Автор: митр. Антоний Сурожки

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Искам да обърна вниманието ви върху два момента от днешното евангелско четиво. Първо, върху заключителните слова на Спасителя: ако не сме съумяли да послушаме Моисей и пророците, т.е. толкова много свидетели, които от началото на времената са ни говорили за Бога и Неговата правда, то и Възкръсналият няма да ни убеди в нищо… За тези, които са слушали тогава, тези думи се оказали толкова неразбираеми – но нима тези думи тук не са ясни за нас? Христос възкръсна, яви Своето Божество в слава и Своето човечество в цялата му красота и величие – и въпреки това ние, християните, чуваме Неговите думи, удивляваме се на Неговото учение, покланяме Му се, и все така оставаме далече от онова, което ни е учил. Дали някой може да познае в нас Христови ученици, такива каквито е било възможно да бъдат познати в лицето на ранните Негови ученици и апостоли? Тогава чрез печата на апостолството, печата на християнството, любовта на християните един към друг и тяхната кръстна любов, жертвена към целия свят, се оказала непостижима за земята; те били готови да отдадат целия си живот, щото другият човек, който им е чужд, често ненавиждащ ги, да може да повярва в Христовото благовестие и да заживее нов живот. Колко далече от това е всичко, което хората могат видят у нас!

И това ме довежда до второто, което исках да кажа. Един от древните е казал: Няма по-страшно място на отстъпление от онова място, където има неверни християни… Когато четем тази притча, ние винаги си мислим за Лазар и богаташа, мислим за другите: но ако тази притча е обърната към нас? Дали не приличаме на този богат човек? Какво несметно богатство на духовно ръководство имаме! Ние знаем за Бога; познали сме Христа: открито ни е Неговото учение; дадени са ни Неговите тайнства:  в нас обитава Неговата благодат, Светият Дух вее в Църквата – а ние въпреки това си оставаме самодостатъчни, затворени и се стараем да живеем по волята си, обезпечени от тези богатства, които Господ ни дава. До нас са хиляди и хиляди изгладняли хора, които са готови да се нахранят с трохите, които постоянно падат от нашата маса – но ние не им даваме: Православието принадлежи на нас, вярата принадлежи на нас, всичко  принадлежи на нас!.. А другите хората на прага, на стълбите, пред вратата ни, гладуват, умират от глад и не получават понякога ни една от тези животворящи думи, с които могат да оживеят…

Ние знаем достатъчно много, достатъчно сме богати; древните светии са били „невежи“, нямайки достъп до това множество книги, които можем да четем, но понякога са чували една евангелска дума и върху нея са построявали целия си живот. А ние четем, четем, слушаме, молим се – и светостта не израства сред нас, защото сме скъперници като този богаташ, които искал да запази всичко за себе си и който не състрадавал на другия човек.

И ето, Евангелието ни казва, че е умрял беднякът – може би, просто защото е изгладнял пред вратите на богаташа, – и ангелите го занесли в лоното Авраамово, в Божия рай. Умрял и богаташът – но нито един от ангелите не дошъл при него: погребали го подобните на него алчни и богати хора, погребали го в сърцето на земята; той умрял, и се оказал пред лицето на съда. И не защото бил богат, а Лазар беден, не просто заради всичко, което получил през хубавия си живот, а заради нещо толкова жалко: защото всичко хубаво, което имал, той алчно пазел и не споделял с никого: сега и беднякът – тъй богат сега във вечността – не можел да сподели с него нищо…

Да се замислим за нашето Православие, да се замислим за нашето богатство, да се замислим за този глад сред инославните, сред невярващите, сред безбожниците, сред търсещите и нетърсещите – и нека не останем подобни на този богаташ, за да не произнесе и Господ Своя съд над нас: Аз възкръснах – а вие не Ми повярвахте!.. Но каква радост ще бъде за Спасителя, и за ангелите Божии, и за нашия Отец Небесен, и за нашата Майка, Богородица, и за светиите, и за грешниците, ако станем простодушни и щедри, и ако започнем да раздаваме цялото наше богатство: да раздаваме, като се стараем нищо да не запазваме – защото човек е толкова богат с това, което той е дарил от любов. И тогава и сред нас, и в нашите души ще се открие Царството Божие, Царството на тържествуващата, всепобеждаваща любов. Амин.

превод: Мартин Димитров