Автор: Димитрис Караянис

Депресията се превръща в най-голямата заразна болест на съвременния свят. Безсилието за черпене на удовлетворение от живота, чувството за разочарование и дистимия (лека форма на депресия) са на път да засегнат и да характеризират за големи групи от населението.

Поколения, които се бориха за своето оцеляване и изпълниха своя дълг, затвориха своя цикъл уморени и питащи се.

Младите от поколението на дълга потърсиха забавлението като отговор срещу недоволството и умората.  Компулсивният дълг, който не познаваше радостта, породи консуматорското доволство, откъснатото от труда и следователно –  лишено от творчество.

Прави се несръчен опит отсъствието на всеобхватен смисъл, който да осмисля съществуването да се покрие с отделни активности на трудовата терапия; (свидетели сме на липсата на радост сред непрекъснатото масово предлагане на удоволствия; на трагичната самота на индивидуалната наслада; на непоносимото лишаване от радостта, която не е била споделена; на  закономерната поява на разочарованието след предаването на безплатното очарование.

Впечатлението, което ощетява вътрешния процес. Ефимерното. Консумируемото.

Императивът „Don’t worry” е на път да се превърне в глобален императив. Забавлението, когато се превръща в самоцел, цели точно това. Да покрие празнотите. Да скрие абсурда на битието. Да покрие страха от болката, болестта и смъртта. Затова и забавлението, когато не е свързано с цялостния път на живота ни, а автономно търси да замени самия живот, става катафалка на битието, която го води до гроба на небитието.

Императивът „Не се притеснявай!“ е дълбоко отчайващ. Отказът от приемането на тъгата означава, че докосването на скръбта в даден момент ще бъде рушително. То наистина е рушително, когато не си споделил скърбите на другите. Рушително е, ако са те обградили с евдемония и еуфория. Непоносимо е, ако се успял да убедиш себе си, че съществува определен начин, по който ще се избавиш от изпитанието на битието.

Императивът „Не се притеснявай!“ всъщност няма за цел този, към който се отправя, а този, който го изрича. Ако го преведем, ще чуем „Не се притеснявай и се погрижи да си прекарваш приятно, защото аз не издържам неприятни ситуации. Следователно се погрижи да не се притесняваш, макар  да ти се е случило нещо наистина неприятно, защото тогава затрудняваш и мен и аз не издържам това. Но ако в крайна сметка се притесниш, погрижи се да задържиш това за себе си и се дръж сякаш злото не те е споходило. Погрижи се да се държиш по приятен начин, „играй го комфортен човек”, защото така затрудняваш и мен. В противен случай не се издържам. Махни се от мене, след като си такъв, където не се справяш добре.”

Едно фалшив и  плитък оптимизъм, според който не трябва да мислим за трудните, болезнените, неприятните неща, а само за красивите, приятните, безболезнените. Този модел на „позитивното мислене”, описано в различните книги по  приложна психология, намира отзвук и създава бестселъри, след като обещава едно наивно щастие, което се постига без много предпоставки, а само с някои повърхностни промени на поведението.

Упражнения по йога, съчетани с  някакви източни мъдрости, се предлагат в СПА-центровете и представляват усилие да се забрави мъчителния въпрос за битието.

Едно отчаяно усилие, което, докато има за цел избягването на скръбта, е много дълбоко депресивно състояние. В кризисните моменти успокоителното на позитивното мислене и съответните начини за бягство не дават резултат и те оставят отчайващо изоставен и безпомощен.

Отсъствието на болката не може да е предпоставка за щастлив живот, тъй като това представлява детска фантазия. Тлението и неуспехът са съставни елементи на човешкото съществуване и всяко тяхно покриване представлява отчаяна и временна реакция спрямо тяхното депресиращо осъзнаване.

Да не скърбиш в определени моменти е равносилно с това да не изпитваш чувства. Защото горко ни, ако в живота ти няма моменти на интензивна скръб, безсилие и болка. Тогава трябва да се запиташ дали си живял. Страдаме, защото сме свободни. Отричането на вътрешната борба в живота отговаря на отричането на собственото ни аз.

Надеждата е автентична, когато съществува заедно с истината. Когато води до избягване, отричане или покриване на истината,  е лъжеусещане, което е присъщо на слабите.

Противоположното състояние на това повърхностно отношение „think positive” е благодарственото (евхаристийното) възприятие на живота. Това, което не иска болката, но знае, че болката, докато винаги е нежелана, представлява градивен елемент на живота и чрез отговорно обработване може да я оползотвори като пътека, която води до зрялост. Знае, че вътрешната борба (агонията) е уникално разтърсващо преживяване, което е синоним на преживяването на свободата.

Благодарственото възприятие на живота е основано върху увереността, че смъртта не съществува като битийност. Никога няма да преживея смъртта ми. Смъртта, отмяната на съществуването, е всекидневен опит, когато не се развива творчеството, когато не влизам в отношения с другия по автентичен начин.

Страхът от смъртта докосва смъртоносно този, който жадува да живее, но оставя животът му да се търкулва без да взема решение за собствения смисъл на съществуването.

Не  активността утвърждава битието, след като тя може да бъде едно успокоително, подобно на забавлението, а Логосът – причина, която го вдъхновява.

Благодарственият начин на живот е винаги възкресен. Основан върху пълната победа над  смъртта като събитие в света.

Благодарственият начин на живота е преживяване на Рая на земята. Светът става рай не защото не търпи тление, а защото те бележи всекидневният опит на радостта. Далеч от монофизичните ереси, които се затрудняват да приемат човешката природа на Христос и които отхвърлят възможността за евхаристийно преживяване на материалния свят (κόσμος), който за тях не е украшение (κόσμημα), а само капан, който човек трябва да отбягва.

Благодарствен начин на живот е този, който не ни обещава отсъствие на трудности, труд, мъки, болести, старост, а всичко това  в крайна сметка може да се оползотвори за нашето възпълване, и придобиването на себепознание, на мъдрост.

Благодарственото отношение към живота не може да се свързва с повърхностното чувство за доволството от някакво приятно събитие или успех, защото тогава ще има кратък срок на годност. То извира от ретроспекцията на личния път и увереността, че независимо от всички мои неуспехи не съм оттеглил участието си от възкресния призив „Всички влезте!”

Не можеш да живееш благодарствено, когато се занимаваш постоянно със силите на тъмнината. Благодарственият начин на живот не се занимава с простото усилие за избягване на греха, тъй като това би довело до отчаяние или до лъжеусещанията на уж възродените и просветлени християни. Той оползотворява трайните всекидневни неуспехи за придобиване на себепознанието, чрез освобождаващия процес на покаянието и винаги далеч от оковите на вините, които, докато се представят като духовни,  са дълбоко егоистични и водят до себезатварянето.

Не можеш да живееш благодарствено, когато си отъждествил твоята индивидуалност с хода на човечеството. Затова и множество ценни хора, които са мислели творчески в своя плодотворен период, са станали жестоки и жлъчни, когато стигнали третата възраст, чувствайки, че техният край наближава.

Благодарствен е животът с хората, защото заболяването на ближния е повод за осъзнаване и на моята лична немощ. Колко по-трудно разбираем е другият човек, толкова по-големи възможности дава връзката с него. Другият, в неговата различност, представлява възможност за обогатени преживявания и позволява по-дълбоко разбиране на съществуването ни.

Благодарствен е животът с хората, защото, когато постигат нещо добро в живота си, отварят нови хоризонти, които сам не бих могъл да си представя. Потвърждават, че и аз мога да успея, ако положа усилия.

Благодарствен е животът с хората, не ако очакваш да те обграждат с любовта си, която да те съпътства, а ако ти си ги обикнал.

Благодарственият начин на живот преживява това, което е тук и сега, след като всеки момент съдържа вечността.  Цветенцето, което пониква без никой да го е обработвал и което има неподправена красота.  Слънцето, което те стопля и ти дава своята енергия, препращайки към Животодателя. Дъждът, който идва да напои земята, но и всичко съществуващо. Страстният поглед на влюбените млади. Нежният, сигурен и благодарствен поглед на възрастните другари. Една мелодия. Едно хоро. Една прошка. Едно благодаря. Едно побутване. Една красива жена. Едно обгрижвано дете със синдром на Даун. Една решителна борба. Един отдалечен параклис в часа за Вечерня. Лекари без граници.  Една жена, която полива цветята си. Един гневен юноша. Едно дете, което срича първите си думи. Една невероятна комуникация в интернет. Двама приятели, които поддържат своето приятелство. Един служител, който те обслужва внимателно. Един работник, който не роптае. Един свещеник, който има вяра.

Благодарственият начин на живот знае да казва „Слава Богу!” и да осъзнава това. Всичко добро, което се случва, има средоточие в Твореца и ние ставаме негови участници. Това изобщо не означава подценяване на активното участие на човека, а осъзнаването на една истина, която предотвратява  разочарованията.

Благодарственият начин на живот означава връзката с Твореца да не се ограничава само до храмовете, а да продължава във всеки момент от живота ти.

С благодарност, както живеят малките деца в техните игри. С благодарност, както разопаковаш подаръка на твоя възлюбен. С благодарност, както изследователят в лабораторията чувства, че усилията му дават резултат. С благодарност, както някои, които в последните моменти от живота си изпълват мястото и хората до тях с техния благослов.

Накрая, благодарственият начин на живот не е нищо друго освен автентично преживяване на Възкресението и всекидневно празнуване на Пасха.

превод: Константин Константинов