога, а някои други не. Кой го знае това? Никой. Само Бог!

Учението за абсолютното предопределение в действителност разтърсва онтологичните основи на Въплъщението и ограничава неговите последици в една обикновена юридическа намеса на свръхдлъжните заслуги, които, макар и да се изискват от мнозина, Бога ги дава произволно на тези, на които Той желае. Веднага щом стигнем до абсолютното предопределение, започва ужасът, защото всички сме виновни. Всички сме кандидати да погинем, без много много да знаем защо. Поставя се въпросът: „Как можем да знаем, че сме спасени?“ Просто е. Ще го узнаем, ако постигнем успех в този живот. Това ще означава, че имаме Божията благодат. Така се ражда капитализмът. Това е  обяснителната схема на капитализма, предложена от Макс Вебер. Капитализмът се ражда от желанието на множеството хора, главно калвинисти, но и на други, да докажат, че са получили опрощение и са Божии избраници. Така се ражда капитализмът на границите и от духа на протестантизма. Класическата книга на Макс Вебер, преведена и на гръцки език, преди известно време  я обсъждах по телевизията.

Тази идеологизация е опасна, защото произвежда самоуверени и опасни хора. Произвежда и политици с тоталитарно мислене („възродените християнски” американски политици) от една страна, или дори още по-зле, произвежда идеологията на Великия Инквизитор. От друга страна произвежда ужаса на социално успелия капиталист, който е „автентично” дете на Бога. Това дете ще създаде всички европейски империи. Затова е и толкова трудно Европейския съюз да се закрепи върху  една истински духовна и автентична християнска основа. . .

За един догматист, който изследва текстовете, какъвто съм и аз, е огромен подвиг и велико постижение, че сред толкова трудности бе постигнат Халкидонският догмат. Един догмат, който говори за две природи в Христос пълни, абсолютни, ясни и добре различими, в абсолютно онтологично различаване помежду си, но едновременно и в абсолютна онтологична връзка. Толкова абсолютна, че да съставят едно Битие, една Ипостас, т.е. една Личност. В тази една ипостас на въплътилото се Слово обаче имаме една божествена природна енергия, но и една човешка енергия. Имаме също така и природна божествена воля, но и човешка воля. Имаме тази превъзходна вътрешно-ипостастна диалогичност, тази взаимност. Това чудо, което е Халкидонският догмат: пълно уважение към човешката природа, към историчността, към материалността, към телесността, към пълното ѝ единство с божествената природа. Тоест целият да мога да съществувам в тази връзка. Да мога да създам история и цивилизация в нея. Да може да започне – диалогично и синергийно – човешката история, защото това е Въплъщението. То в действителност е началото на реалната история, а не краят. Не е краят на един акт на опрощаване и умилостивяване. На е краят на един акт на бягство от света. То е началото, чрез пълно приемане на света от Бога. Така разбираме, че Бог е създал света. Защо? Защото остава верен на него, както казах в началото, и го възприема напълно.

Мога да живея, да ям, да спя, да се влюбвам, да въстана в Бога. Това е Христос. Разбирате ли какво говоря сега? Не разбираме лесно Въплъщението. Във всеки случай, който го разбере, ще се разтърси, в добрия смисъл. Няма да може да види света така, както го е виждал. Но това не е лесно.

Това събитие разтърсва всяко човешко, тваро-центрично разглеждане на нещата. Затова и страдащи, отчаяни, несигурни и разбити, вътрешно съкрушени хора разбират по-добре Въплъщението и колко голямо събитие представлява. Човечеството още не е усвоило това събитие. Това именно е чувството, че съм приет във всяка точка на моето битие от Бога; и не само това, но и че за всяка част от моето битие Бог има един Негов път и енергия, която да ми даде. Той е съединен с всяко малка част на моето Аз. Възкресението е естествено продължение на това нещо. Въплъщението е началото на Възкресението. Кръстът е пътят, защото в Божието домостроителство на всичко това се противи човекът. Затова се разпва Христос. Защото човекът се противи, особено религиозният човек от Неговата епоха, се противи на превъзходната и неочаквана величина на божествената Любов. Вместо Христос да отвърне на този заговор от страна на човека и така да го сплаши, както по човешки бихме очаквали, Той Самият възлиза на Кръста, приемайки напълно цялата отговорност и преустановявайки чрез любовта взаимното превръщане в жертва. Не съществува друга надежда, за да убедиш. Трябва да се оставиш да те изядат. Затова и Христос в крайна сметка „бива яден” евхаристийно в Църквата во веки.

превод: Константин Константинов 

Следва