Значението на диалога в семейството

Автор: Сисанийски митрополит Павел

Центърът, архетипът на човешките отношения, е личността на Христос и връзката на двете природи в Него. В личността на Христос – Бог и Човек, те се съединили неслитно и неразделно. Неслитно – това е свободата, а неразделно – това е любовта. Бог уважава нашата персоналност, не се опитва да ни погълне, Той Самият не се опитва да ни промени, а от друга страна ни обича и след като ни съединява поради Своята любов със Себе Си, ни спасява. Човешките отношения трябва да се крепят върху този диптих: да бъдат отношения на свобода и любов. Достатъчно сме говорили за отношенията сред съпрузите, за отношенията между родителите и децата, тоест как свободата и любовта се преживяват в живота на семейството, независимо дали се касае за отношенията между съпрузите, за отношенията между родителите и децата и за всякакви други човешки отношения. Свободата и любовта са двете координати на човешкото съществуване.

Бих искал да отбележим нещо много съществено, което показва докъде водят свободата и любовта. Тази връзка води до един основен инструмент. Коя е връзката, която се създава между двама човека, които се обичат, и единият уважава другостта на другия? Кой е инструментът, за да се запази тази връзка в здраво състояние? Инструментът е диалогът. Обърнете внимание на нещо: диалогът в перспективата на свободата и на любовта не е някаква техника за решаване на проблеми, не говорим просто за да решаваме нашите проблеми, не говорим просто за да уредим евентуалните различия, които имаме. Диалогът не е просто начин и метод. Тоест да използваме диалога, за да решим нашите различия. Това е твърде второстепенно, а има една същностна предпоставка.

Диалогът е естествена последица на свободата и на любовта като състояние на живот. След като отсреща стои някой, чиято свобода уважавам, обичам го и искам да е друг, за да мога да го обичам, тогава остава едно решение и един път: да диалогизирам с него. Вече казах, диалогът е начин на живот. Нека разгледаме това малко по-добре. Защо диалогизирам? Защото другият съществува, и съществува реално, съществува, защото уважавам неговата свобода, съществува, защото искам да съществува, защото не искам да го погълна.

Диалогизирам, защото другият е друг, различен  от мен, следователно трябва да го разбера, да го изтълкувам, да го приема, без любовта ми да се изопачи, без нашата свобода да се разруши. Какво ми остава? Да диалогизирам с него, защото диалогът е съществен момент в една такава връзка. Диалогизирам, защото моята свобода и неговата свобода не се сблъскват, а се срещат. Къде се срещат нашите свободи? В пространството на любовта. Диалогизирам, защото обичам другия и понеже го обичам, мога само да диалогизирам с него. Диалогизирам, защото искам да стане причастен на  моята любов. Диалогизирам, защото искам да стана причастен на неговата любов. Диалогизирам с него, защото другият е моето съкровище, моето богатство, защото очаквам, че може да ми даде и зная, че мога да му дам. Потребност е да общуваме като човешки същества. Диалогизирам, защото се доверявам на другия, доверявам се на неговата личност, доверявам се на неговата истина, доверявам се на неговата любов. Не се страхувам от другия, не страхувам от неговото мнение, не се страхувам от неговия възглед, не се страхувам от неговото възражение,  именно защото е свободен, за да бъде себе си и да може да общува с мен. Диалогизирам, защото всеки човек, бидейки различен от другия, има различно виждане за нещата. Диалогизирам, защото ме интересува виждането, което другият има. Защото очаквам от неговата страна, от неговия възглед, от неговата виждане на нещата да се обогатя, да науча повече. Не се страхувам от неговото богатство, а просто участвам в него и  се обогатявам. Интересувам ме гледната точка, която има за живота, за нашата връзка, за нашите проблеми, за това, което става в света около нас. Още диалогизирам, защото искам да се обогатя от неговото присъствие.

Следователно, ако другият наистина е друг, тогава не мога да направя нищо друго, освен да диалогизирам с него, и както казах преди, този диалог не е метод, нито техника, нито нещо друго, а начинът, по който общуваме. Общуват нашите сърца, общува нашето слово, единият пренася в другия съдържанието на своето сърце, виждането на нещата и живота и всеки от нас, бих казал, ако е умен, иска да види света и през очите на другия. Получили сме много от това. Всеки има своето виждане, но кой ни каза, че то е съвършеното, кой ни каза, че знаем всичко – още повече, как е възможно да не се доверяваме на виждането на нещата и то на някой, който обичаме или на някоя, която обичаме? Виждате ли, че свободата и любовта означава диалог – диалог, защото сме свободни, диалог, защото се обичаме.

Обезценяването на диалога е важна реалност, която често пренебрегваме, и е жалко, защото диалогът между нас е спрял, оскъднял е, превърнал се е в цитати и лозунги. Той не е нашият живот, нашата храна, защото другият наистина е храна, неговото мнение, възгледът на другия.

Казахме, че в рамките на една съществена връзка, която се определя от свободата и любовта, основното събитие е диалогът между двете личности, които участват във връзката. Между хората, които споделят живота си в свобода и любов, и именно защото се обичат, но и са свободни и различни, затова и диалогизират. Сега обаче искам да видим нещо. Какво означава да „не диалогизирам“? Или какво означава да „не мога да диалогизирам“? Това има изключително значение, защото в крайна сметка това е нашият голям проблем, или по-скоро източникът на нашите големи проблеми. Защото, ако се бяхме научили да диалогизираме, да дискутираме, връзката ни щеше да бъде напълно различна.

Сещам се, че  миналата година една чудесна преподавателка разгледа  много важна тема – за това, че трябва да се научим да говорим на децата ни, за да могат да ни слушат, както и че трябва да се научим да слушаме нашите деца, за да могат да ни говорят. Много важна като заглавие, но по-важна като реалност. Ние говорим на нашите деца. Слушат ли ни? Говорим много пъти в семейството, на съпрузите, но чуваме ли другия? Защо? Да не би в крайна сметка да не знаем да говорим? Затова другите не могат да ни слушат? Или още, научили ли сме се да слушаме другия? Защото диалогът не означава, че само говоря. Най-успешният диалог е диалогът, в който мога да изслушам другия. Защото, когато го изслушам, и изслушам това, което реално ми казва, тогава мога да го разбера и само тогава мога да му отговоря.

Следователно, ако не диалогизираме, това означава, че сме трудни хора или неспособни за връзка. Не диалогизирам означава, че не съм свободен. Още повече означава, че не обичам. Нека не ви се струва странно. Въпросът не е да казвам, че обичам. Ако това, което казвам, другият не го усеща, какъв е резултатът? Когато обичаме, не обичаме – както казват някои – по наш начин. Обичаме по начина, по който другият разбира нашата любов, независимо дали това се отнася към отношенията между съпрузите или към отношенията между родителите и децата. Какъв смисъл може да има да обичам децата си по моя си начин? Когато накрая това поведение не бива разбрано и  не го чувстват като преживяване от тяхна страна? Ако изследваме още малко темата, ще видим, че не диалогизирам означава, първо, имам егоизъм и, второ, страхувам се. От какво се страхувам? Да не би другият да има по-правилно мнение от моето. Страхувам се от истината на другия, защото си мисля, че само аз съм истината или имам истината. Имам егоизъм, което означава не искам да бъда победен, не искам виждането на другия да се окаже по-правилно от моето. Страхувам се от другия, неговата способност или способности.

Къде е грешката тук? В това, че не разбирам, че способностите на другия са мое богатство, защото аз и другият сме едно в Тайнството Брак. Когато в брака взаимно се конкурираме, когато вместо да се опитваме да диалогизираме, се опитваме да се наложим, понякога със силата на нашите думи, понякога с повишаването на нашия глас, тогава всъщност показваме колко погрешна е нашата връзка. Другият не е чужд, аз не съм в опасност от другия, другият е моят човек, той е моето богатство. Ако не съм разбрал това, тогава какво съм разбрал, какво съм спечелил? Също така не диалогизирам, защото се страхувам от мнението на другия. От какво се страхуваме? Да не би неговото мнение да е по-добро от моето. Да не би да се принудя да призная, че е по-добро от моето. Да не би да се принудя да призная, че има право. Още повече когато имаме различия в мненията. Естествено е да имаме различия в мненията. Различието на мнението не е заплаха за никой. Този, който гледа на другостта на другия като на опасност, е незрял и не е свободен. Страхуваме се, много пъти, че не можем да защитим нашето мнение. И въпросът е прост. Защо аз винаги трябва да имам право? Защо моето мнение винаги да бъде правилно? Толкова много подценявам този, който се предполага, че обичам? Ако го обичам, не просто ще диалогизирам, но ще ме интересува неговото мнение, защото ще вярвам, че ще ми помогне и аз да имам добро мнение. Виждате ли, не диалогизирам, защото дълбоко в мен съм несигурен. Именно по тази причина не искам да диалогизирам с другия.

Жалко е, но е факт, че много пъти смятаме за наше поражение, което дори ни принуждава да трупаме потиснати чувства и желания, когато в даден момент събитията доказват, че другият има право, че мнението на другия е истинско. И аз ще запитам, кой е другият? Нашият враг? Така ли гледаме на човека, с който заедно създадохме нашето семейство? Още повече, така ли гледаме на нашите деца? Те са наши врагове? Смятате за унижение това, че един човек, за който казваме, че обичаме, има по-правилно мнение от нашето? Един учител се радва, когато вижда неговия ученик да надминава учителя си, гордее се с това, защото знае, че той е допринесъл за това с неговото присъствие, с неговото поучение и дори с неговите несъвършенства.

Важно е да разберем, че когато не диалогизираме, тогава нашата връзка оскъднява, и това е изключително важно. Ние я оскъдняваме, защото отнемаме голяма част от нейното богатство. Кое е богатството? Другият, този, който обичам, този, който избрах, моят човек. Този, който избрах, за да обогатя моя живот. Но нима е възможно да смятам, че неговото присъствие оскъднява връзката? Следователно съществува проблем и е важно да го видим.

Днес поставихме телевизора между нас, за да не разговаряме. Защото навярно нямаме какво да кажем, защото пресъхна нашето сърце, защото се страхуваме един от друг. Това ясно показва  липсата на диалог. Много от оправданията са просто оправдания. Аз обичам по моя начин – и какъв смисъл има това? И как другият го узнава? И какво чувства от моето присъствие? Когато другият чувства, че го отхвърлям, какъв смисъл има, че аз казвам, че го обичам по мой начин? Затова, ще повторя, диалогът е това, което се ражда от една връзка на свобода и любов, това, което храни и свободата и любовта, това, което в крайна сметка прави връзката красива. Той не е някаква техника, за да решим проблемите, той е и това, но не е най-важното. Най-важното е това, което вече казахме, че диалогът е състояние на живот, който извира от това, че уважавам свободата на този, който обичам. Ако не съществува този диалог, тогава всичко е проблемно.

Казахме, че диалогът трябва да съществува в семейството. Ако семейството и отношенията в него са основани върху свободата и любовта, върху неслитността и неразделността на единението на двете природи, божествена и човешка, в личността на Христос, тогава сме стъпили на здрави основи. Животът в Църквата извира от истината и истината води до качеството на живота. Живеем съобразно истината и тогава живеем и се радваме на живота. Тогава животът се преживява като любов. Красива е истината, красива е любовта, и двете правят красив нашия живот. Диалогът е съставен елемент на любовта, истината и свободата.

Нека се спрем по-специално на два неща. На диалога сред съпрузите. Виждаме млади двойки, които се женят. Изглеждат щастливи, изглеждат чудесно и след няколко месеца научаваме, че е настъпила криза или още повече, че се развеждат. И има един прост въпрос. Защо? Ама тези хора в крайна сметка не се ли опознаха? Тогава защо се развеждат? Тогава защо се ожениха? Реалността какво доказва? – че не са се опознали. И въпросът е: как е възможно да имат връзка, която трае дълги години, и накрая да не са се опознали? Изглежда странно, но е истинно. Има обаче своето тълкувание. Двама човека може да са заедно, но да не диалогизират, защото не са достатъчно свободни да се откриват и не се доверяват един другиму, защото дълбоко в себе си никога не са се обикнали. Времето на познанството и връзката обаче има този смисъл. Как ще се опознаем? Трябва да разговаряме. Не празни думи, а за съществени неща, за живота, за истината. Ако не диалогизираме, как ще разберем другия? Ще ми кажете, ама възможно ли е двама млади човека, които постоянно са заедно, да не диалогизират? Така изглежда, това показват нещата. Защото, ако диалогизират и разясняват нещата помежду си, тогава защо се развеждат? Или тогава защо се женят? Значи, някъде съществува грешка. И грешката всъщност е, че не диалогизират. Не откриват себе си един на друг. Не искат да разберат другия. Ако не диалогизираме, как ще направим място  в живота ни за другия? Когато  водим някакъв хипотетичен диалог, по-точно за да говорим глупости и да се забавляваме, тогава как ще дадем възможност на другия да разгърне своята личен характер? Да покаже кой реално е. Да се изкаже за  тези  неща, които са съществени в живота. Защото, ако сте разбрали, накрая в съществените неща се проваля една връзка. Когато съществените неща подхранват живота, отделните разногласия не го разтърсват. Животът се разтърсва, защото в съществените неща не се разбираме. Как би могла да се развие личността без диалог? В страха да не би единият да загуби другия? Съществува ли по-безумен страх? Ще го загуби със сигурност. В любовта хората диалогизират и те диалогизират, защото се обичат, любовта води до диалог, а  диалогът води до истината и разбирателството.

Затова  прави голямо впечатление, че днес множество млади съпрузи се развеждат преди да мине известно време от техния брак. Това означава, че не можем да се опознаем, защото не се научихме да диалогизираме. Което означава, че не оставихме нашия егоизъм да се развие в любов. Искаме другия като обект за употреба, а не като личност, която заслужава любов. И тогава идва резултатът, и тогава се изненадваме. Но не съществува някакво магическо решение. Всъщност нашият проблем е отсъствието на свободата и любовта, което води до лишаването от истински диалог. Когато чувам хора да казват: ама не го бях опознала, не бях разбрала личността му. И какво правихте толкова време? Не е ли ужасно? Двама човека постоянно да са заедно и да не се познават? Но е истина, че единият не познава другия.

Нека продължим към следващото нещо – диалогът с децата. Една друга голяма тема. Ние, възрастните, искаме децата винаги да ни слушат. Разбира се, послушанието има своето значение и ценност. И навярно, когато децата са малки, трябва да има  по-абсолютен характер. Но от момента, в който едно дете се развива като личност, въпросът, който се поражда, е дали искаме детето ни да стане личност, или да е послушен орган на нашите заповеди? В този случай създаваме болен индивид, а в първия трябва да се борим, така че децата ни да се развият в здрави личности. Искаме отговорни деца? Тогава трябва да научим децата ни да бъдат свободни, което означава да бъдат отговорни за тяхната свобода. Другото е фалшива свобода. Ако искаме да създадем деца с характер, трябва да им покажем, че ги припознаваме като личности, а не като наши аксесоари.  Как ще им го покажем? С това да диалогизираме с тях. Откога? От момента, в който още са в утробата на майка си. Казват, че децата и в майчината утроба се влияят от гласа и на майката и бащата, кротък и благ или свиреп. Още повече, детето се ражда, ние му говорим и докато – предполагаме – не разбира, то се смее. И то диалогизира с нас чрез неговата усмивка, изразява неговата сърце, както го изразява и чрез неговия плач. Детето научава първите думи, научаваме се да говорим с него за най-простите неща. Колко пъти децата ни удивяват с тяхната зрялост? Колко пъти нас, големите, ни поставят в трудно положение чрез техните забележки и наблюдения? И казваш: това малкото каза тези мъдри думи? Как ще диалогизираме с нашите деца? Ами със свобода и любов. Ще се радваме, че растат, ще се радваме, че са други, ще се радваме, че накрая ще си тръгнат от нас. Нашата любов ще ги държи заедно до нас, колкото и далеч да се намират. Нашата любов се доказва дали е здрава или болна от това доколко ги научаваме да живеят свободно и сами.

Разбира се, едно дете има различни етапи на своята възраст – младенческа, детска, юношеска, младежка. През всички тези етапи основата е диалогът в отношенията с родителите. Диалогът не означава, че всеки прави каквото иска. Защото диалогът реално е този, който може да постави граници в живота на децата като членове на едно семейство. Тоест като членове на една общност, където границите какво означават? – че не само аз съм свободен, а и другият човек. Границите означават, че уважаваме свободата на другия. Не означават, че „аз, понеже израствам, мога да правя каквото си искам“. Това е едно тълкувание, което ние, големите, даваме, защото не се научихме да диалогизираме с нашите деца. Винаги ще помня една малко момиче, която ми казваше: „Отче, родителите ми изпълняват всичко, каквото им поискам. Но аз разбирам, че това не е правилно“. Виждате ли колко хубаво го разбираше? Коя беше грешката на родителите? Тяхната болна любов. И от друга страна, опитът за  една косвена зависимост. Ние си мислим, че когато удовлетворяваме желанията на децата ни, тогава ги караме да зависят от нас. И се радваме на това. Обаче децата ни използват, защото не могат да продадат тяхната свобода. Тя е присъща на техния живот. Диалогът е този, който води до границите. И този, който ви каже, че децата не приемат граници, греши. Ако повярваме на нещо подобно, това означава, че ние имаме проблем.

И така, децата израстват. Какво ще правим? Ще издаваме заповеди? Ще нареждаме? Ще се инатим? Кой е пред нас? Един млад човек, който има отговорност за своя живот. Отмина епохата на нашата отговорност. Ако ние направихме грешки, които са повлияли на живота му, това, че вече е пораснал, означава, че има силата и отговорността да изцели и нашите грешки в живота му. Т.е. последиците от нашите грешки. Следователно няма да сме безкрайно до тях. Ще се научим да зачитаме тяхната свобода и избори, дори когато те са различни от нашите. Диалогът лекува всичко, защото, дори когато имаме разногласие, запазваме красотата на връзката и разногласието, но заставяме другия да ни уважава, защото вижда, че и ние уважаваме неговата свобода. Казваме му нашето мнение, но не отнемаме неговата отговорност. И правим това, защото го обичаме. И ако се наложи да си изпати, за да се научи, и това е добро. Виждаме това толкова хубаво в притчата за блудния син. Бащата знае много добре какво ще му се случи, но не му попречва да го преживее. Защото именно това чувство за провал окончателно го изцелява. Дори когато детето си тръгне от дома, и тогава диалогът ще продължи да съществува. И тогава домът няма да бъде място за погрешна зависимост, нито място за враждебност. Ще бъде място, където детето ще е израснало в уважение, свобода и любов. Останалото е Божия работа.

Темата за диалога в едно семейство и в една връзка е онтологичен елемент. Връзка без диалог е болна връзка. Връзка без диалог говори за проблемни хора. Диалог има там, където имат свобода и любов. С други думи там, където връзката е напълно здрава.

превод: Константин Константинов