Автор: о. Харалампос Пападопулос

Темата, за която ще говорим, интересува всички нас, първо като човешки същества, и след това като родители. Мисля, че няма човек, който да не се е изтерзал, един по-малко, друг повече, от реалността на вините – някои дори доближават границите на патологията и патогенията. Други хора имат по-слаба връзка с това психологично и емоционално събитие. Сигурното е, че всички хора са преживели и продължават да преживяват вините. Как се раждат вините в хората? Те се раждат от неща, които човек е направил, но не е искал да ги направи, или много пъти от неща, които не е направил, а би искал да ги направи. Съществува и този случай.

Имаме вини за някои грешки или абсурди, станали в живота ни, които в са в противовес на етичния кодекс, на нашата ценностна, цивилизационна система, но и за неща, които сме искали да направим, но не сме ги направили. Затова много пъти, особено когато стигнем средната възраст, казваме: „Де да бях дете и да изживея живота си отначало..“ Когато детето е малко, какво казва: „Кога ще порасна?“ Това показва, че човек не намира покой във времето. Един голям проблем на човешкия живот е времето. Оттук, когато е малък, иска да порасне, когато е голям, иска да е малък и въобще не издържа тази връзка с времето. В тази реалност човекът много пъти размишлява и казва трябваше да съм изживял едно или друго. Много хора ми казват:

– Отче, не живях живота ми и чувствам вини, че трябваше да съм го живял.

Но и другите, които са го живели, казват: „Направих грешка!“ Кой е средният път? Отговорът ще го дадем след малко.

Има и една вина, която няма предмет. Има един хубав диалог между Фотини Цаликоглу и Маргарита Карапану – голямата писателка –  където говорят за вината. След като казват разни неща, стигат до един много важен извод, че много пъти има една неопределена, невидима вина, казва Фотини, която съществува върху нас, в едно място от тялото ни. Това се разбира алегорично, имаме една рана, но не знаем защо я имаме.

При мен години наред един младеж идваше да се изповяда и казваше:

– Отче,  имам един сън.

– Какъв сън?

– Сън, който виждам един-два пъти в месеца.

Той сънувал, че убил някакъв човек, заровил го в едna градина и в даден момент го разкриват. Той преживяваше цялата агония, че не само е убил някой, а и че във всеки един момент ще го открият. Тази вина, този сън показва един човек с огромна вина, който е извършил убийство, което не е реално в историческото време, никога не се е случвало, но в психологическото време се е случило. И това е било „убийството” на баща му. Тоест това дете имаше много лоша връзка с баща си, изпитваше невероятна омраза към него, и знаете, че когато ние, родителите, се налагаме над малките деца насила, понеже те нямат толкова голяма умствена, но и мускулна сила да ни отвърнат, какво правят – потискат този гняв. Не можеш да биеш детето или да го унизяваш с думи, защото освен телесно насилие има и лексикално насилие, което е по-жестоко и по-заплашително за себекартината на човека, за картината, която детето формира, не можеш да го унизяваш, да го обиждаш. Знаем много добре, че това са забранени неща. Едно е да кажеш на едно дете, че „това, което направи, е безумица“ и напълно друго да му кажеш „безумник!“ и да го отъждествиш с постъпката му. Има огромна разлика и основата е богословска. Коя е тя? Че никога не осъждаме грешния човек, когото уважаваме дори в най-голямото му престъпно деяние като свещена личност, а осъждаме само деянието. Никога убиеца – убийството – да, защото човекът е свещен дори и в неговия най-голям грях.

Много е важно да разберем това, защото този гняв, който създаваш в детето, гняв срещу родителя – който трябва да е образец – рано или късно и особено когато детето придобие мускулна сила и възможност с думи да ти се противопостави, това ще се прояви навън, особено в пубертета, защото потискането на чувствата е душевна функция, която очевидно за определен период обезсилва чувството, но когато дойде час, това ще се прояви навън. Сетне родителите идват и казват: „Отче, синът ми влезе в пубертета и не мога да го контролирам!“ или – „говори ми еди-как си“, или „хули ме, развалиха го компаниите или в училище“ и винаги търсим на друго място причината за това, но то има връзка с детските години и въобще с възпитанието, където юношата е натрупвал материал в себе си, който по-късно ще се прояви по различни начини. Следователно, имаме и една невидима вина в човека, където не знаем по коя причина съществува, но я носим в себе си. Това обикновено става при хора – вероятно мнозина тук  сме такива – които чувстват, че са виновни за всичко. И ако човек отиде в някой дом и детето на семейството там плаче, чувства, че той е виновен, че бебето плаче. Някой човек пада и се удря и той си мисли, че е виновен за това. И ако влезем и в по-конкретни теми, виждали сме твърде много пъти жената да става жертва на насилие от страна на мъжа, в началото тя се противи, иска да прибегне до някой специалист, но по-късно казва: „Е, добре, навярно не е виновен той, аз го предизвиках!“ С други думи „добре направи, че ме наби“. Защо? Защото тя чувства в себе си, че не заслужава нещо по-добро. Разбира се, в нашата епоха и жените бият мъжете. И това явление се наблюдава. Казва ми: „Отче, изядох един шамар и ѝ обърнах и другата страна!“ Казах му: „Какво да ти кажа сега?! Съществуват и тези неща.“ Наскоро видях едно видео в интернет – една жена наби един таксиджия. Смаза го от бой. Понеже ѝ казал обидна дума.

Защо съществува вината? Вижте, във вината на едно начално равнище има нещо здраво в смисъл, че показва една будна съвест, която, когато се случи нещо негативно, се пробужда и започва да се създават угризения в човека: „Добре ли сторих, зле ли сторих? Май прекалих? Май много говорих? Май трябваше да се отнеса по друг начин“. Горко ни, ако нямахме такава съвест. Според неврофизиологията такава вина нямат тежките престъпници, серийните убийци, които убиват наред. Оттук вярата и угризенията имат една здрава основа, но когато кривнат от нея, се превръщат в патологично състояние, където човекът вече с принуждение и тревога настойчиво се укорява, предъвква същите неща и се връща към същото събитие: „Ама защо да го направя! Защо да стане така! Аз съм виновен за всичко! Бог ще ме унищожи! Детето ми ще стане престъпник! Детето ми обича ли ме?“ И мнозина отиват и падат в нозете на детето и казват: „Прости ми, детенцето ми!“, и му целуват краката! Майката нощем отива при леглото на детето, стои над него и плаче. Детето се събужда и мисли, че вали дъжд, а всъщност майката се е надвесила над него. Или то вижда майка са разрошена и казва: „Мамо, какво правиш тук?“ – „Нищо, успокой се, дойдох да видя дали спиш!“ Това, което ви казвам са реални случаи, признания на хора. Признания, където бащата казва: „Скарах му се!“, а след това излязъл от дома и го видях в  квартала – с бутилка уиски, и го попитах:

– Какво правиш тук?

– Набих сина си!

– Наби сина си и сега стоиш с уиски в колата?

– Да!

– Представи си, ако беше станало нещо друго, къде щеше да отидеш?!

Разбирате, че така се стига до патология, до патогения, която в действителност какво показва? Вината в тази форма показва едно човешка личност, което не е примирена със себе си, която не е в мир със самата себе си. Този човек не се е помирил със своята вътрешна противоречивост. Не може да приеме, че не е съвършеният, за какъвто се смята или са му казали, че трябва да бъде. В степента, в която човек не може да приеме това, което е, а иска да е нещо друго, там се създава вина. Вината и неврозата на съвършенството. Човекът с вини не може да приеме, че: „Да, аз, бащата, майката имам две деца, които обожавам, да, аз се нервирам на децата и ми идва да ги наругая или да го обидя или ги ударих, отнесох се зле или направих тази трагична грешка“. Родителят гледа себе си повече от децата.

Така там се сблъсква въображаемият образ, който имаш в ума си за себе си, с това, което в действителност си и издържаш в живота, защото ако ви попитам всички вас тук и поговорим помежду си, ще видите, че имате изключително хубави идеи и знаете доброто, правилното, но когато дойде час в живота да посрещнете предизвикателствата в отношенията с децата ви, тогава там няма да е в сила идеята, която имаш в ума си, а това, което душата ти издържа. И ако някои неща ви тревожат, ако ви проблематизират, това ще излезе на повърхността. Оттук вината в едно патологично измерение започва да се ражда, увеличава се и ни измъчва в степента, в която не приемаме това, което сме, а (си представяме) това, което бихме искали да бъдем. Тоест като родителите приемаме децата ни така, както са, но повечето от нас, сблъсквайки се с тях в пубертета или по-късно, поради това, че не ги приемаме така, а както ние си ги представяме, чувстваме вини.

Аз имам трима сина. Ожених се много малък – 19-годишен. Не се чудете, и това е патология (смях) в Крит. Синовете ми са големи. Аз съм клирик, занимавам се с писане и всичко тези неща. Вторият ми син е шампион по бокс, боксьор е. В началото, когато видях това нещо, си казах сега с този бокс ще яде бой и ми се струваше малко странно. Докато разбера, че нещата стоят по друг начин. Но никога, това беше основен мой принцип, не богословски, а вътрешно убеждение, никога не попречих на неговите мечти или на това, което той е. Това е много важно. Другият ми син следва философия, най-малкият му предстоят приемни изпити, но вторият избра това и ми каза: „Татко, на мен това ми харесва!“ Хубаво, уважавам го! Разговаряхме, казахме някои неща, развих му моите мисли, той разви неговите и не стигнахме до единогласие. Това е диалогът. Внимавайте, диалогът с детето не е това, което ние смятаме, че сядам на един стол и „Казвай какво искаш! Казвай бързо, защото Олимпиакос играят след малко!“  или „защото имам работа!“ Ние смятаме, че при диалог ще започнем, ще говорим и накрая ще стане моето. Накрая ще наложа моето мнение. Това е диалогът, който хората водят. В 99% от случаите е такъв. Нормалният диалог е да казваш твоите виждания, аз казвам моите, разговаряме, изчерпваме максимално темата и може и да не стигнем до разбирателство, а самият живот да даде отговорите, защото може да кажеш нещо на детето, с което да го накараш да се замисли и след известно време самичко да разбере, че си имал едно правилно виждане и да го усвои. Налагането води до съпротива и ако не доведе до съпротива, води до прикриване на чувствата, което е много по-лошо. По-добре е да се възпротиви, отколкото да прикрива, трупа и потиска чувствата, които, ако не се изразят, в какво ще се превърнат? – В скръб.

Скръбта и депресията са потиснат гняв. Гняв, който не е намерил пътя да се изрази. Скръбта винаги е гняв, който не е намерил пътя на изразяването и екстериоризацията – по който и да е начин, защото някой може да изразходва гнева си, играейки баскетбол, футбол, рисувайки, слушайки музика, хората избират различни начини. Това, което трябва да кажем, е, че когато дойде време и станем родители, трябва да знаете, че никой от нас не е съвършен родител, не съществува това, забравете го! Не влизайте в тази процедура да искате да бъдете съвършени – имам приятели, които са детски психиатри и те самите у дома си имат много проблеми. Защото знаят нещата много добре, могат да изнасят много хубави беседи, но у дома не постигат успех. Нормално и човешко е това, което Църквата казва, и го казваме ние в богословски аспект, че не никой не е съвършен, само Бог. Ние сме се научили да бъдем съвършени и си трошим главата. Съвършенството, което търсим, е въображаемо, това, което бихме желали, а не това, което е. Това, което е в реалността на живота, е много несъвършено, слабо, раздробено, ние сме наранени, уплашени хора, с проблеми и  тревоги. И там си чупим главата, когато от началото сметнем, че „ожених се за някой, който е моят ангел!“ Е, много бързо ще установиш, че е твоят дявол. Ще видиш, че има и лоши моменти, има и добри; не е твой бог. „Ти си мой бог!“ Не е твой бог, а човек с немощи и тайната на духовния живот в християнската духовност е този несъвършен човек, а и ти си такъв, да го хванеш за ръката, да го прегърнеш и да вървите заедно напред сред изпитанията и проблемите и заедно да минете през смъртта, която чрез Христос става Пасха и победа. Това е. Там завършват всички неща.

В една дълбока прегръдка, в едно дълбоко приемане на другия за това, което е, а не за това, което бих искал да е. Там идва зрялостта. Ние не сме съвършени родители, защото никой не може да ни научи да бъдем съвършени – има училища за родители, в които можем да ходим, Църквата има много такива училища, там ще чуем интересни размисли, но никой не може да дойде да те направи съвършен родител. Ще получиш знания, ще получиш информации, но как те ще влязат в теб, за да станат твое преживяване и реалност, това е едно напълно друго равнище и друго събитие. Защо? Защото, когато ставаш родител и отглеждаш едно дете, носиш едно бебе в утробата, след това се ражда детето, става юноша, какво правиш? Отново преглеждаш твоето детство, твоя пубертет и това, което не си разрешил. Това е много важно – и много пъти се противим, ядосваме се и несъзнателно ни обземат тревога и нерви, защото при израстването на детето ни виждаме неща, които не сме преодолели и повторно се появяват на сцената. Оттук, много пъти тази връзка с детето е възможност да преразгледаме наши проблеми. Някои хора ми казват някои:

–  Отче, първо трябва да поправим себе си и след това да станем родители?

Е, ако правим така, просто няма да станем родители, просто няма да се оженим и никога няма да създадем деца. Защо? Защото човекът постепенно се развива. Не можеш да кажеш, че първо ще поправя себе си, това не е възможно – това са евтини идеологеми, които нямат никаква връзка с реалността. Човекът се научава чрез паденията, чрез неуспехите, чрез грешките. Ама тогава, казва, ще създадем травми в децата ни. Ако твоето усилие е искрено, автентично и показва твоята истинност, няма да създадеш проблем. Създаваш го в степента, в която искаш пред детето да се представиш за нещо друго от това, което си.

Следва

превод: Константин Константинов