Автор: свещеник Валерий Духанин

От историята на Рим е известно, че Тарпея, дъщерята на началника на крепостта на Капитолия, изкушена от златните им гривни, се съгласила да пусне вражески войници в крепостта. Тя ги пуснала при условие, че войниците ѝ дадат всичките украшения, които носели на лявата си ръка. Войниците изпълнили обещанието си: предводителят им Гатиус пръв ѝ дал щита и гривната си, а войниците започнали да ѝ хвърлят своите скъпоценни украшения и щитовете, докато тя не умряла под тежестта им. Така едно малко желание станало причина за смъртта ѝ.

На практика с всяка греховна страст се случва същото. Човекът се изкушава от въображаемо добро, веднъж се съгласява, а след това  страстта се стоварва върху душата му като безкрайно време, поробва я и убива.

Един от нашите съвременници, Егор, следваше в Ярославълското художествено училище. Всичко беше наред, но в един момент той направи „откритие” – оказва се, че алкохолът насърчава творчеството му, помага да се разкрият талантите, при това изчезва и естествената скованост. И това откритие довело до факта, че Егор вече не можел  а твори и по някакъв начин да прояви себе си без да употребил алкохол. Като трезвен той ставал толкова жалък, скучен и изгубен, а пийнал се превръщал в майстор и герой. Той пиел, за да поддържа творческия си дух. Но след известно време Егор започнал да усеща, че душата му принадлежи на някакъв зъл господар, и че в нея цари пустота. На един от празниците в общежитието Егор пиел с една своя позната. Той дори не забелязал как в някакъв момент загубил контрол над реалността, сякаш подчинявайки се на някаква чужда воля, счупил стъклото на балкона и направил няколко стъпки по тесния корниз на прозореца. Преди това му се струвало, че алкохолното опияняване вдъхновява и окрилява, води до творчески полети. Но този път полетът му не е бил творчески, а падане от петия етаж.

Като цяло всяка една греховна зависимост е разрушаване, унищожаване на най-доброто, което Бог дава на всеки от нас. Страстта паразитира върху нашите естествени потребности, способности и ги превръща във вреда на човека. Необходимостта от храна и напитки се превръща в лакомия и пиянство, нуждата от любов – в блудна похот, нуждата от съвършенство – в гордост и самоутвърждаване.

Какво е страстта? Тя е греховна привързаност, болезнено влечение на нашето естество към това, което ни вреди и унищожава отвътре. Страстта е грях, превърнал се в навик. Вътре в нас се появява нужда да вършим някакъв грях, той безмилостно те привлича към себе си и съпротивата срещу тази страст се съпровожда от вътрешна болка и настойчиво викащ глас:

– Бързо, задоволи ме, иначе няма да останеш доволен!

Страстта е това, което те изяжда отвътре: завист, ревност, осъждане… Страстта те лишава от вътрешния мир, разкъсва сърцето, кара мислите ти да бушуват, помрачава ума ти, а волята се сковава в стоманено менгеме. Наистина, човек се превръща в изпълнител на някаква зла воля, която те кара те правиш нещо, което не би направил при едно здраво състояние на душата. Това е особено очевидно в примера за страстта на  гнева, която води човека до ярост и физическо унищожаване на това, което се намира до него. Но има и други страсти, които  а не по-малко разрушителни, например унинието, което затваря човека в себе си, лишава го от вътрешен живот, обездвижва го, не позволява да прояви дейна любов към ближните  си.

Така всяка страст е неадекватност. Поведението на човека не отговоря на здравословно поведение. Гневното избухване, блудното влечение, безграничната гордост, това са аномалии на човешкото поведение, произтичащи от дълбоко греховно разстройство, вътрешен провал на човешката душа.

Страстта никога не може да направи човека щастлив и затова е жалък този, който бърза да задоволи всяка нужда на своя ненаситен звяр на страстта. Сякаш движен от невидим ездач, страстният човек безволно бърза да задоволи безумната нужда на страстта, но след като я насити, той все още остава недоволен. Човек, лишен от Бога, винаги от всичко е недоволен. Той винаги иска да заграби, да се насити, да придобие, но никога не се чувства удовлетворен.

Ако оставиш страстта така, както е, тогава тя ще изисква нова храна и ще унищожи всичко в душата ти. Всички споразумения с нея се превръщат в трагедия.

И какво стана със споменатия от нас Егор? Слава Богу, той не умря, беше излекуван, изписаха го от болницата с травмиран гръбнак, със счупена ръка, на за съжаление, остана със същото упорито желание да пие алкохол. Сега той не пиеше за творчески успехи, а за да преодолее чувството за собствената си непълноценност. Увреденият черен дроб реагираше с ужасна болка на всяка капка алкохол. Изведнъж, след поредното пиянство, в него се случи вътрешен поврат.  У него незнайно защо изникна идеята, че той е умрял, умрял духовно и че ако е попаднал в ноктите на дявола, той ще го унищожи без никакво съжаление. Очевидно в него останали известни искрици от Божията светлина и Божия образ, които са намират в душата на всеки от нас и дори в най-падналия човек. След като дошъл на себе си, Егор погледнал Библията, която била до него и на която преди време не обръщал никакво внимание. Той машинално я отворил на една от страниците на евангелските текстове и започнал да чете.

Докато четял, Егор изведнъж забелязал, че страхът го напуснал. Евангелието вдъхвало в него вътрешен мир и радост. Той не искал да се разделя с това и затова четял Свещеното Писание без прекъсване в продължение на три дни, а през нощта, когато спял, се страхувал да не изпусне Библията от ръцете си.

След това той започнал да се моли или по-скоро тази молитва, по някакъв начин, излизала от раненото му сърце:

– Господи, ако Те има, спаси ме, избави ме от пиянството. Ако няма да ми помогнеш, утре отново ще отида да се напия. Моля Те, помогни ми.

И ето, тази молитва излязла от сърцето и направила  чудо – вътре в него изгаснал огънят, който винаги карал Егор да ходи в магазина за алкохол. Той дори спрял цигарите, но най-важното е, че в душата му вместо празнотата се появила радостта от живота.

Ние често се чудим защо не можем да се разделим с някои от нашите грехове. Ще се радваме, ако не правим това, което правим, но, за съжаление, продължаваме да го вършим, сякаш сме безволни механизми, изпълняващи програмата, поставена в тях.

Страстите твърде дълбоко са вкоренени в нас, ние ги възприемаме като наши естествени нужди и затова не можем сами да ги преодолеем. И въпреки това още никой не е умрял, отказвайки се от алкохол или блудство. Ние грешим, сякаш ще умрем, ако не съгрешим.

Но ако биха ни дали в ръцете отровна змия, бихме ли се съгласили да играем с нея? Тук е важно да разберем, че всяка греховна страст е змия, която ужилва душата ни и я отровя със сатанинска отрова. Затова, трябва да имаме следният принцип: „По-добре да умра, но няма да греша”.

Праведният Алексий Мечов казваше: „Когато се сещаме за греха, е нужно той да ни омръзне, за да изгори всичко това вътре в сърцето ни… И когато грехът стане противен за нас, тогава вече няма да се връщаме към него”. Имайки антипатия към страстта, ние ще я избягваме. Имайки любов към Бога, ние ще се стремим към Него.

Единствено с Бога може да се победи напълно страстта. Споменатият от нас Егор нямал други варианти, защото Бог не е теоретична истина, а единствената Реалност, Която може да помогне. Молитвата към Бога, отправена от сърце, със силна надежда, с желание да бъдеш спасен, може да направи истинско чудо. Решимостта  на сърцето и горещата молитва отварят вратите на душата към Бога, а Неговата благодат извършва поврат вътре в теб, очиства и освобождава, спасява и изцелява.

Църквата ни учи да владеем нашите естествени потребности, да се отказваме от прекаленото ядене и пиене по време на постите. Безценен опит е да владееш себе си, когато естеството изисква своето, а ти се издигнеш над неговите нужди.

Ако се научим да отказваме в това, което е естествено –  от храна и напитки, тогава можем да се научим да си отказваме от това, което е неестествено – от страстите и грешните наклонности. Няма да умреш, ако няма да грешиш или ако няма да минеш на следващото ниво в компютърната игра. Напротив – само тогава ще почувстваш истински живот. След като се научиш да побеждаваш малките желания, е възможно да постигнеш победа и над големите страсти.

Разбира се, в живота на всеки един човек има особености и това означава, че всеки има свой собствен опит в борбата с греха. Но Бог нарече Себе Си Небесен Отец, независимо от нашите лични особености. Няма грях, който не може да бъде простен по време на покаяние. И няма страст, която не може да не бъде изцяло изкоренена с всеизцеляващата Божията помощ.

А преподобният Силуан Атонски пише: „На тези, които се борят с греха, Господ дава не само прошка, но и благодатта на Светия Дух, която радва душата и ѝ дава дълбок и сладък мир”.

превод от руски: Виталий Чеботар, източник:  http://www.pravoslavie.ru/92142.html

Реклама