Автор: митр. Антоний Сурожки

Първа Неделя след Неделя подир Въздвижение (Лука 5:1-11)

Като слушаме днешния евангелски разказ за улова на риба и ужаса на aпостол Петър, когато той внезапно разбрал и почувствал Кой се намира до него в онази паянтова лодка, ние изпитваме или навярно – сме длъжни да изпитаме страх заради тази лекота, с която се приближаваме към Бога, очаквайки от Него да се срещнем лице в лице.

Ние сме длъжни да се приближим към Бога и винаги да вървим към Него, но да вървим със съкрушен дух, смирено сърце, да вървим, като осъзнаваме, че ние нямаме никакви права при тази среща и че ако тя се осъществи, то това ще е заради безграничната, непонятната Божия милост.

Но обикновено ние не отиваме така при Бога. Заставаме на молитва и веднага очакваме дълбоки религиозни преживявания; отиваме в храма и като че ли изискваме от Бога да ни даде молитвено настроение. Живеем по цели дни, като забравяме Неговото присъствие, но в тези моменти, когато изведнъж си спомним за това присъствие, като че ли изискваме от Бога веднага да се отзове на нашата молба, на нашия вик, на нашето желание.

Често Бог не се приближава към нас, защото ако ние се обръщаме към Него в такъв дух, то срещата ни с Него би била за нас съд, пред който не бихме могли да устоим. Той би застанал пред нас и би ни казал: „Ти Ме повика – с какво Ти стоиш пред Мен?..“ И ние ще останем безмълвни, уплашени и осъдени. Затова когато молим Бога, за да Се отзове по-бързо и осезаемо на нашите вопли или просто на нашето желание за среща, ние правим грешка: трябва да търсим Бога, но и да чакаме трепетно този момент, когато Той ще пожелае да ни се яви.

Но и тогава бихме могли да се обогатим духовно, единствено ако сме способни да преживеем тази среща, както я преживял Петър, който като осъзнал Кой е до него, паднал в нозете Му и казал: „Иди си от мене, Господи, аз съм грешен човек!…“ Ние често се молим, въобразявайки си, че вече се намираме в Царството Божие, че вече принадлежим към Божието семейство, че вече сме сред тези, които могат да ликуват в Неговото присъствие. Колко често трябва да си даваме сметка, че през целия си живот ние се намираме вън от това Царство, че в нашия живот Бог не е Цар, че Той не е наш Господ, Той не е наш Стопанин, Той дори не ни е и Приятел, Който във всеки един момент може да ни потърси и заради Когото сме способни да забравим всичко.

Ако стояхме така отвън и хлопахме на вратата, ако осъзнавахме колко чужди сме все още на всичко това, което означава Царството Божие, тогава не бихме се сломявали, както често става с нас, когато имаме някакви доловими религиозни преживявания или непосредствено откровение на Божието присъствие и съпричастност. Бихме стояли кротко, тихо, смирено, като знаем, че нямаме право да сме там, където Той се намира, но и знаейки, че Неговата любов се простира отвъд земните предели, отвъд пределите на бездната.

Нека по-често да си припомняме Петровите думи: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!“ – и когато започнем да се молим, да пристъпваме в този дух, кротко да стоим пред вратата, да похлопаме с трепетна ръка – дали ще ни отвори Господ?… Но ако не ни отвори, нека поне се зарадваме, че в крайна сметка ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и нека да Му покажем автентичността на нашата любов, истинността на нашата вяра, честността, добронамереността на нашия стремеж към този живот, които биха направили възможна за нас срещата с Господ лице в лице и така да чуем от Него не скръбен, а радостен глас. Амин.

превод: Мартин Димитров