Тайната на произволението

Автор: о. Николаос Лудовикос

Съществува огромна стълбица от човешки реакции спрямо едно и също Божие слово. Точно затова човекът е Божий образ. Той е Божий образ, защото може да каже „да“, но може да каже и „не“ по един равночестен начин с Бога. И Бог уважава това „не“. Бог не казва: „Той е камък, ще го разбия, за да го направя земя насила. Тук има грижи, нека направя нещо магическо да ги премахна, и така семето да поникне”. Бог уважава човешкото произволение.

Дълбинната психология е заподозряла нещо подобно, когато говори за желанието. Тоест това нещо, което се символизира с исканията, които човекът изтъква, но самото желание остава дълбока, непозната и труднодостъпна тайна. Не може някой да ни я обясни, но може да ни я опише външно в нейното изразяване. Накратко, не може да разбере дълбочината на думите в книгата Йов „Отстрани се от нас, не щем да знаем за Твоите пътища!”( 21:14). С други думи човекът казва на Бога: „Махни се от мене, не искам да знам Твоя път”. Това не може да се обясни с психологически категории, а има връзка с произволението на човека. И както казва пророк Йеремия „Глубоко сeрдце (человёку) пaче всёхъ” (Йерем. 17:9). Сърцето на човека е по-дълбоко от всяко друго нещо. Това заподозрели и древните предци – например Хераклит.

Тук се поставя въпросът: „защо човекът е толкова дълбок?”. Именно защото е боговиден, той е тайнствено същество. Трябва да престанем да третираме човека повърхностно, като едно лице, чиито подбуди са известни и което знае какво трябва да прави. Много пъти и сам човекът не знае по какви подбуди се движи. Следователно, виждаме тази непонятна тайна, където човека отхвърля Бога. Човекът казва „не“ на Бога, и историята на човека на земята понякога е история на това „не“. Много дълбока тайна! Старец Софроний говори за това: „Много голяма тайна е сблъсъкът между Бога и света”. Защо човекът отхвърля Бога? Не е лесно да отговорим на този въпрос, нито пък да дадем просто моралистични тълкувания.

Виждаме, че дори когато отхвърля напълно Бога, човекът прибягва повече пъти към идолите, ако не винаги. Рядко, навярно и никога, не се е намерил пълен атеист. Не съществува атеизъм, а съществува идолослужение. Достатъчно е да изследвате един човек, който се нарича атеист, и ще установите, че той винаги ще служи и кланя на нещо като на Бог вътре в себе си – някое друго лице, някой политик, някоя идеология, някой футболен отбор, богатството, славата, каквото и да е. . . В човека задължително функционира понятието за Бога.

Какво в крайна сметка води човека до това състояние на отхвърляне на Бога? Свети Максим Изповедник казва, че основното зло в човека и причината за неговото падение е себелюбието. Човек гледа собствената си красота, влюбва се в себе си и залага на своето Аз. Св. Андрей Критски казва това: „станах идол на самия себе си”. (4 песен 26 тропар). Това отново има връзка с боговидността на човека: човекът е бог,  сам се кланя на себе си с един нарцисизъм, много по-дълбок от егоизма. Виждам Бога в мен и обичам бога, тоест себе си. Обичам Бога, не в Неговото лице, а в моето лице. Обичам Бога в лицето на Неговите дела. Но отново остава необяснима причината за това състояние. Дали има някакви логически подбуди? Определено няма.

Това е един дълбок момент от светоотеческото богословие. Свети Ириней, велик отец от първите векове, казва, че това има връзка с духовното състояние на човека и конкретно с неговата духовна зрялост. Адам е младенец. Има младенческа духовност. Няма духовна зрялост.  Има отци, които свързват грехопадението с факта, че човекът е младенец и прави всичко с една духовна незрялост. Боговъплъщението става, защото дяволът тиранизира човека несправедливо и не му позволява да се освободи и развие.

Това винаги ми правеше впечатление, когато говорех с о. Епифаний (Теодоропулос). Когато ходихме при стареца и му казвахме, че еди-кой си човек е извършил някакво голямо зло, той не се гневеше, нито му го приписваше директно. Позицията, която имаше, беше „ понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). Въпреки това мнозина от нас биха обвинили и бихме казали помежду си, че виновниците знаят много добре какво правят. Наскоро видях някаква статия в едно богословско списание, в която се казваше, че евреите знаели много добре какво сторили, когато разпнали Христос и това е едно обяснение. Искали един месианизъм, който Христос не им донесъл. Следователно унищожили един месианизъм, който не им бил от полза. . . Въпреки това Сам Той казва, че „понеже не знаят, що правят”. Дълбоко в себе си не знаели какво правят, дълбоко в себе си човекът е в състояние на младенчество, не познава дълбочината на своето желание. Там идва Божията благодат, в това младенчество, а не в мъдростта на мнимото знание, което винаги иска нещо, в действителност по-малко от това, от което дълбоко се нуждае. В своята незрялост, в своето младенчество, там човекът се оневинява пред Бога. Сякаш имаш едно малко дете и не го вземаш въобще насериозно. Каквато и беля да направи, не я вземаш насериозно. Бог не взема предвид „буквално” човешкото съществуване. Става въпрос за „наследник”, но и „младенец” и „Казвам още: наследникът, докле е невръстен, с нищо се не отличава от роб, макар и да е господар на всичко; но е под настойници и домоуправители до определения от бащата срок. Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света” (Гал. 4:1-3), както казва св. ап. Павел.

Бог чака човека, в тази незрялост, да каже едно дълбоко „да!“ на Него, в някой труден момент, в някое изкушение. Може да минат десетилетия в благочестие, където някой навярно дори да се изповядва и да се причастява, и това да не се е случило. Животът на човека има много такива противоречия. Добрият духовник знае да работи с тези противоречия докато човекът, или по-скоро „Духът на Сина” в него, извика „Авва, сиреч Отче”. Не повърхностно, а с цялото си желание и произволение, така че младенецът от роб да се превърне в „син и наследник Божий чрез Христос”. Така, мисля, се тълкува отчасти и тайната на монашеството. Когато монахът се отрича от грижите и от постоянния (тук) град (Евр. 13:14), той прави това, за да се съсредоточи още повече в пространството на сърцето, там да изследва своите помисли и да задълбочи своето произволение. Той упражнява своята свобода като послушание към това първоначално „да“. Има значение как ще кажем това „да” на произволението. Тогава започва раждането на човека свише.

И всички питаме като Никодим „Как може да бъде това?” (Йоан. 3:9). Христос казва тук много любопитни неща за всяка една моралистична съвест. Какво означават думите „ако някой се не роди свише”(Йоан 3:3)? Означава, че човекът трябва да се роди повторно. Но за да стане това, не е достатъчна само една нравствена промяна, а е нужна и онтологична и екзистенциална промяна. Ново съществуване, нов живот, който всеки носи в нас в себе си и не го знае. С други думи, съществува бездна между това, което бях, и това, което съм след  новото раждане. Но за да стане това раждане свише, човекът трябва да се окаже достатъчно зрял, за да може да каже това „Да“ на Бога, и което ще промени радикално неговото съществуване. Бог може да чака десетилетия наред това „Да“. Старецът Софроний казваше: „Когато след Света Гора отидох в Европа, видях хора, които вярваха, че ще постигнат обожение чрез поредица от значими дискусии”. Когато човекът е затворен в своето чувство или в своята логика (с две думи, в себе си), винаги смята, въобразявайки си, че всичко се случва лесно и бързо. Реалният път на човека обаче е различен и можем да го диагностицираме само в Светия Дух. Малко хора могат да видят реално в какво състояние се намира техния ближен. Затова св. ап. Павел казва:  „Защото в нищо виновен не се съзнавам, ала с това се не оправдавам: съдия ми е Господ” (1 Кор. 4:4). Съвестта не го обвинява в нещо, но отново не се чувства праведен. Не е в ръцете на човека да види в какво състояние е. В неговите ръце обаче е това търсене на истината, „Да!“ на сърцето, минавайки през много лабиринти и изкушения.

Ние се изповядваме и докато се изповядваме десетилетия наред, малко или много казваме същите неща на нашия духовник, до такава степен, че бихме могли да ги запишем на една касета и да ги повторим следващия път. Понякога духовникът ги е чувал толкова много  пъти, че накрая той сам ти ги казва! Внезапно обаче ни застига светлина и започваме да гледаме по друг начин на нещата. Разбираме до голяма степен, че не е достатъчно да кажем само едно или другото, а да разберем, че нашето сърце е някак така. Започваме да гледаме всеки своето състояние, отвъд конкретния грях и  неговото поправяне. Накрая човек разбира, че не обича Бога искрено. Това е тайна – след като сме хора от Църквата. Християни, и някои ни смятат за образци. Никой не може да ни припише – външно – че не обичаме Бога, нито дори самият духовник. В една молитва на светата Литургия се казва: „дай им всякога със страх и любов да Ти служат”. Веднъж обърнах специално внимание на тази молитва и си казах: това „да Ти служат” не е ли достатъчно? „Със страх и любов” изглежда излишно. Но тази молитва е написана от един светец, който знае, че любовта е една голяма игра на душата.

Един голям английски психиатър издаде книга преди години със заглавие „Обичаш ли ме?” Той описваше проявите, но и самозаблудите на любовта в човека. Това да служиш може да е една игра, не напълно ясна в своите подбуди. Затова свети Йоан Златоуст казва в тази молитва „със страх и любов да Ти служат”. Той поставя определени критерии за служението Богу. Мнозина от нас казваме „Обичам Бога”. Но от това, което се вижда, не Му служим с Божи страх и любов. Когато не потърся Неговите изисквания в моето сърце, ако не уважа (това най-вече е страхът) и не обикна Неговите „проигравания” в мен, не мога да видя Бога. Обичам някой истински, когато виждам, че в мен започват да се раждат неговите желания като мои. Дали обичаме в този смисъл? Изглежда, че не сме се научили да обичаме така Бога, и съответно нашите ближни. Човек разбира това, когато с времето погледне в сърцето си.

Днес говорим за тайната на произволението. С времето виждаме, че произволението на всеки от нас не е било това, което е трябвало да бъде. Тази възможност за завръщане и искрено себепознание ни се дава всекидневно от Бога и не трябва да я оставим неизползвана. В съдния ден няма да можем да „излъжем” Бога. В онзи ден това, което ще ни съди, е именно това служение със страх и любов. Служиш ли на Бога със страх и любов? Край. Не дискутираме повече за грехове. Грехът е един: че не обичам нищо (и следователно нито Бога) с цялото това дълбоко уважение и внимание и себеотрицание, което е скрито в думата страх в горния текст. Ако не пожелая да вложа другия в мен както си е, (с неговите недостатъци, страсти, слабости), това означава, че не искам дори Самия Бог. Не искам Бога, Който е съвършен, как (тогава) ще поискам другия, който е несъвършен? Той ни е дал здраве, добро семейство, устройване, дарове всекидневно и ни прави много благодеяния. Но ние не Го обичаме. . . Казвам „Слава на Бога”, но не Го обичам. Служа Му външно, нужен ми е, но не Го обичам.

Понякога мислим „Защо, Боже мой, даваш изкушения?” Ако във всеки случай Бог ни даде всичко, както го искаме, ще се „ужилим” напълно. Свършено е тогава и с Бога, свършено е и с човека. . .  По време на изкушението чувстваме недоволство към Бога. И след като минат години наред в такова нещастие и изкушения, стигаме до извода, парадоксално, че в крайна сметка Той е прав. И погрешно сме недоволствали. Ако не съществуват изкушения, ще си мислим, че Бог ни обича, че сме Негови, че сме заедно с Него, и сме съвършени. Добре че Бог дава изкушения, по икономия.

Знаете ли колко лесно човек се самозаблуждава? Навярно това е най-централното явление на човешката душа. Тоест това как градим една реалност, от една страна пълна със страсти, вини и грешки, но въпреки това несмутима и сигурна за своята истина. Ние разсъждаваме, че след като Бог не позволява изкушения при мен, значи ми е позволено да изградя един свят и да се вселя в него, дори когато властват страстите в мене. Бог обаче е близо до нас и когато разбере, че този свят, в който човекът е пълен властник, прекалено се е разболял, тогава ни. . . сритва веднъж и ние се чудим: „Защо се случи на мене?” Тогава виждаш, че не обичаш, въпреки че може да си епископ, патриарх, монах, свещеник, мирянин, какъвто и да си. След всичко това може да започне и служение „със страх и любов”. „И безукорно и неосъдно да се причастят с Твоите свети тайни. . .”  Безукорно и неосъдно означава именно в любовта. Но тук не говори за безгреховност. Говори за покаяние.

Когато Бог пожелал да разговаря и да Се съедини с блудницата, тоест с човешката природа, както казва св. Йоан Златоуст, възможно ли е тази блудница да Го възлюби истински? Отчаяно може да Го обикне. Истински не. Това отчаяние на любовта иска Бога, на този първи етап. По-късно, тази любов може да се очисти и да напредне към по-горни духовни етапи. Тези неща обаче ги знаят светците, не ние.

Любовта на Бога идва чрез изкушенията. Точно така го казват свети Григорий Палама и старец Софроний. Само чрез изкушения. Животът на повечето хора е следният: десетилетия наред остават в това състояние (обичам, не обичам, слава Богу и т.н.), и малко преди смъртта идва това съзнание за искрената любов. При много малко тази промяна става по-рано. Това са осветени хора. Повтарям, че осъзнаването на смъртта става повод за екзистенциална промяна. Между другото, за смъртта не искаме да мислим изобщо, след като не обичаме Бога. Ако Го обичахме, тогава „живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме – Господни сме “ (Рим. 14:8). Тези неща имат ли връзка с нашите преживявания? Опасявам се, че малко.

Не трябва да ни разстройват тези неща, които говорим сега, защото Бог настоява и залага на тази връзка с нас. Както детето, което родителите вземат насериозно определени пъти, а други (повечето) пъти не толкова насериозно. Но в течение на живота възпитаваш детето с всички сили, които имаш. Така и нашият живот е дълго възпитание, която завършва в богопознание.

Богопознанието има много равнища, дотам, че свети Максим го описва като „отдаване на самовластието”. Човекът вече предава себе си безусловно на Бога. Страшното е, че тогава и Сам Бог предава Себе Си на човека безусловно. Това казва св. Максим Изповедник. Когато се предаваш на Бога напълно, и Той ти се предава на теб! И не предава една малка част от Себе Си, която уж съответства на теб, (както става явлението плаваемост, където важи законът на Архимед, където на всяко тяло, потопено в течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока от долу нагоре и големина, равна на теглото на обема на изместената от него течност). Не! Бог предава Себе Си напълно и тогава човекът постига обожение! Това е опитът на светите отци.

превод: Константин Константинов