Връзката между децата и родителите

Автор: Сисанийски митр. Павел

продължение от „Човекът е сътворен не да има, а да БЪДЕ любов“

Темата става още по-трагична, когато стигнем до една друга, много съществена и всекидневна връзка. Връзката между децата и родителите. Това е една трудна връзка. Много пъти без свобода, в името на любовта. Повечето пъти нашият егоизъм заема мястото на любовта и затова е изключително лесно да настъпи сблъсък. Наистина, когато отглеждаме децата си, какво виждане имаме в нашия живот? Отглеждаме децата, за да живеят свободно и да застанат на нозете си или ги „хвалим”, защото ни слушат? Ако се радваме, защото винаги ни слушат, тогава реално сме признали и обявили себе си за непогрешими, вярваме, че винаги имаме право и се радваме, че децата ни ни слушат. Докато би трябвало да се безпокоим, ако винаги ни слушат и още повече в юношеската възраст, която представлява опит на младия човек да завоюва своята свобода. Той иска нашата любов, но не чрез лишаването от свободата. Без свобода не съществува отговорност. Знаем това и го преживяваме.

Ние отглеждаме децата, за да зависят трайно от нас или по такъв начин, че утре, когато си тръгнат от нас, да могат да се задържат на собствените си нозе? Бихме ли могли да обясним какво означава, че доброто наше дете, което сме ограничавали, държейки го близо до нас, веднага щом си тръгне от нас, се забърква в разни неща и се съсипва? Актуален въпрос. Дали лошите компании са виновни или начинът, по който ние сме го отгледали? Нима не знаехме, че съществуват лоши компании? Нима не трябва да го отгледаме по такъв начин, че да може да се задържи на собствените си нозе и да няма нужда от нас? Ние обаче много пъти го отглеждаме по погрешен начин, с любов, която е болна любов, с любов, която не се стреми към реалната полза на детето.

Да дам прост пример. Преди две години на Преображение Господне служих в храма на св. Йоан Руски в Нео Прокопио. Там с мен беше едно семейство от Америка с шест деца. След службата отидохме да обядваме на едно място. Беше постен период, но понеже беше Преображение можехме да ядем риба. Докато се хранехме, в даден момент станах и обръщайки се, видях едно детенце. Едно детенце на 10-11-12 години – там някъде – с шиш–кебап в ръка, видях и родителите му, които правеха същото. В онзи момент си зададох въпроса: „Ако това дете, когато стане на 15 години, взема наркотици, бащата ще пита кой е виновен и нима ще гледа сериозно на това? Той подготви ли детето си да казва „Не!” дори на неща, които му харесват? Кога го обучи?“ Виждате колко сме слепи, когато признаваме колко важно нещо е тренировката за един спортист, за да спечели медал, а не признаваме тренировката за един човек, за да спечели живота!

Когато виждаме едно дете, което не може да се задържи на нозете си извън дома, да не се окаже, че е погрешно възпитанието, което ние сме му дали? Тоест, как си го представяме, че ще бъде винаги с нас? Винаги ще висим над главата му? Ние не го отгледахме, за да бъде свободно, за да бъде отговорно. И това означава сгрешена любов към него. Ако реално зачитаме неговата свобода и ако го обичаме, тогава постоянно ще водим диалог с него от малко, а не когато внезапно започнат проблемите. Защото свободата и любовта не са просто две думи, а те определят жизненото състояние на човека.  Ще бъдем в траен диалог с детето и то ще ни се доверява, защото в това наше усилие то ще вижда нашата любов и ще ѝ се доверява. Децата изобщо не са неразумни, но много пъти ние ги лишаваме от свободата и любовта.  Защото това, което им даваме, повечето пъти е нашата собствена воля. По същия начин уважението на свободата води до траен диалог с някой наш близък човек, с нашия човек, със съпругата или съпруга. Уважението към свободата на другия ни кара – дори когато имаме разногласие с другия – да уважаваме неговата възможност и свобода да не е съгласен с нас, а не винаги да имаме за наш критерий нашата собствена воля.

Свободата и любовта са жизнено състояние, напълно противоположно на егоизма и егоистичните отношения, които обикновено създаваме. Дори в църковното пространство, дори в общественото пространство, където живеем, ако страдат човешките отношения, това е така, защото те не съдържат нямат нито свобода, нито любов, защото любовта, която имат определени пъти, е лишена от свободата, която трябва да дадеш на другия.

Колко често искаме другия да принадлежи изключително на нас! С чие право? Когато някой е наш приятел, нима е забранено той да има и други приятели? Когато някой излиза с някой негов приятел, нима трябва и аз да бъда с него? И ако не съм, нима ще се разсърдя? Доколко уважавам свободата на другия, неговата персоналност? Радвам се, че не съм неговият  изключителен приятел. Същото важи и в по-общ смисъл в нашите отношения, на работното място – доколко зачитаме свободата на другия, възможността да бъде различен? Дори когато някой човек има различна вяра от нас, доколко зачитаме неговата различност, неговата възможност да бъде нещо друго и дали продължаваме постоянно да го обичаме?

Ако наблюдаваме внимателно, ще забележим, че реалното качество на човешките отношения в целия техен спектър, както и качеството на връзката на човека с Бога, именно тук има проблем, въпреки че нашият първообраз – Христос определя начина, по който трябва да действаме. Ако Бог е определил начина на нашата отношения в свободата и любовта, тогава какво означава „неразделно”? Не мога да живея без теб. Но това, че не мога да живея без теб, не означава „поглъщам те”. То означава, че понеже не мога да живея без тебе, искам да бъдеш този, който си. Да те обичам защото си „ти”, а не защото искам да те направя „аз”.

Нека направя едно отклонение и да поговоря отново за младите. Колко потискащи и поробващи ставаме, искайки да им дадем Христос? Христос трябва да бъде техен съзнателен избор. Ако от малки сме ги възпитали правилно, по този начин ние им помагаме. Но няма да им наложим Христос насила. Веднъж отидох в едно училище. Когато казах: „Деца, един поп влезе в класа ви, имате ли нещо да му кажете?”, едно дете спонтанно ми каза: „Отче, защо Църквата е далеч от нас?”, а аз му отвърнах: „И защо да е близо до вас? За какво ви е нужна?” и то ми каза. „Да”. Аз му казах: „Търсете, за да я намерите. Ако реално имате нужда от Църквата, от Божията благодат, потърсете я, за да я имате и да бъде ваша!”. Много пъти им казвам, че отивам, не защото искам да им наложа Христос насила, а защото искам просто да засегна малко някои проблеми.  И подчертавам пред тях, че „във вашия живот ще ходите само с вашите собствени нозе. Нито с моите, нито с тези на баща ви, нито с тези на майка ви. За вас е важно вие сами да установите, че салът, на който ще стъпите, е здрав”.

Така сред тази криза, която е последица от помрачаването на ума ни, идва Христос чрез Своя живот и съществуване пръв да осветли тайната на човека. Какво означава, че човешките отношения преминават през криза? Означава, че човешката личност минава през криза, която е онтологична, а не нравствена, защото човекът всъщност е загубил връзката със собствената си истина, с това, което реално е, и функционира по погрешен начин. Затова постоянно има „странични ефекти” върху всички равнища на неговия живот. Затова именно Христос осветлява пътя на човешката личност, осветлява съществуването и характера на човека и съответно отношенията на човешката личност с Бога и с ближния. Той Сам ни показа, че този начин е един и единствен: свободата и любовта, с която Той дойде при нас, свободата и любовта, с която ние отиваме при Него. Христос дойде, прие и изцели нашата човешка природа и затова с Възнесението  приключва Своето дело.

Остава само делото на Светия Дух. Кое е делото на Светия Дух? Светият Дух не дошъл като масово изливане на светлина, покриваща мястото, където били събрани учениците, а във вид на огнени езици, които се спрели върху всеки един поотделно. Делото на Христос засяга нашата човешка природа и нейното изцеление, а делото на Светия Дух засяга нашата човешка личност. Чрез Светия Дух човекът вече може да победи смъртта и да живее в Царството Божие. Светият Дух обаче идва и остава в нас, ако Го приемем. Ако не Го приемем, тогава ние сме тези, които всъщност не сме насочили нашата свобода към истината, защото Любовта, Истината и Свободата са здравата основа, върху която човек реално стъпва  в своя живот. . .

край на беседата

превод: Константин Константинов