Родители и вина (втора част)

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Нека видим някои вини, които имаме ние, родителите. Чуйте прости неща от всекидневието. Оженили сме се, имаме детенце и в даден момент се появява проблем със зъбчето му. Трябва да му сложим скоби или пломби и какво правим? Чувстваме вини и казваме: „Наследи моите зъби!“ Там често се получава конфликт между мъжа и жената, защото единият казва на другия: „Съсипа детето с твоите зъби!“ Аз имам двама братя и много рано косата и на трима ни започна да оредява. Е баща ми беше така. Средният ми брат не искаше да приеме това и за да не отиде сам на дерматолог, взе и третия ми брат, като му каза:

– Косите ти са оредели, знаеш ли го?

Те отидоха при лекаря, който направил съответната преценка и им казал:

– Чуйте какво ще ви кажа! Каквото и лекарство да ви дам, няма да се отървете! Ще ви окапе косата, защото. . . имате ли някой във вашето семейство с такъв проблем?

– Баща ни.

– Е, от баща ви е, ще ви окапе косата.

На обед те се върнаха у дома и веднага щом брат ми  отвори вратата и влезе вътре- баща ми, милият, беше там – погледна го и му каза:

– Съсипа ни! Съсипа ни!

– Защо?- каза баща ми.

– От тебе наследихме косата и от майка зъбите!

Брат ми чувстваше вини. Сега аз имам същия проблем с моите синове, които колкото времето минава, ме гледат, гледат и се питат какво става. Така е.

Тези неща обаче нямат връзка и не трябва да  създават вина.

Съществува и една вина, която се създава в съвременната форма на общуване сред съпрузите, които отсъстват дълго време от вкъщи, защото са на работа. Вина поради това, че не виждам детето колкото е необходимо и колкото има нужда от мен. Това е важно и мисля, че всички имаме тази тревога. Разбира се, ако имаме работа, защото сега. . . но допреди няколко години беше значим въпрос. Също така чувствам вина, че тръгвам за работа и оставям детето на трето лице. И това е огромна вина. Особено ако майката остави детето на свекървата, трудно е, затруднява се. Това са истини, които казваме по прост начин, това са неща от вашия живот, и важното е да говорим за живота ни, не за висши теории, които са академични неща и учените ще ги решат на научни симпозиуми. Ние ще говорим за живота, който всички живеем.

И тъй, в този живот чувстваме вини, когато оставяме децата ни трети лица или когато отсъстваме дълго време от вкъщи. Но не трябва – защо? Защото, първо, има нужди, които трябва да се покрият. Най-значимото обаче, което тук може да ви помогне, е да разберете, че няма значение колко часа ще сте с детето, а как ще бъдете с него – защото може да сте цял ден с детето, но да не му обръщате никакво внимание и да му пускате да гледа нещо, или сега с тези смартфони, където децата от малки са с таблети и телефони в ръцете, а вие да си вършете работите вкъщи, като напълно го игнорирате. И може да сте десет часа заедно, и (реално) да не сте нито един. И има и други родители, които не са десет часа, а един час с детето си. Някой родител може да е един час с него, но реално да присъства, ще седне с детето, ще играе с него, ще се занимае с него, ще отидат на разходка, ще говорят, ще се посмеят, ще рисуват, ще го попита как е, как е минал денят му, какво става с него, какво са правили в училище и т.н., ще има реален контакт, ще играят, ще щуреят и истински ще запълнят времето. Затова не трябва да ви стресира фактът, че може да отсъствате от дома определени часове, където социалните дадености днес го изискват, и нуждите, които всекидневно се умножават, го налагат, а да ви интересува какво правите когато сте с детето. И там веднага идва голямата вина. Коя е тя? Другата вина е, че:

„Добре, отче, имам няколко часа, в които реално да присъствам и да бъда с детето. Но след като се връщам от работа и съм труп? След като, когато се връщам от работа, нямам сили? След като изчерпах всичката си енергия с трудния ми шеф, с трудния колега, с трудните клиенти, въобще на работа, която много пъти ме изтощава“

и сякаш отваряш един кран, излива се цялата ти енергия и се връщаш пребит от умора вкъщи. Как тогава ще намеря сила да седна да играя с детето? Да седна да се занимавам? Това също е важно и е истина. И има право човекът, не говори лъжи. Но отново можем да кажем, че и там не трябва да чувстваме вини – приемаме факта, че сме изтощени, приемаме, че имаме организъм, който се уморява, приемаме, че не сме Супермарио, нито Супермен, приемаме, че сме хора, които се уморяваме. Това малкото, което е със сърце, става много. Когато Христос взел петте риби и хлябовете, преумножил ги и ги раздал на хората, знаете ли какъв е смисълът на чудото? Не оставяйте в зрелищната страна на чудото: „А-а, взел 5 риби и ги превърнал в 1500! Леле!!!“ Не е това. Смисълът на това чудо е, че след като учениците Му казали, че няма за всички, Той казал: „Не, всички можем да ядем! Защо? Защото имам любов, защото мога да раздам Себе Си, защото малкото може да стане много„. Ако споделиш малкото, става много. Това е чудото, а именно, че любовта знае да дава и умножава, да изпълва и да насища. Насищането на Христос е любовта, която им дал, грижата, това да ти „пука” за другия. Никой да не си тръгва, ако не яде! В селата ни казваха: „Имаме малко, ще ядем всички“. И всички ядели и никой не гладувал – от малкото, от нищожното, от минималното. Това е смисълът на чудото. Нека не оставяме в зрелищната, холивудската страна на това, което станало. Не това, а коя е същността? – „Че сте свидливи в сърцето си. Отворете сърцето си, пет- пет, ще ги изядем, ще ги споделим. По малко за всеки“. И всички яли – се казва –  и си тръгнали сити. Оттук спрямо детето – малкото мога го да направя много, защо? Защото реално присъствам, защото имам сърце, имам покаяние, имам съзнание, зная, че му липсвам, че чувства моето отсъствие. Следователно това, което мога, ще му го дам. И ако то е искрено, автентично, човешко, смирено и красиво, ще изпълни сърцето му, бъдете сигурни в това и ще възпълните празнотата, защото вашата любов го изпълва и обогатява. Тук се крие и голямата опасност, която съществува при много от нас, които не можем да прекарваме много време заедно с децата и какво правим след това? Изпълняваме им всичките желания. Ти го грабваш: „Отиваме в JUMBO!“ и на всичко, което детето види, казваш: „Слагай в количката! И това, и това и това!“ Водиш го в други вериги магазини и го трупаш с материални подаръци, за да покриеш душевното отсъствие. Ти чувстваш вина, вината не те води до здрав резултат и с материални блага се опитваш да го задоволиш, като казваш: „Горкото, цял ден му липсвах. Да отида да му купя да едно меченце! Липсвах му, да отида да му купя еди-какво и еди какво!“ Това ще съсипе детето ти, защото не това го интересува. Едно дете ми каза:

– Отче, вкъщи имаме всичко, но няма реално човешко присъствие, любов, прегръдка, нежност, грижа: да знам, че на някой му пука за мене!

Малко отклонение: твърде много детските болести се дължат на липсата на грижа, любов и обич. И какво прави детето – разболява се, за да привлече върху себе си погледа на родителите си; или се разболява, за да ги сближи, защото ги вижда, че само ако се разболея, се разбират и са заедно или се интересуват от мене. Или когато съм болен, мама седи повече до мен или татко ме прегръща и ми дава някоя целувка. Разбира се, то не прави това по план, няма такава интелектуална способност да седне да крои планове, а това става несъзнателно. Макар детето да гледа така просто на това, то води до катастрофални резултати, защото и като голям ще последва тази практика и тактика, ще се научи в живота си да се прави на жертва, за да печели чувства от другите. Това са хора, които постоянно се считат за жертви в живота. Правят се на жертви, хленчат и роптаят и така чувстват, че другият ще им даде отдаде значение и грижа.

Друго, което създава вини, е и фактът, че не сме перфектни в личния живот, тоест мнозина питат: „Отче, добро ли е да се караме пред децата?„, или казват: „Ще сложа дето детето да спи и ще дойде да те науча аз!“ Но детето, милото, чува и затваря уши. И ние сме правили това като малки. Когато родителите се караха, затваряхме уши да не чуваме. Или някои деца какво правят – знаят в колко се връща баща им и затова лягат по-рано или за да не ги бие, или за да не чуят караницата, която ще се получи.

Не трябва да скриваме от децата действителността на живота, детето трябва да има цялостна, сферична и пълна картина за човешкия живот и човешкият живот означава светлина и тъмнина, няма човек, дори светец да е, в чиито живот да не е имало тъмни страни, да няма сенки. Човекът не е само светлина – разбира се, в духовния живот и в живота въобще това е трудно – човекът да приеме, че има вътрешни противоречия, че е свят и демон, добър и лош, добродетелен и недобродетелен, човеколюбив и егоист, че иска да се помоли и го мързи, иска да направи добро, но гледа и изгодата. Ако съобразно своята християнска вяра – и чрез аскезата – човек може  да асимилира това и да се примири в себе си, тогава стига до невероятен вътрешен баланс. Но това е цел пред всички нас. Тоест не трябва да прикриваме истината. Детето иска да вижда, че си истинен – да се смееш, да плачеш, да се караш, но и да се сдобряваш, да те види да се караш със съпруга/та, но и да искаш прошка. Много деца никога не са виждали какво означава прошка.

Без лицемерни и лъжливи отношения. Като малък веднъж много се разстроих. Тогава исках да стана монах – и това исках. Бях отишъл в един манастир, стоях там, манастирът много хареса ми, харесва ми много монашеството, много обичам монасите. Там говорих с един монах в Крит и му казвах:

– Браво, вие не гледате телевизия!

По онова време не гледах изобщо телевизия, бях в гимназията. А той отговаряше:

– Никога! Къде да видя аз? Да пази Бог от такива работи! Нямам такива тревоги!

Разговаряхме, бяхме в градината, след това 2-3 часа той поиска да му занеса нещо, отидох, качих се при него и гледам там един телевизор.

– Не беше ли много хубаво, че. . .

– Понякога гледам! Прави ми компания. Някой път нещо искам да видя. .

Разбирам, но въпросът е да съм истинен, да съм автентичен, това не може да навреди на другия. Мнозина ми казват: Ама ако правя това спрямо децата си, ще ме намразят. Не, няма да те намразят,  каквото и да направиш, която и да е грешка, ако си искрен и почтен, няма да те намразят. „Мразят” те  и те „отхвърлят” в степента, в която си лъжлив, лицемер, където се правиш и представяш, че имаш някаква власт или авторитет, който не съществува по начина, по който ти „пласираш” това нещо. И когато другият вижда, че отиваш да му предадеш неща, които лицемерно живееш, се противи. Кой може да изхвърли един смирен човек? Смиреният е благ, не създава напрежение, не сее раздори, не заплашва с пръст, не порицава, а състрадава, разбира, не съди. Затова е обичан човек. Егоистът, нарцисът, лицемерът е този, който създава напрежение. Затова е нужно да бъдем себе си, нашето реално аз.

Нещо друго, което има връзка с вините, е темата с границите. Много хора питат да поставя ли (строги) граници на детето или да не му поставям? Когато му поставят граници, чувстват вини, наказват го, в кавички, казват: „Виж, след като удари другото детенце в училище, днес няма да играеш на Playstation“. Или: „Няма да отидеш при баба си или няма да излизаш навън“. Тук да кажем, че когато избирате да наложите едно „педагогическо” наказание – това не трябва да бъде проява на  вашия егоизъм, а нещо, което „коства” на детето. Защото ако момчето ти е от „Олимпиакос” и му кажеш: „Няма да ти пусна да гледаш Панатинайкос!“, това не го интересува. Трябва да бъде нещо, което му коства и да има смисъл, и когато го лишиш от това нещо, то казва: „Опп, тук става нещо! Тук нещо трябва да правя!“ Да знаете, че всички психолози и педагози стигат до заключение, че между един родител, който е малко строг, и поставя строги граници, и друг, който не поставя никакви граници, повече вреда нанася вторият. Този, който не поставя. Другият може да е по-строг, но на детето нищо няма да му стане. Защо? Защото детето и въобще човекът има един емоционален и интелектуален свят, който е хаотичен, нуждае се от граници, трябва да постави граници, да знае, това е моят дом, това са моите правила, това е моята стая. Границите ще помогнат на детето да очертае своята персоналност, да формира съзнание кой съм, какъв съм, какво търся, какво искам, ще му помогне да създаде добри отношения с други хора. Границите са много важни. Затова децата, които никога не са имали граници в живота, ще имат много лош завършек в пубертета и по-късно и ще навлязат в това, което наричаме токсични реалности – наркотици, токсични връзки – т.е. там, където не съществуват граници на Аз-а, се отдавам на другия в такава степен, че губя моето Аз. Аз не съществувам, не зная кой съм, какво съм. Зад всяко токсично и пристрастяващо нещо се крие липсата на граници, които някога не са били поставени. Границата прави зряла личността. Затова тук не е нужна вина. Стига да не сме крайни и границите да бъдат разумни. Не можеш да наказваш намерението на твоето дете. Това е грешка. Например сестра ти идва у вас, твоето дете сервира кафе на сестра ти и иска да помогне, да донесе сладки или нещо друго и както ги носи, събаря и чупи чашите, ти отиваш и му се караш. Това е безумно – понеже ти е изцапало килима, и особено ако си перфекционистка и по цял ден събираш косми по килима и не знам още какво, е, тогава това наистина е проблем. И ти му се караш и го наказваш за неговото намерение, но детето не е искало да направи беля, а да съучаства. Искало е да прояви инициатива, искало е да помогне, да сподели радостта от гостоприемството, а ти го наказваш. И какво правиш? Осуетяваш неговата инициатива да помогне. Ние, бащите, често правим това спрямо синовете си, защото несъзнателно чувстваме конкуренция. Бащата казва на сина:

– Остави го долу, бе детето ми! Не знаеш!

То тръгва да направи нещо друго:

– Остави го! Не знаеш!

И трети път:

– Всичко обърка! Не разбираш от тия неща!

– Да го направя ли? – те пита.

– Не, не го прави! Остави го! Аз ще го направя!

Един, два, три, четири пъти. Осуетяваш неговото желание да вземе инициативата и утре, вдругиден, когато няма да поема никаква инициатива, ще го обвиняваш: „Толкова ли си неспособен?! Една инициатива не можеш да поемеш!“ – „Ама след като не ме остави, как да поема инициатива?! Всеки път, когато тръгвах да взема инициатива, ти ме спираше!“

Относно сексуалността. Понеже ние сме се отнесли правилно към този въпрос, много пъти в семейството се срамуваме да прегърнем съпруга/та си, да я хванем за ръка, да ѝ дадем една целувка. Това обаче показва гузност спрямо тялото и така от друга страна не създаваш картини на обич и привързаност за  детето. Виждали ли сте как се радват децата, когато виждат таткото да прегръща майката – луда радост, отиват и те се пъхат между тях! „И аз да бъда между тях!“ Нали? Много им харесва това – единият да обича другият, да виждат хубава прегръдка на обич и любов. Внимавайте, защото много пъти съществува конкуренция във връзката и какво правим? Не прегръщаме съпруга, а вземаме сина и него прегръщаме по цял ден. Не прегръщаме съпругата ни, а прегръщаме дъщеря ни. Или съпругата казва на съпруга си: „Ще отидеш да спиш на канапето в другата стая!” и взема детето при себе си. Този синдром на топлата прегръдка, където вземаш детето да спи при теб. Това са сериозни неща, които могат да причинят катастрофа, огромна катастрофа. Затова е важно да изразяваме нашата любов, задружност, обич, любовни чувства с уважение и детето да ги вижда, за да може и то по-късно да даде това, което вижда. Това е изключително важно.

Също така трябва да отделяме време и за самите нас. Тук чувстваме огромна вина – чувстваме вина да не оставим децата вкъщи и да излезем с мъжа си на разходка, чувстваме вина, ако отидем на фитнес, чувстваме вина, ако имаме някакво хоби и т.н. Вижте, ако правим някои неща, които ни помагат да сме по-добри, тогава това е от полза и за децата ни. Защото, ако ние сме добре със себе си, ще бъдем добре и с децата ни. Има един пример в психологията. В самолет се получава дехерметизация и когато паднат кислородните маски, въпросът е майката, която държи малко дете в скута си, на кого първо ще постави маската? На детето или на себе си? Не на детето. Защото, ако майката е добре, и детето ще е добре. С други думи майката, бащата трябва да е добре. Затова е нужно и индивидуално време. Това е един огромен проблем между съпрузите, където единият ревнува другия: „Какво отиваш да правиш с приятелите си, остани с мен!“ Не, не е същото. Всяка връзка е неповторима, приятелят е приятел. Или хората казват: „За какво ще го казваш на попа, кажи го на мене!“ Не, няма да ти каже на тебе. На мен съпругата ми много пъти ми каза:

– Знаеш ли, за какво да ходя при друг свещеник? Да се изповядам при тебе! Нали си свещеник?

Не! Не е така. Трябва да отидеш при друг, за тебе не съм само свещеник, да, свещеник съм, но за тебе съм съпруг, имам друга роля. Не може да се смесват ролите. Затова е важно да различаваме отношенията, които ще обогатят живота ни, за да сме добре. Защото, ако ние сме добре със себе си, повтарям, че бъдем и по-добри с децата ни.

Следва

превод: Константин Константинов