Ако кажем веднъж „искам Бога”, Той никога не ни забравя

Автор: о. Николаос Лудовикос

Въпрос: Природната воля на човека се изразява чрез природата. Искам да правя нещо и това се изразява от моята природа. Произволението на човека откъде извира? Откъде се изразява? Как започва? Не започва ли от природната воля?

Тези въпроси са трудни за разбиране.Трябва да ги изясним. Никога в човека не е съществувала природна воля, която едновременно да не е лична (гномична). Не съществува природна гола воля, без личност. Всяка природно изразяване е непосредствено ипостасно. Гномичната воля изразява и се опитва да артикулира природната човешка воля, която цели пълното развитие на човешката природа, от сега до вечността. Произволението е дълбокият вътрешен размисъл и окончателното решение във връзка с ориентацията на гномичната воля, във връзка с природната воля и изясняването на начина на нейното движение. Произволението е упражняването на гномичната воля, но и отрицанието на това упражняване. Говорим за благонамерени и злонамерени хора.

Въпрос: В крайна сметка разбирам, че не сме християни. Не трябва да се наричаме християни.

Няма да се съглася с Вас. Свети Симеон Нови Богослов казва, че „не сме както трябва”. Нека не казваме, че не сме християни. Такива сме, но не каквито трябва.

Въпрос: Дали произволението е нещо, което съществува предварително в човека? Съществува откакто е се е родил, или се създава след това?

Произволението съществува по природа в човека. В човека произволението може да се проявява от много малка възраст, както четем в житията на някои светци. То е съставна част от човека.

Въпрос: Как може да се върнем в точка нула? Тоест да съществува пълно покаяние и произволението да се върне назад отново в невинните детските години?

Старецът Софроний казва, че човекът е тварно създание. И тялото му и душата му. Свети Максим също казва, че нашето битие „е дарено назаем”. Моето съществуване е заето, не е мое. Това е страшна констатация. Свързана е с отхвърлянето на младенчеството. Младенчеството е това човек да вярва, че битието е негово, собствено, съгласно думите на св. Ириней. Това именно вярва в голяма степен човекът днес. Той смята, че владее своето съществуване и го насочва в историята. Естествено в нас съществува несъзнателната част, която опровергава нещата. Ние в една посока тръгнахме и в друга се оказахме.

Не можем да обясним как един кандидат-свещеник, Сталин, унищожил десетки милионни човеци толкова просто. Докато тръгнал към доброто, по пътя се отклонил. Това има връзка с младенчеството, което, разбира се, когато се смята за всемъдрост, се превръща до демонизация. Отхвърлянето на младенчеството във всеки случай ще ни доведе до състояния, аналогични на тези, които описва старец Софроний.

Величието на човека е следното: казахме толкова много неща днес. В повечето от тях, ако не във всичко, имаме съгласие. Тръгвайки оттук, и аз, който ги казах, и вие, които ги чухте, навярно ще ги забравим отчасти. Можем ли да извършим на дело поне две-три от нещата, които казахме? Затова и евангелското увещание е „а който изпълни и поучи”. Първо върша и след това поучавам на това, което съм извършил! Но за да могат тези слова да станат дело, е нужно дълбоко произволение. Бог не може да се намеси и нито желае да се намеси. Това е парадоксът! Въпреки че знае, че чухме цял куп неща и мнозина обещахме да не направим нещо лошо отново (например след изповед), не ни притиска с постоянно напомняне. Той ни оставя свободни, защото уважава дълбоко свободата на човека. Тези думи, които ви казахме тук, може да ви дойдат наум пет минути преди смъртта, като взривно действие на произволението. Така функционира човекът.

Виждаме обикновено едрите, големите дела, които правим. „Спечелих толкова пари, станах толкова известен, работих толкова работи“. Тези неща. Зад всичко това работи финното вътрешно култивиране, която е нашето вечно битие. Да не забравяме това. Отците казват, че това вътрешно култивиране идва след различни страдания и мъки. Страдаме – и несправедливо много пъти. Тоест не разбираме защо страдаме и защо идват изкушенията. Човекът има една страшна духовна липса на разсъдителност и накрая това е нашето падение. Това падение се премахва чрез Кръщението, но само потенциално. Бог дава възможност да помислим всички тези неща и да ги кажем. Това е благодатта. Но не действа по-нататък. Защото така би унищожил нашата свобода. Би ни превърнал в предмети.

Нужно е търпение в нашата борба. Ако човекът каже един път „искам Бога”, Бог никога не го забравя. След това започва процес на възпитание, който трае десетилетия, навярно и цял живот. Изкуството на възпитанието е в Божиите ръце и това е самата любов.  Затова отците казвали „накажи ме (възпитателно), но се смили над мен”.

Въпрос: Виждаме, че Христос дал живота Си  и приел да се жертва за нас, за да може да поправи човешката природа. Той проявил послушание към Отца Си. Дали това е движение на тайната на послушанието? Не би ли могъл да откаже?

Темата е малко деликатна. Нека внимаваме, защото понякога абсолютизираме нещата и говорим прекалено лесно за послушанието. Хора отиват при духовника и казват: „Искам да правя онова или онова. Какво ме съветваш да направя?” Този тип подсигуряване е човешко, но не се казва послушание, след като вече си избрал какво ще правиш. Сещам се веднъж един мой студент ми каза: „Искам да отида на стадиона и взех благословението от стареца да отида. С послушание естествено, знам и какви дрехи да облека и какъв автомобил да взема. . .”.  Наричам това психологическа функция на закрила свише, където всъщност „изврънкваме” закрилата на Бога и Неговото благословение по частни и себични причини. Бихме казали, че това не е послушание.

В Патерика четем какво ще рече послушание. Когато еди-кой си старец казвал на своя послушник да посади дървото с корена нагоре и листата надолу! Или в Евангелието: учениците ловили риба и не хванали нищо през нощта. И казва Христос: „Хвърлете мрежата вдясно”. И те Му отговарят „ще го направим по думата Ти”. Тоест „понеже Ти го казваш”. Този израз ни учи на послушание.

Послушанието не е правна дисциплина. Не е също така само човешко постижение. То е и Божий дар, парадоксално. Този, който проявява послушание, не се подвизава да изпълни волята на един духовник-супермен, който ужким знае всичко – защото не го знае – а се касае за подвиг на излизането от Аз-а, което ме освобождава от себелюбието. И когато това стане, разбираме кои сме и кой е Бог. Това е величието на послушанието –  не това, че по дефиниция по всички въпроси има някой, който ужким всичко знае – а обучаването на моята гномична воля към излизане от себелюбието. Именно тук идва и ме среща благодатта на несебелюбивия Бог.

Въпроси, зададени от аудиторията, след беседата „Тайната на произволението“

превод: Константин Константинов