Автор: Йоан Корнаракис

Животът на вярата при въображаемия християнин се ръководи от жизнения принцип на безболезнения духовен живот. Като екстровертен тип християнин той раздува до желаната степен „обективните”, както заявява, трудности, които правят невъзможен евангелския живот, в условията на земния живот. Мъчителната рутина на всекидневния живот, привидното отслабване на човешкия телесен и душевен организъм от тежестта на проблемите на съвременната реалност и най-вече изтощителният стрес на всеки човек от нашата епоха, не са подходящата екзистенциална рамка за духовната аскеза, която Църквата търси.

Един силен аргумент на въображаемия християнин, както той си мисли, е и фактът, че християнинът, който живее в света, не е монах. Повечето духовни задължения, които Църквата изисква от светския човек, са задължения, които и монахът поема доброволно  с клетва. Неговите монашески задължения не биват възпрепятствани от трудностите и проблемите на личното оцеляване и от семейните грижи и професионалните ангажименти. Дори повечето църковните служби въображаемият християнин ги разбира като монашески задължения. Въпреки това този християнин изпада в заблуда с такива оправдания и твърдения.

Св. Симеон Нови Богослов пише на своя ученик Николай, който живее в света: „Възжелано мое чедо и брате, подвизавай се да придобиеш това смирение и не казвай, че това е невъзможно за мен. Нито пък че това подобава на монасите, а не на онези, които се намират в света. Защото Христос ни даде заповедите Си общо на всички и не заръча отделно на монасите и отделно на мирските хора”.

Христос не написа и не ни предаде две Евангелия, според св. Симеон Нови Богослов; едно за монасите и едно за хората в света. Всички евангелски заповеди се отнасят към всички хора. Монаси и миряни, богати и бедни, здрави и болни, учени и неуки. Всички народи и всички племена на земята. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината.” (1 Тим. 2:4). Има обаче една основна разлика. Открояват се две ориентации или „начини на спасение”: „тесни са вратата“ (Мат. 7:14) и „широки са вратата” (Мат. 7:13).

Първият път е за християните, които приемат Божието слово, съгласно което „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабя“ (Мат. 11:12). Това са тези християни, които упражняват аскетическо насилие върху себе си. Върху своите желания, нагласи, помисли, размишления и чувства и върху другите душевни и плътски сили, които се оказват органи на греха и дразнители за отстъплението от Бога и отчуждението на човешката личност от боголюбивото настояване за претворяването на богообразието в обожение по благодат, т.е. в богоподобие.

Въображаемият християнин обаче  избира въображението като орган и средство за евангелски живот, тъй като е впримчен в охолството на леността и угодата, в своето себелюбие. Той не може да преодолее тези капани, които го приковават в неговото въображаемо християнско самосъзнание. Не може да превъзмогне собствения си манталитет. Макар че  би могъл да се подложи гладна стачка, ако му намалят заплатата, той с голямо насилие се принуждава да спази някои пости. Той е един неразумен разпоредник на аскетическото насилие, което може да приложи.

превод: Константин Константинов

Следва

Реклама