Светоотеческият човек като жив образ на Христос

Автор: Йоан Корнаракис

На въпроса как е бил създаден светоотеческият човек или откъде е дошла неговата духовна ипостас и откъде се появил в центъра на преданието на Църквата, отговорът е един: от последователното преживяване на евангелското слово. Той се поражда от страниците и духа на Христовото Евангелие. Ето как.

Пръв св. Максим Изповедник учи, че „Господ е скрит в самите заповеди и тези, които Го търсят, в аналогична степен Го намират”. Христос е скрит в буквата на Неговите заповеди и аналогично с усилието, което човек полага да я преживее, да приложи Неговите заповеди, се открива на него.

Светоотеческият човек преживява с абсолютна последователност и чувствителност и вяра евангелското слово. Той приема чрез просветлението от Светия Дух неговото изкупително послание и се охристовява. Става христос по благодат, след като чрез Тайнството Кръщението в Христос вече се е облякъл в Христос, според известните слова на св. ап. Павел към Галатяни. „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте”.

Като следва преп. Марк Подвижник, Св. Максим Изповедник допълва, че „Божието Слово е скрито в Неговите десет заповеди; въплъщава се в нас, снизхождайки към нас чрез делата”. Божието Слово, Което се въплътило, е скрито в буквата на десетте заповеди и се въплъщава с нас, по Неговото снизхождение, когато полагаме усилие да преживеем с последователност десетте заповеди.

В друго свое съчинение св. Максим Изповедник дава по-пълна картина за последиците от последователното преживяване и прилагане на евангелските заповеди. Той отбелязва, че Въплътилото се Божие Слово, Христос, е скрито в евангелските заповеди по тайнствен начин. Но тъй като Бог Слово е съединен с Отца, вярващият, който прилага последователно една заповед, приема в себе си Христос, но и Бог Отец. Също така вярващият приема и Светият Дух, именно поради неговото съединение с другите два лица на Света Троица. Така св. Максим Изповедник завършва, че „този, който е приел заповедта и я е изпълнил, приема тайнствено Света Троица”.

Светоотеческият човек чете Христовото Евангелие и го изследва чрез прилагането на евангелското слово. Той е получил Божията благодат да приеме в себе си цялата Света Троица. Следователно е станал богоносец. Факт, който означава, че светоотеческото слово е било и е  – там, където е светоотеческият човек диахронично присъства  – винаги слово на Духа. Точно както утвърждава и св. ап. Петър „от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21).

Но кой е опитният метод, който следва светоотеческият човек, чрез който стига до охристовяване и участие в благодатта на Светия Дух?

Светоотеческият човек е положил усилия да оползотвори опитно думите на св. ап. Павел „да бъдем служители на новия завет, не на буквата, а на духа” (2 Кор. 3:6). Разликата между буквата и духа на евангелското слово е основният критерий на неговото усилие да открие Духа, Който е скрит под буквата. Той трябвало да  преодолее буквата. Да строши черупката на буквата и да схване духа, скрит под тази черупка. Той постигнал това преодоляване с последователното преживяване на буквата на евангелското слово, колкото и това да му е струвало като труд и усилия, жертви и кръв, душевна и телесна. Той строшил черупката на буквата и чрез просветлението на Духа влязъл в духа на буквата, оставайки верен  на думите на св. ап. Павел, който подчертава разликата между плътта и духа. „И тъй, братя, ние не сме длъжници на плътта, та да живеем по плът; защото, ако живеете по плът, ще умрете; но, ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи” Рим. (8:12-13).

Светите отци избрали този живот в Светия Дух и чрез Неговата сила подчинили плътта и нейните страстопораждащи движения. Изследвайки св. Писание, те се постарали при всяко тяхно усилие за тълкувание да „се издигнат” от думите на св. Писание „до духа”. Издигали ума над човешките неща и мъдруване на душата „към божественото”, за да може техният ум да последва преминалия небесата Иисус Христос. Така станали земни ангели, но и „светилници на вселената и учители на православните догмати”.

Светоотеческият човек, като последователен и опитен изследовател на Евангелието, станал подражател на Христос, следвайки начина, по който  св. ап. Павел се охристовил. Той има пред себе си за жизнен критерий  примера на апостола на езичниците, който ги увещавал да станат негови подражатели, както и той станал подражател на Христос

Св. ап. Павел съчетал в себе си всички автентични духовни черти на Христовия образ и затова бил първият отец на Църквата  в своя охристовен образ. При това самият апостол имал самосъзнанието, че е отец на Църквата. Като пише на Коринтяни, отбелязва: „Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието. Прочее, моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:14-16).

Св. ап. Павел предшествал в духовните борби и открил пътя за онези християни, които искат да се изкачат на по-високите върхове на духовния живот и святост и затова станал свети отец на светите отци. С неговите подвизи, с посвещаването на целия му живот на апостолското дело той показал висотата на неговите духовни възхождания, които се описват особено в неговите думи, с които подчертава опита от мъртвостта на Христос в тялото на всеки христолюбив вярващ. Ние, християните, утвърждава: „Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът” (2 Кор. 4:10-11).

Отците на Църквата последвали вярно този път на умъртвяване на тялото, на плътта, за да се яви в тяхната смъртна плът животът на Христос. Следвали библейското слово, който се крие в опита на псалмопевеца „Заради Тебе ни затриват всеки ден, смятат ни за овци, обречени на клане.” (Пс. 43:23).

В тези думи се крие цялото мъченичество, но и мъченичеството на светоотеческата аскеза и на освещението на подвижниците в пустинята и общежитийните манастири, за да се изобрази в  техните души Христос и да се яви Неговият живот в тяхната смъртна плът.

Св. ап. Павел не се подвизавал в пустинята. Той обаче претърпял страдания и мъченичество в тежките борби за основаването на църквите, в тежките условия на гонения, терзания, опасности, които заплашвали непосредствено дори неговия телесен живот! Той диахронично белязал неговата духовна среща с по-късните отци на Църквата, когато заявил „и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Светоотеческият човек  бил и във всички времена е жив образ на Христос. Той явява и излъчва в  целия си живот, в неговата „смъртна” плът, живота на Христос.

превод: Константин Константинов

Следва