Въображаемият християнин между Църквата и света

Автор: Йоан Корнаракис

Думата екстровертност, като психологически термин, означава склонността на човека да се ориентира към външната реалност при формирането на начина на неговото съществуване.  Разнообразните екзистенциални дразнители от външния свят, духът на социалното обкръжение, движението на идеите и други свързани фактори представляват за екстровертния психологически тип човек предизвикателства за формирането на неговия начин на мислене и въобще за очертаването на негова лична теория за човешкото съществуване.

Когато казваме, че екстровертният психологически тип има за основен елемент на своята екзистенциална ориентация външната реалност, имаме предвид, че всички отделни душевни функции на този тип се координират, за да схванат външната реалност. Умът, мисълта, емоцията, волята и желанието и останалите елементи на човешката психика, които служат на цялостната екзистенциална подвижност на човека, се настройват към исканията и предизвикателствата на външния свят, на неговото обкръжение във всекидневието.

Следователно, този християнин, който по своята природа се числи към екстровертния психологически тип,  винаги е заплашен да се подхлъзне в привързването към външната реалност. По-скоро в отъждествяването му с нещата от този свят. Така, като „съзнателен” християнин той се намира в пространството на Църквата и дори може да обича много църковните служби. Същевременно, като външен психологически тип човек, той живее и в света. С единия крак се намира в Църквата, а с другия във всекидневието на социалния живот.

Една такава екзистенциална позиция отрежда място на екстровертния християнин в категорията на двоедушния психологически тип.  Касае се за душевно състояние на вътрешно раздвоение. Той иска да е в Църквата, но настоява и да е човек от света, тъй като (интересът към) актуалните събития  за него са израз на една друга жажда за живот.

Всеки екстровертен психологически тип обаче е душевно увреден човек, защото потиска голям част от своето Аз – своята интровертност. За естествен тип в пространството на психологията се смята човекът, който живее съзнателно между своята екстровертност и интровертност. Който уважава и настройва хармонично тези две важни негови психологически функции.

Колкото повече човекът дава пространство на своята екстровертност, толкова повече потиска нейната противоположна психологическа функция. Едно такова подтискане винаги  се оказва патогенен фактор. Индивидът, който потиска една значима за неговото съществуване душевна функция, попада в капана на психологическия комплекс от невротичен тип.

Безсилието на въображаемия християнин да уважава и надзирава съзнателно функционирането на своята интровертност (доколкото въображаемият християнин се движи и живее екстровертно), го лишава от способността да диалогизира градивно с преживяването на неговата вяра.  Той няма трезвящия вътрешен опит и затова прибягва до своето въображение, където диалогизира с неговото идеално християнско съзнание. С картината за добрия християнин. Това убеждение за неговото християнско самосъзнание му дава свободата да направлява това свое самосъзнание както той смята за добре. Но „както смята добре” означава както му е удобно, във всеки един случай. Той обаче пренебрегва факта, че е жертва на своето двоедушие и  душевни разпади, които функционират по противоречив начин. Затова понякога се държи и действа противоречиво, веднъж така и веднъж иначе. Това също означава, че няма правилна връзка истината. След като не се подвизава да осъществи истината като добър християнин, за какъвто се смята, той прилага  късчета от истината на Евангелието, според случая, където му е изгодно, за да се покаже като истинен.

Касае се за случая, за който говори св. Максим Изповедник.  Той отбелязва, че този християнин, който не преживява и не прилага цялата истина – тъй като прилагането на истината води и до известни жертви и борби – е тщеславен – тъй като прилага истината неискрено, тоест приспособена към печалбата на неговото тщеславие. Нека си припомним, че въображаемият християнин е най-вече горделивият човек, високомерният човек, който смята, че знае всичко, но така разбираме, че този човек лицемери, че е за истината, но в действителност я изопачава.

Това изопачение е най-дълбоката, но и най-тежката черта на психологията и етоса на този човек, след като нарушава думите на Господ „познайте истината и истината ще ви  ще ви направи свободни”. Това изопачение се вижда в неговия душевен разпад.  Разпадите на човешката психика имат собствена автономност и изразяване, което се потвърждава в теорията на психиатъра Карен Хорней, в главата, в която се разглежда раздробяването на поведението на човека, който имат  конкретните душевни разпади.

Св. ап. Иаков, брат Господен забелязва, че двоедушният човек е „неуреден във всички свои пътища”. По същият начин въображаемият християнин в своето поведение и мислене има неустойчива и неразумна логика. Той формира едно вътрешно душевно състояние, при което неговото поведение, но и съждение и логика приличат, според случая, на плътно затворени стаи в една жилищна кооперация, които нямат връзка помежду си. Всяка стая обаче има собствена логика или мислене, противоположни на другите стаи. Има едно стая за осъждането. Една стая за експлоатиране на клиентите му. Едно широко ретире (голям апартамент) за неговата благотворителност. Друга за неговия църковен живот и благочестие. Друга за неговия социален живот, въпреки че получава послания, които са  напълно противоположни на духа на Църквата. Не липсва и стаята за отчаянието, за изпитанието, което му се е случило. И там оплаква своя участ. Но има и едно малко помещение за „случайно” негово неверие.  Несъмнено и малка стаичка за някои мисли, които са близки до теодицеята, за някои неизпълнени желания за комфортен икономически живот, като този на съседа му. Има. . . има и има. . . Да е живо и здраво неговото въображение, което му дава комфортно пространство за поведения и мисли, които крепят неговата идеална християнска картина, т.е.  неговото убеждение, че е добър християнин.

Господ в първосвещеническата молитва малко преди Своите страдания се моли за Своите ученици, които са в света,  и наред с другите важни и ценни неща, Той казва „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото”(17:15), Христос не моли Отец да вземе от света Неговите ученици, а да ги опази от лукавия. Християните са предназначени да живеят в света. Светът е поле за борба на християните за тяхното спасение. Те се намират в света между лукавия 52 (1 Йоан 5:19) и истината, която е Христос. Първият избор между лукавия и истината станал в Рая, и адамовият човек загуби „играта” на неговото спасение.

Там той бил дарен с боготворните елементи на неговото сътворяване по Божий образ. Но не ги почел. Отхвърлил ги и предпочел . . . лукавия.  Проблемът с образа на човека се върнал с Въплъщението на Бога, на Сина и Слово. Намираме се отново пред бойното поле, пред битката за избора. Всеки взема това, което избира. Образа на Бога или образа на лукавия. „И ще бъдете като богове”.

Въображаемият християнин изисква дял от живота и „от света”. С Тайнството Кръщение той става „от Бога”. Връзката му със света хвърля обаче тежестта на избора върху света. Но защо се е провалил неговият избор? Защото не е отдал внимание на великите думи на Христос „Освети ги чрез Твоята истина”.

Можем да бъдем истинни, ако осъзнаем, че нашият избор е между  света и истината. „Светът лежи в злото”. В злия свят нашият проблем е коя е нашата връзка с истината. Въображаемият християнин, движейки се между Църквата и света, се отчуждава от истината, която е Христос. Той се бори в мрака на неговата въображаема християнска картина-себеобраз и се затруднява да види Истината.

превод: Константин Константинов

Следва