Величие и смирение. Вход Господен в Йерусалим

Автор: прот. Александър Лашков<

Днес празнуваме необикновен по съдържание и чуден по сми­съл празник. В християнската традиция Тържественият вход на Спасителя в Йерусалим, или както за краткост го наричаме Цвет­ница или Връбница, се празнува с много радост и цветя, с палмови и върбови клонки, с всички багри и ухания на разцъфналата про­лет. Ние сякаш се вживяваме в ликуването и възторга на хиляд­ните множества, следващи и посрещащи Господа Иисуса, Който, яхнал осле, съгласно пророчествата (вж. Зах. 9:9; Пс. 117:24-26). Влиза като Цар на мира в Йерусалим, за да отпразнува Своята последна Пасха. Ние се радваме с всички, мислено постиламе дрехите си пред Него и Го приветстваме с „Осанна на Давидовия Син! Благословен е Идещият в името Господне!”, но не виждаме сълзите в очите на Христа; не си задаваме въпроса какво точно става, кому е нужно всичко това и защо Господ Иисус го допуска.

Предлагам ви да вникнем по-дълбоко в смисъла на случило се днес, за да го разберем, почувстваме и преживеем в неговата пълнота.

По време на цялото Си земно служение Иисус Христос забра­нява на Своите ученици да говорят за Него като за чакания от Израиля Цар и Спасител. Той винаги е отхвърлял всякакви земни почести и всякакви опити да бъде възхваляван и величан. С днеш­ното Си действие Той сякаш променя тази линия; освен това Христос извършва този вход с ясното съзнание, че само след няколко дни в същия този град, който е така силно развълнуван от необи­чайното Му явяване, Той ще бъде хванат, измъчван и умъртвен на кръста като най-голям престъпник. Защо Иисус постъпва така, защо допуска току пред кръстните Си страдания да му бъдат ока­зани царски почести и да бъде приветстван от многохилядното множество, събрано от всички краища на света? Нали цял живот е избягвал тъкмо това?

Иисус Христос идва на земята като Спасител на целия човеш­ки род, но освен това – и като Месия, обещан предварително на юдейския народ, чрез който народ Той се явява на света. Като такъв Христос проповядва, изцелява, върши чудеса, изобличава и пр. Словото и делата Му са вън от всяко човешко определение и класификация; те смайват и поразяват всички. Всеки непредубеден и внимателен към учението и деянията Му юдеин би могъл да разпознае в Него Божия Избраник и Помазаник. Но въпреки това за мнозинството от евреите е нужно недвусмислено, ясно и кате­горично – при това и публично – заявяване, че Той именно – Иисус от Назарет, Галилеецът, е този Христос и Месия, за Когото свиде­телстват пророците. По време на служението Му някои са прие­мали Христа, други са Го отричали, но най-много са тези, които са се колебаели и недоумявали. С днешния акт Господ Иисус раз­сейва всички колебания и недоумения. Освен това Синът Човеш­ки е трябвало да се яви на дъщерята Сионова (Израил) именно като кротък Цар, та като отхвърли в Негово лице своя жених, да не може да се оправдае, че Го е отхвърлила по незнание.

Ето това е главната цел на днешната Христова постъпка: все­народна обява за всички юдеи, че Той, Иисус от Галилея, е техният истински Месия! Това се потвърждава недвусмислено и от думите на Христа, изречени през сълзи пред портите на Йе­русалим „О, ако ти в този твой ден (к. м.) бе разбрал какво служи на Твоето спасение (на твоя мир) (Лука 19:42). Изразът в “ този твой ден“ показва извънредната важност на настоящето събитие за еврейския народ. И наистина, в този ден, с отхвърлянето на Ме­сия, завинаги е решена съдбата на юдеите.

Не е трудно да се досетим защо това всенародно обявяване, че Иисус е Христос и Месия, не е направено в друго време, а в самия край на Неговото служение. Ясно е, че ако Христос бе зая­вил това по-рано, щеше да бъде преследван, хванат и незабавно умъртвен. А една такава преждевременна смърт, преди да са по­ложени здрави основи на Царството Божие на земята, би била напълно безсмислена. Освен това евреите са си представяли Ме­сия като земен цар, който ще възстанови Давидовия престол и царства. Тъкмо това биха очаквали те от Иисус и ако Той остане­ше по-дълго на земята като „Цар Израилев”, биха започнали на­родни вълнения, а навярно и бунтове срещу римляните.

Бих искал да спра вниманието ви и на още нещо. Самият начин на влизането в Йерусалим е така предвиден и осъществен, че из­пълнението на древното пророчество да не даде повод за мечти и очаквания за земно царство на месия. Между последователите на Христос е имало и хора заможни и богати, които биха могли да Му осигурят всичко, за да се представи Той пред „щерката Сио-нова” с величието и блясъка на Израилев цар. Но Иисус не прави нищо подобно. Явява се на целия Йерусалим с присъщата Си прос­тота, смирение и дори бедност. Наричат Го „Цар Израилев”, пеят Му „Осанна”, размахват клончета и постилат дрехите си пред Не­го. Но това са почести, изразяващи само искрената почит, обич и усърдие на народа. Няма я разкошната колесница, въоръжените конници, пищните одежди и царски украшения. Край Христос кра­чат дванадесетте Му ученици, и те бедни като Него. Той язди осле, взето назаем, върху което са струпани връхните Му дрехи. Цялата тържественост на този вход се изчерпва с искрената ра­дост и почит на учениците и многобройния народ, преливащи в ликуване и възторг. И тук проникновеният наблюдател би могъл да прозре онази свята истина, изречена от Спасителя за последно пред Пилат: ”Моето царство не е от тоя свят” (Йоан 18:36). Така Христос с този вход постига и друга цел: да изтрие от представите на евре­ите мечтите за земно царство на Месия.

Ето колко дивно, необикновено, изумително събитие празнува­ме днес. „То е по-славно от всяко друго посрещане на човек, защото тук иде Спасителят в името Господне. Никога земята не е виждала такова посрещане, при което величието върви редом със смирението, признанието се съпровожда от отрицание, любовта е съпътствана от омраза.” (Патриарх Кирил, Път Господен, С, 1957 г.). Пренасяйки се мислено сред възторжените тълпи, нека наме­рим своето място в този вълнуващ празник. Като християни, ча­да на Църквата, ние безспорно ще се видим сред онези, които най-усърдно приветстват Христа. А после? Много важно е какво ще сторим след това. Когато хванат Спасителя и започнат да Го раз­карват по съдилищата, да Го бичуват и измъчват. Няма ли да се скрием като учениците Му и да се отречем от Него като Петър? Твърде изменчиво е човешкото сърце! Често ние се въодушевя­ваме от едно или друго в нашата вяра, но също толкова често въодушевлението ни се изпарява, старанието залинява и ние на дело се отричаме от Христа.

Нека се опитаме да живеем така, че да запазим в себе си радостта и възторга от посрещането на Идващия да страда за нас и за света Спасител. Да не позволяваме това преклонение и удивление пред божествената Му саможертва да напускат сър­цата ни. Да прогонваме съмненията, колебанията и унинието и да помним, че веднъж дошъл и приет с искрена радост в душите ни, Той ще бъде с нас „през всички дни, до свършека на света” (Мат. 28:20).

източник: alashkov.wordpress.com