Бог иска не съвършени, а искрени хора, които признават своята немощ

трета последна част от беседата на о. Харалампос Пападопулос „Родители и вина“

Въпрос от аудиторията: – Казвате да приема своето безсилие, че не съм добър, но това не е ли малко удобно? Примерно приемам, че съм уморен и затова ще гледам малко телевизия и така няма да положа усилие да направя нещо за детето.

о. Харалампос Пападопулос: – Много хубав въпрос. Вижте, признанието, доколкото е истинно, не е лъжливо и лицемерно и не е една друга страна на моя егоизъм, който търси нагаждане. Това признание има динамика, има реализъм в себе си, не цели да ме нагоди, а да ме постави в здравите граници на моята реалност, опитвам се чрез това признание да осъзная кой наистина съм, какво мога да правя или евентуално какво не мога или още не зная, че мога да направя. Оттук, приемам себе си. Например умората – уморен съм, не трябва да чувствам вини, че съм уморен, но същевременно отивам и играя с детето, полагам усилие, просто нямам тази вина, че не съм съвършен, че не съм дал реално това, което трябваше и много пъти навярно дори да кажа, че „знаеш ли, довечера няма да играем, защото не мога“. Важно е да разберем, ме когато сме с децата, трябва да сме там, защото – аз ти казвам обратното. Ако отидеш и се нервираш и всички са ти виновни и накрая зашлевиш детето, защото те е ударило силно с количката в пръста или защото те е настъпило или не разбира какво му казваш, това няма смисъл. Това ми напомня някои хора, които през първите дни на Рождественските пости или на Великия пост, особено през първата седмица имат много нерви и се избиват вкъщи. Те идват и ми казват:

– Отче, дяволът ни изкушава!

Аз им казвам:

– Мόре, не ви изкушава дяволът, въпросът е, че това, което тръгвате да правите, не го искате много много. Разбирате ли?

Правите го външно, принудително, защото трябва, защото така са ви научили, защото, ако ти го искаше, щеше да имаш радост в себе си. Реално постът означава: ще огладнея, за да разбера, че моят глад е глад за Бога, т.е. за най-дълбокия и същностен смисъл на живота. Гладувам, постя, за да огладнея, за да разбера, че единственият ми глад е глад за Бога, за смисъла на съществуването, най-дълбокият смисъл. Моят глад е за Бога, тоест за красотата на света, за красотата, затова търся смисъла на нещата. Какво е гладът ми – голямата липса, както казва Лакан, че винаги някой ми липсва, някой Друг ми липсва. Следователно, ако аз притискам себе си да направя нещо, което в онзи момент не ми идва да го правя, резултатът може да бъде изключително лош и още по-лош.

Затова нека изберем златната среда – приемам, че съм изморен, като не „криминализираме” и демонизираме това състояние, „защо да си така?  детето ти е тук, родител си!“, и същевременно по красив начин и нежно започвам да играя с детето. Но с пълно съзнание, че в този момент не съм в най-добрата си фаза. Оттук, и да реагирам с нещо, си казвам: „Не се притеснявай, Харалампе! Добре, не си в най-добра форма днес, утре ще си по-добре, ще дадеш нещо повече на детето!“

***

В тези теми не съществуват готови рецепти.  Животът няма рецепти, нито отговори. Животът има само въпроси, няма отговори.  Въпросът на живота е траен и постоянен. Отговорите идват от опита.

Ние страдаме от мания за съвършенство и перфекционизъм и искаме да сме съвършени във всички прояви. Трябва да помним, че в Църквата не се спасяваме, защото сме съвършени, а защото признаваме нашето несъвършенство. Не ни спасява провалът, а негово признаване. Бог иска не съвършени, а искрени хора, които признават своята немощ. Тоест хора, които са автентични и истинни. Светостта е автентичност. Затова и светците били много автентични хора – те били себе си, не ги интересувало да се харесват на някого. Знаете ли, най-големият проблем е вътрешен. Писах някъде, че ако в даден момент свалим маската на палача, който тиранизира живота ни с вини и страхове, трябва да си така, трябва да си съвършен, ако дръпнете тази маска, това сме ние самите. Не е другият. Ние сме тези, които се самонаказваме, самобичуваме и изтощаваме себе си в една игра на перфекционизъм. Оттук, първото нещо е това да бъдем автентични хора със съзнание за нашата реалност кои сме и да не ни плаши безсилието. Трябва да ни плашат хората, които изглеждат съвършени, успели, тези, които искат да се вижда, че всичко контролират, знаят, разбират и колят и бесят. От тях се бой, от тези, които имат отговори за всичко, които знаят всичко и особено тези, които говорят от името на Бога.

Също така трябва да съблечем наметалото на супербабата, супермайката, супергероя. Ние не сме свръхчовеци с невероятни сили и възможности, а заедно с децата ни ще направим грешки, ще паднем, ще станем, ще сгрешим, ще се провалим, ще се научим. Всичко ще става  едновременно в нашия път.

Трябва да избягваме сравненията. Какво означава това? Всички имаме такава склонност – но това е лъжеусещане – да вярваме, че някъде другаде съществува съвършеното. Какво ни казваха родителите ни? „Не виждаш ли другите деца? Човек ли си?“ И се оглеждаш и казваш: „Магаре ли съм?“ Знам един човек, който е 58-годишен и майка му още му казва: „не виждаш ли хорските деца?”. Това те смачква. Я се върнете малко назад да си припомните вашия живот как постоянно са ви сравнявали с някой друг. Голям проблем е да не можеш да приемеш уникалността и своеобразността на една личност, която Бог е поверил в ръцете ти, че детето ти е уникално, неповторимо – всяко твое дете, не всички заедно, а всяко едно. Напълно уникално, свещено и неповторимо, което не можеш да сравняваш и да съсипваш по този начин.

Друго нещо, което може да помогне, е в никакъв случай да не се разочароваме, ако нещата не вървят много добре. В семейния живот нещата евентуално няма да вървят така, както сме очаквали или както първоначално сме ги оформили в ума си, или децата ни няма да станат точно това, което сме искали. Ще видим различни неща и връзката ни с тях може и да не успее, защото, когато говорим за човешки отношения, говорим за една „плаваща” почва и въобще животът е променлив и затова ни плаши. А ние какво искаме? – бързо бързо да наложим правила, да го ограничим, да го контролираме, повече искаме да контролираме живота, и не само живота, а и Самия Бог. Искаме да знаем Бог какво иска, да го направя, да се спася и да приключа! Не искам да влизам във връзка с Бога. Библейският Бог е парадоксален, повратен. Ние не искаме такива неща, ние искаме да знаем кажете ми какво да правя! „Отче, кажете ми какво точно да правя, и ще го направя! Да знам, че ще постя, ще се причастя, ще се спася и край!“ Налице е изопачение на християнския живот, където искаме един Бог, Който просто ще ни дава закрила свише. Животът обаче променлив и затова в отношенията  с жена си, с мъжа си, с децата, тези неща са променливи, може да не вървят така, както съм очаквал. Там е нужно да няма разочарование, а да мога от един неуспех да съградя повторно нещата – защото неуспехът в живота не е проклятие. Трябва да разберем това. Неуспехът е удобен случай – дава ти възможност да видиш нещата по друг начин, да ги преразгледаш, да ги погледнеш с друго око. Един грях е много повече за предпочитане от една самохвална добродетел, защото последната те приспива, докато един грях те разтърсва, казва ти къде отиваш, какво става тук, трошиш си главата, принуждаваш се да видиш нещата по различен начин и това те води до реалността. Затова е много важно да не се разочароваме, ако детето ни не стане това, което сме си представяли. Смятам, че в семейния, и в духовния живот, човек пуска корени и се развива там, където постоянно поставя под съмнение. Това означава постоянно да поставяме под съмнение дадености и стереотипи, които имаме в ума ни. Тоест оженил си се – ако повярваш, че „след като се ожених, приключихме, ок сме!“ – ще се провалиш; ако сметнеш другия за даденост, понеже някога си се омъжила за него в един храм, край с това нещо. И то става всекидневно. Или казваме: „аз съм ти баща!“ Ама да бъдеш баща не е едно просто, биологично, принудително събитие, което обвързва свободата на човека. Добре, нося твоята кръв, но това нищо не говори на равнището на сърцето и отношенията. Трябва да покажеш, че си наистина баща или майка. Затова често децата много по-късно, когато пораснат, казват за някои други близки хора – този човек, тази жена се отнасяше с мен сякаш ми бе майка. „Този човек ми е като баща“ – казва другият. Защото да бъдеш баща и майка не е просто биологично събитие, а произлиза от свободата и аскезата на отношенията.

***

Детето трябва да чувства, че си баща, не да му казваш: „аз съм баща ти и настоявам за уважение!“, а всекидневно в свободата на тези отношения да  явяваш и да въплъщаваш твоето бащинство и майчинство като любов, грижа, съучастие в живота на детето и всичко което, това означава. Наскоро празнувахме Покров Богородичен. Защо народът нарича празника така?

Когато веднъж като малък играех мач, едно дете ме удари с топката в носа, протече кръв и отидох вкъщи – това няма да го забравя, помня го толкова години – майка ме сложи да легна на канапето в хола и затвори вратата. В един момент, както бях легнал, брат ми влезе и викаше нещо, а майка му каза: „шшшшт, не викай, детето спи!“ и взе едно одеяло и ме покри. Това действие на символично равнище препраща към майката като закрилница на едно архетипно равнище. Света Богородица е Майка, която покрива, т.е. светът е толкова студен, има толкова мраз и пустота в него, че имам нужда някой да ме покрие. И Света Богородица ме покрива, затова е Покров Богородичен – (на гръцки Свят Покров) – който ме покрива, да не измръзна, това е много значимо. Това е въпросът, другият да почувства майчинската любов. Знаете ли колко хора имат проблем, когато в църква им говорим, че Бог е Баща, защото не се познали любовта на баща си не знаят какво означава това. Това е доказано и в изследвания. Има едно хубаво изследване на Георгиос Красанакис от Критския университет, с което показва, че много деца не мога да почувстват Бога като Баща, защото никога не се почувствали любовта на своя биологичен баща. . .

Край на беседата

превод: Константин Константинов