Автор: Димитрис Каравасилас
Мачът беше свещено събрание следобед в квартала. Веднага щом настъпваше час, от всеки ъгъл изскачаха десетки юнаци – малчугани, готови за още един мач. Разбира се, топката. Този, който носеше топката, обикновено идваше последен, за да впечатли и да определи кой ще играе и как ще протече мачът.
Не минаваше много време и кварталът се изпълваше от глъчка, пот и по някой път пръстта се смесваше с кръв от обелени колена. Но на никого не му пукаше от това. Навярно само майките, които с памук и спирт очакваха да почистят пръстта и камъчетата, смесили се с кръвта по колената. Обещания за утрешния мач се разменяха във всеки дом, когато слънцето вече беше залязло.
Игрището. Място за замесване и изграждане отношения за цял живот. Там се раздаваха роли, които можеше да бележат завинаги един живот. Най-пълничкият трябваше да бъде вратар. Правеше го без никакво възражение, особено ако го казваше притежателят на топката. Разбира се, когато и той идваше с топка, си отмъщаваше. По-късно обществото беше готово да приеме младите и да им покаже своето истинско лице, но никой не се страхуваше. Никой не дръзваше да постави под съмнение неписаните закони. Те самите сплотяваха компанията на игрището. Послушание и дисциплина. Кажеше ли притежателят, че мачът е свършил? На секундата всички замръзваха на място. Тези неписани закони бяха написани в сърцата на юношите и те бяха заквасени с тях.
Всички се познаваха много добре. Свободната игра, без възрастните, които да гледат и постоянно да се намесват, беше един жизнен урок. Как общувам? Как си съдействам с другия? Как се научавам да изисквам? Всичко това се научаваше на игрището, там, където децата влизаха в пряко съприкосновение с техните емоции и ги изразяваха понякога грубо, понякога по-любезно, но никога прикрито. Прямотата беше изписана върху челото им. Това, което виждаш, това беше. Радостта, тъгата, гневът, страхът. Игрището замесваше всички тези неща и малките играчи на живота рядко прибягваха до закрилата на възрастните, за да им помогнат, да ги изведат от трудното положение.
Игрището поучаваше на отношения, учеше как да даваш, как да искаш, какво да очакваш, как да го изискаш, как да го приемаш, как е да печелиш и как е да губиш. Поучаваше на достойнство и благородство. С други думи, сближаваше хората и ги караше да се обръщат един към друг с „Приятелю”, бидейки завоювали това „звание”, тъй като той, приятелят, беше изпитан на арената на чувствата и се доказа, че бе добър състезател.
Тези срещи поучаваха как да посрещат живота. Като игра. С граници и правила, с ограничения и отговорност.
Игрището възпитаваше поколения наред и създаде членове за едно общество, което вярваше в себе си, тъй като хората бяха повярвали в отношенията. Приятелствата бяха свръзките, които държаха здраво основите на едно общество, което се бореше да се задържи в живота. Войната, конфликтите, бедността бяха големи рани и игрището се грижеше да ги изцели. Знаеше, че само отношенията на хората бяха способни да лекуват и нищо материално и краткотрайно не можеше да ги замести.
На игрището, в кварталите, в училищните дворове бяха изпитани отношенията, социалните контакти, разделите и целите. Всички се изправяха пред себе си, поставяха „летвата” и тръгваха към своите мечти. Може да не са имали кожена топка, и вместо това смачкани ламаринени кутийки, капачки и други импровизирани средства, но научиха, че това бяха средства, а същността бе тяхното Аз и другите. Приятелството беше завоевание и така го почитаха както подобава.
Но дойде време и обстоятелствата се промениха. Дворовете отесняха, кварталите загубиха своето лице, игрището стана място за складиране на стари железа и други материали, които нямат нищо общо с него. Накрая остана само очакването, че „не, не е възможно, някой ден вратата отново ще се отвори и ще обгърне със светлина мрака“.
Без игрища децата нямаха живот и нещо трябваше да го замени, за да даде дихание на душите на малките, които искаха да излязат, да побягнат някъде, да се скарат, да обелят коляно, да познаят другия, както става само на игрищата. Обществото не остави неизпълнено това желание и им представи виртуалните игрища.
Интернет. Едно пространство без пространство. Едно място без място. Едно безотечествено отечество. И вътре като загубени обикалят деца, които търсят една капачка и виртуална врата, за да шутират. Заедно с капачката да шутират и гнева и раздразнението, да скъсат мрежите, пречките. Капачката да попътува в един свят без граници, който приема всичко без да съди. Това търсят децата, влизайки в това странно пространство, интернет.
Въпреки това, докато в началото срещат разочарование, след това пленяването ги задържа. Какви тайни се крият там, коя невидима сирена връзва малките пред екрана на компютъра и не ги оставя да свърнат погледа дори към прозореца, за да видят малко небето? Тази земя на интернет успя да говори в душите на малките и да чуе техните оплаквания. Веднага им даде решение и изход. Каза им: не помръквайте, малки мои, аз съм тук за вас и имам всичко! Този екран, който виждате, не е само един прост екран, а е преминаване в друг свят. Онзи, който си мечтахте и не можете да преживеете. И така малките футболисти, онези, които играеха на криеница и чилик, сега играят игри чрез клавиатурата и се самозабравят в тях.
Ах, тази забрава. . . забравят и се самозабравят. Влизат в приказката на някой друг и мислят, че е тяхната. Живеят някъде другаде историята и това не им пречи. Единствената им грижа е да са някъде. Да се намират някъде и да имат компания. Тази самота от загуба на игрището не може да се понесе. Сякаш те изкореняват от отечеството ти и те хвърлят в друго, чуждо и далечно място. Свикнал с игрището, с квартала като откровен рай, нещо трябва да правиш, за да оцелееш. Самотата не се издържа, независимо дали си малък или голям. Самотата няма възраст, има само болка. Два пътя се откриват пред теб: да забравиш или да се бориш. Земята „Интернет” е земята на забравата и малките намериха покой там.
Училището, частните уроци, Църквата, неделното училище изглежда загубиха силата да обединяват. Единственият начин за социализация вече е интернет. Всеки се показва на прозореца си, на екрана си, и заявява, че е на разположение за комуникация, за връзка. Същото правят милиони хора, в същия час, по целия свят. Кварталът вече се разрасна, промени се. Стана нещо друго. Отношенията се промениха и станаха различни. Приятелствата станаха неузнаваеми.
Естествено на всяко непознато място дебне опасност – хищниците. Защото в интернет рядко е някой е това, за което се представя. Различни „доброжелатели” успяха да пробудят мрака от дълбините на душата ти. Онази част от твоето същество, което жадува за измама, за кражба, за лицемерие. Вече всеки се прави на нещо друго от това, което мисли, че в действителност е. Отношенията се помрачиха и човек не различава лесно лицето на другия. Вече е трудно да различиш лицето от маската и така приятелството, онова Божие благословение, хубаво се скри зад клавиатурата, сред клавишите, в някой пиксел на екрана.
Спрямо голяма нужда на децата от отношения интернет има решения, както и за всяко нещо. В миналото семейството беше компетентно за това, но интернетът успя да замести семейството, обедната или вечерната трапеза със стаите за чат и дискусионните групи. Там, където водите са мътни и крокодилите дебнат за своята плячка. Децата влизат в тези „стаи”, за да потърсят приятели и тогава идват ред на крокодилските сълзи, маските, преструванията, една стратегическа игра между ловец и плячка. Всички се правят на онова, което не са или на това, което биха желали, за да си създадат приятели.
Толкова е голяма нуждата от приятелства, че се създадоха огромни мрежи в Мрежата – това ни припомня лабиринта – които даже използват тази дума, напоена с много чувство: приятелство, за да привлекат нови хора, които изглежда са готови да дадат всичко, за да придобият много приятели. Интересно е човек да проучи характеристиките на това приятелство в тези мрежи. Колко приятели имаш? Аз имам повече! Приятелите са като монетите. Мислим си, че имаме, докато в действителност нямаме, знание и съзнание за това какво означава приятелство. Научихме децата да се гордеят за количеството, а не за качеството. Една приятелска връзка, която се основава върху неосъществената нужда от близост на душите и чувствата, от споделяне, от разногласие, от автентичен и чист поглед.
Чувството за всемогъщество на клавиатурата, че младият вече има абсолютен контрол, че върти света на пръстите си, има силата да пребори всяко съмнение, че във всеки момент, когато поиска, може да прави каквото си поиска. Единствено число господства без да го усети. Аз-ът. Ама, прав е. Той и клавиатурата. Сам е. Всичко друго са или фантазии или лъжи. Всеки път, когато отсъства срещата на погледите, общността, групата, настава мъгла и всичко придобива друга, имагинерна реалност, там, където всеки поставя своето его и го обожествява.
Приятелството в това пространство на интернет е придобило своеобразен характер. Напомня на хамелеона. Приспособява се съобразно обстоятелствата и обслужва цели. Човек трудно намира в това обширно, чуждо и непознато място онази връзка, която да оплодотворява харизми, така че хората, които са замесени там, да процъфтяват и да издържат във времето. Трайността на приятелството може да продължи колкото трае срещата в интернета. След това – мълчание и въпросителни. Телефонът, личният контакт, разходката с другия, разговорът лице в лице представлява далечно минало. Толкова далечно, че се осмива от почитателите на тази безмилостна епоха.
Въпреки това нека не бъдем едностранчиви и категорични. Дори и там, където господства мракът, изобилства Божията благодат. Не оставя никого без надежда и утеха. Може да изглежда, че пустинята на изолирането побеждава невинните човешки отношения, но ето че съществуват млади хора, които намират убежище и покой в този имагинерен свят. Двама или повече човека могат да разкажат истории на безнадеждност и отчаяние – до часа, в който са прочели две добри думи, които са им вдъхнали дръзновение и отворили „прозорците” за светлината. Ножът може и да реже хляб, за да се даде на гладните. Една снимка може да изпише свежа усмивка върху жадуващи устни. Няколко красиво изречени думи може да станат спасителен пояс за някои други. И тогава да стане чудото. Да се роди там, в безплодното място, оазисът на надеждата, че не всички и всичко е разядено.
Приятелството е дар от Бога и като такова няма конкретно място и начин, за да се яви. Навярно по-рано в игрищата е било по-ясно, сега обаче е различно. Но винаги остава като търсене и причина за благодарение за този дар на Неговата благодат. Ние сме благословени всеки път, когато биват опровергани нашите обобщения и страхове, когато съзираме човеци, които са помогнали и са им помогнали чрез интернет. Това познанство може да е било повод за една дълбока връзка.
Изкушенията на интернет, силните светлини, лесните приятелства, които не са приятелства, очакванията, които биват опровергани, нека не стават причина за отлъчване и осъждане, а повод за бдителност и мисионерство. При това отношенията се изпитват в трудностите и интернет е една арена, за да бъдат изпитани мнозина от нас.
Заслужава си, уповавайки се на Бога, да не отвръщаме глава и да не се правим, че не виждаме. Това е един настоящ, жив свят, със своеобразност, но и скрита красота сред кактуси и диви зверове. Приятелството се намира навсякъде и очаква хората на любовта да го предложат. Нека бъдем такива с вяра и увереност, че имаме Добрия Пастир до нас!
превод: Константин Константинов
Храм Свети цар Борис 