Отец Андреас Конанос за митаря и фарисея

Автор: архим. Андреас Конанос

Да се радваш не е лошо нещо. Не е лошо да се наслаждаваш на това, което Бог ти дава. Тук обаче съществува една опасност. Има риск тази радост да се изопачи и от признателност, от щастие, от обикновена и невинна наслада да се превърне в самохвалство, да се превърне в надменност, да се превърне в егоизъм и гордост. Това са много деликатни въпроси. Не можем да говорим за другите. Нека гледаме себе си, да намерим в себе си примерите, които даваме. Не ги търси в другите, нека ги живеем в себе си. Във всеки случай радостта от успеха е примка и ако не използваш радостта правилно, тя може да ти причини вреда. Дарът, който Бог ти прави, бидейки дар, може да те отведе в ада. Казвам това по повод успехите, които имал фарисеят. Сещаш се за притчата за митаря и фарисея, където фарисеят показал много хубави неща да в живота си. Той отишъл в храма да се помоли и започнал да казва неща, които, ако човек се замисли, ще види, че това са били много хубави неща. С други думи, той отправял молитви, давал милостиня, постил, подвизавал се, бил човек, който живеел в Божиите заповеди и Божието благословение. Това, което правил, били много хубави неща. Тези хубави неща обаче някъде губили своята цел. Всичко това губело своя смисъл, защо той ги правел, но сетне неговата радост се превръщала в егоизъм.

„Аз съм по-добър от другите!”

Той забравял няколко неща, не обезопасил това съкровище и го загубил. Хубаво е да обезопасим нашето съкровище, за да не го загубим. Хубаво е да се замисляме, за да можем чрез нашия просветлен от Бога разум да държим правилно Божиите дарове и да не ги загубим. Виждаш някой човек, който внезапно от беден става богат и докато в немотията си преди е бил приветлив, казвал е „Добър ден!” на всички, бил е простодушен, достъпен човек, когато стане богат, придобива специално изражение. и ти говори сякаш вече е много специален човек и не те приема. Друг жени децата си и докато преди е молим Бога за помощ нещо да стане, сега мисли, че „Ние сме специално семейство, не съм като другите! Виж другите, още не са омъжили дъщеря си, а при нас не е така, ние направихме това!”. Той рискува в даден момент да загуби своята дарба. Не дарбата, а плода, губи неща, рискува, отдалечава се от другите, става отблъскващ. Или пък Бог ти дава като дарба красота, например имаш удивително красиво лице. И на тебе, минало ти е през ума, и да ти кажа, не грешиш, права си. Красива си, имаш изключителна красота. Бог обаче не ти е дал дара, за да погубиш душата си, не ти е го е дал, за да се изолираш и да добиеш егоизъм, да смяташ, че си най-хубавата и вътре себе си да принизяваш всички останали хора и в крайна сметка да удовлетворяваш своето тщеславие сред тази красота, която изначално е дар от Бога.

Ето, казах ти няколко примера. Виждаш как другият има дарбата да пее и докато има дарба, нещо не те влече, защото той изкарва нещо много горделиво и не ти харесва. Казваш „Добре, добър певец е, пее хубаво или говори хубаво или пише хубаво”. . . Виждаш как дарбата му не те тегли към него, отблъсква те. Хубав глас, но странна душа, увлекателно слово, но отблъскващ характер, харизматичен човек, но не става за приятел. Какво става тук? Разбираш това.

Ще ти кажа няколко неща, които ще ни помогнат да видим правилно нашите дарби. Защото и ти имаш много дарби. Друг въпрос е, че не си помислял за това и гледаш само това, което ти липсва. Имаш много дарби, дадени от Бога.

Първото, върху което можем да се замислим, е че реално всичко е дар от Бога, то не е наше, за да се гордеем с него. Той ти го е дал. Например някой пее хубаво и го питаш, какво си направил? Той казва:

– Ходих на уроци, учих византийско пеене.

Добре, ходил си, и реално само това, което казваш, пак ти напомня, че други са те научили. Твоят учител, колко дължиш на него, на учителя по солфеж, или на учителя по византийска музика или на учителя по пиано и т.н. След като дължиш наученото на друг човек, защо не  го помниш, защо го забравяш, че това, което имаш пред тебе, ти е предадено от някой? Научил си го.

Казвай в себе си „Аз не знам нищо!”. Дори и да не си ходил при някой учител, я ми кажи, когато си отваряш устата и пееш толкова хубаво, ти ли си изваял гласовите си струни? Това не е ли дар от родителите, не си ли роден от Бога така? Разбира се, ти си го развил, но родителите са ти дали живот, техните родители на тях, и така ще стигнем до извора на всяко благо и добро, до Бога. Нали? „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините” (Йак. 1:17). Нима всичко не произлиза от Бога? Това, което имам, не е мое. Разбира се, аз го имам, разпореждам се с него, държа го в ръцете си, имам го в гласа ми, в очите им, в тялото ми, в ума, в способностите ми. Даваш на някого едно математическо уравнение или някакъв ребус и той и не след дълго ти е казал решението. Ти го обмисляш и дори въпроса още не си разбрал, камо ли да намериш решението. Това е дарба. Умът на другия е като бръснач. Моят не сече толкова, за да разбере толкова трудни математически задачи. Седни да помислиш за това и кажи:

– Това, което имам, го дължа на някого.

Дължа го на майка ми, която стои зад мене, на баща ми, на семейството ми, на братята ми, на родината ми, мястото, на целия свят. Не е ли така? С други думи, обстоятелствата на мястото, където сме израснали, ни помагат да научим някои неща. Ако живеех в друга страна, сигурно нямаше да имам възможност да науча това, което зная сега. Щях да зная други неща.

Прави ми впечатление, когато някои ми пращат пожелания и искат да ми кажат нещо, което им е харесало, те пишат:

– Да ти се радват родителите, които са те дали живот!

Те чувстват това и знаят, че зад всеки човек, зад всеки учител, зад всеки свещеник – казвам лица, които имат пред себе си други хора и им помагат -хората разбират, че зад тебе стоят други; не си поникнал на земята, не си гъба, която е поникнала в нивата. Не си някакъв самотен остров в морето, а си заедно с други хора. Поучил си се от други, държиш една свещичка, но други са ти дали пламъка. Както Възкресението, никой не се гордее, като казва „Този пламък е мой, от мене тръгна!”, защото всички помним, че когато свещеникът каза „Дойдете , приемете светлината!”, нашата свещичка още не е била запалена, а сме отишли и сме я запалили от свещеника, а той от св. Престол, а св. Престол от пламъка на благодатния огън, донесен от пресвятия Божи Гроб. И всички светлини, всички свещи водят натам. Казвам това символично, за да разбереш, че зад тебе има някой друг, приземи се, разбери това. Помисли си, че една малка болест, една малка промяна, малък инцидент, малко увреждане в здравето ти, в гласните ти струни, и всичко това се променя и преобръща.

Видя ли, че твоята дарба в крайна сметка не е твоя. Това е много съществено, почувствай го, казвай „Благодаря!” Боже, благодаря ти много!”. Друг начин да обезопасиш твоята дарба е да разбереш защо ти го дава другият. Нашият Бог се крие някъде зад всичко това. . . Откъде сме получили дарбата, защо Бог ни я е дал. За самите нас? Не. Той ни е дал дарбата, за да я споделим с другите. Тя не е моя. Той ми е дал моята дарба, за да я живея с братята ми. И на тебе ти е дал твоята дарба, за да я споделиш с мене. Дарбата на някой е да прави хубави икони. Моята, ако някой прецени така, е да кажа няколко думи. Бог казва на мен:

– Ти говори!

На друг:

–  Ти ще рисуваш, за да гледам Моето лице!

На друг:

–  Ти ще отглеждаш децата си, в училище, ще ги учиш в яслата!

На друг:

–  Ти ще бъдеш в манастира, ще се молиш, ще копаеш в градината и ще се молиш за целия свят!

Многобройни дарби. Различни, но нито една не е достатъчна, за да живее човек своя живот. Всички имаме нужда от другите. Сега аз говоря. Ще дойде момент обаче да ям. Не мога цял ден да се храня от думите. Ще говоря, ще говоря, след това ще огладнея. Къде ще ходя да ям, аз никога не съм копал нивата, и идея си няма от това как се отглеждат земните плодове. Не съм се занимавал с това. Ти, който копаеш земята, ти който си в камиона и разнасяш продуктите до супермаркета, ти, който почистваш пътищата – единият помага на другия и накрая твоите дарби стигат до мене, който зная да правя едно малко нещо. Твоите плодове, твоите дарове. И аз давам това, което имам, и ти даваш това, което имаш, и така накрая се създава единство. Много е важно да чувстваме това единство и да го разберем, че целта на каквато и дарба да имаш в живота е единството. Да общуваш с другите, да се свържеш с другите. Св. ап. Павел казва, че сме едно тяло, всички сме членове един други. С други думи, членове сме на това тяло и всички имаме нужда един от други. Ръката има нужда от ногата; когато нозете се движат, те местят тялото, но ако тялото отиде някъде, а ръцете не се прострат да вземат нещо например от супермаркета, не е достатъчно това, че нозете са те отвели, защото делото на нозете е да те отведат. Оттук нататък идва ръката, която взема нещо. Идва окото и гледаш какво да купиш, ухото слуша и кой може да каже, че едното е нужно, а другото трябва да се презре и изолира. Всички сме необходими, ти си много необходим. Така трябва да погледнеш на дарбите, които ни водят до единство.

Веднъж дойде един човек и ми каза:

–  Много хубава Литургия! Останах доволен от Литургията.

Аз му казах:

– Тази Литургия беше хубава, защото и ти беше заедно с нас! Ти се помоли заедно с певците, с хората, с мене и ние заедно с тебе! Това не беше моя Литургия, а наша. Ти вложи дарбата, сърцето си, любовта си, болката си, мъката си, и аз вложих моите ръце, тялото, уста и извършихме св. Литургия.

Веднъж отидох в една църква, където беше толкова хубаво, действително през цялото време чувствах благодарност към Бога и за народа, чийто молитвите чувстваш, че оживяват и тебе, и за певците, тъй като пееха смирено, тържествено, стройно, с голяма достолепност и благочестие. Нито крайности, нито прекалено бързо. Един много хубав баланс. Мяра във всичко. И си казвах колко е хубаво да сме така.

Всички имаме нужда от всички. Какво бих правил без иподякона – това е твоята дарба: незначителна ще кажеш, какво е това да ти дава тамяна, да стопля водата и да ти подава теплотата за св. Причастие, да ти реже просфорите!? Да, но без това аз какво ще правя? Затова ти казвам:

– Имам нужда от тебе!

– И аз имам нужда от тебе, защото без твоето присъствие не може да се извърши св. Литургия!

– Да, но и без твоето присъствие не може!

– Да не се караме сега!

– Не, да се скараме! От любов. . .

Това е  караница от любов, от това, че имам нужда от тебе и ти от мене и ти казваш, че смяташ другия за важен и другият казва, че смята тебе за важен и Бог, Който гледа отгоре, се радва и казва:

– Браво, разбрахте смисъла на живота! Разбрахте защо съм дал разнообразието!

Дадох разнообразието, за да се създаде хармония, казва Христос. Дадох разнообразието на дарбите, за да съществува единство на духовете, единство на душите, единство на характерите, защото, ако Той беше дал всичко на един човек, другите щяха да завиждат прекомерно и да казват:

– Този има всичко! Ние нямаме нищо!

Никой не притежава всичко, нито съществува някой, който да няма нищо. Всички имаме нещо. И всички сме много необходими. Трудно е да мислиш това и да го помниш, защото забравяш и след това отъждествяваш твоята дарба със самия себе си и мислиш, че след като Бог ти дава нещо, трябва да го отъждествяваш с твоята персоналност и мислиш, че това е твоята роля. Как да го кажа? Представи си някой, който в театъра играе ролята на някакъв цар, на някаква важна личност, на някакъв учен, който е направил голямо изобретение и понеже играе тази роля, след като представлението свърши, тръгне си към дома и на улицата го види някой, който така се обръща към него:

– А, вие сте лекарят от този филм!

И той се ласкае, приписва това на себе си и забравя, че това е роля, която играе, но не е неговото аз, а е нещо, което са му дали. Една роля, една дарба, която са му дали, за да играе в това представление.

Това е реалността и в нашия живот. Не че играем лъжлив театър, нямам предвид това, примерът ми бие в друга посока, а именно, че каквото и да имаш, то не е твое, не забравяй това, не го приписвай на себе си. Нека всеки пита себе си:

– Дали това, което имам, го предлагам за общо добро? Дали го употребявам за всички други или го приписвам на себе си и се пъча, че съм нещо?

И какво съм аз? Ако видиш себе си какво реално представляваш, ще разбереш, че си един много обикновен човек, много незначителен човек. Това, което казвал митарят „Боже, помилуй мене, грешния!”. Грешен съм, имам немощи, имам егоизъм, имам себелюбие, нарцисизъм, егоцентричност, самоизтъкване, ревност, неприязън. Това имам. Това не са дарби, а моите реални рани. Това е моята реална картина. Особено ние, свещениците от нас, рискуваме изключително много да забравим, че това, което сме, е откровена Божия дарба. Виждаш например, че  предният ден преди своето ръкоположение той е един обикновен човек, когото всички – неговите съседи, близки, в кооперацията, всички го виждат, му казват:

– А, какво правиш, Георги? Добре ли си?

Един обикновен човек, но на другия ден Георги бива ръкоположен и докато преди са му казвали едно обикновено „Добър ден!”, едни са го знаели, други – не, внезапно вече всички го знаят. Внезапно той става епицентър, всички целуват ръката му, вече е о. Георги и вземат благословение от него. Или о. Николай, о. Анастастий, което и да е име. Този, който преди е бил един от всичките, сега всички го забелязват и  се обръщат към него с думите „Отче”, „Отче, благословете!”. Вътре в себе си, ако забравя, че всъщност целуват не мене, а Христос, че търсят не мене, а Бога чрез мене и забравиш това, рискуваш много да препишеш това на себе си да го помислиш за свое. Четох някъде, че това е голяма клопка и за нас, духовниците. Някой казваше,че понякога расото ни дава голяма власт и чест, но трябва да зачитаме това чрез живота си, с висотата на душата ни. Трябва да помним това и да казваме:

– Не, чакай! Какво бях довчера? И сега на какъв се правя? И дарбата, която имам, е за Бога, за хората, за братята ми, не е моя, Църквата ми я даде за Църквата!

От всичко това, което ти казах, вярвам, че разбираш, че излиза една дума – любов. Нашите дарби служат, за да служат на любовта. Ако твоята дарба не те кара да обичаш повече, да се отдаваш повече, да се раздаваш повече, да се жертваш повече, тогава тя е пропуснала целта. Жалко тогава, че Бог ти я е дал! Бог ни гледа и ни казва:

– Не ти я дадох за това! Дадох ти я, за да обичаш!

Трябва да научиш още една дума освен думата любов, искам тези две думи да ги задържиш, а именно думата единство. Единство с другите, давам ти дарбата, за да се съединиш с другите, за да доближиш другите, не за да се изолираш, а за да се свържеш, да станеш една прегръдка, свит юмрук. Това е много важно.

Виждаш някои съпрузи, които се разделят, а и двамата са толкова харизматични. Например мъжът работи в някакъв офис, счетоводител, много интелигентен, момичето е преподавател по музика, образовани хора, харизматични личности, но за съжаление техните дарби не са ги довели до единство и не са ги сближили. Те употребяват дарбата на своя интелект, за да говорят с остри думи, да се нараняват и да се разделят. Те не употребяват дарбите си, за да се обединят и обикнат.

Ти, който си там, където и да си, в чужбина, в Гърция, в Кипър, по островите, аз и ти не сме чужди, не сме изолирани, няма нещо, което ни разделя, не сме противници, не сме съперници. Ако сега, когато говоря, се яви Христос пред нас, и двамата ще спрем, ще Го гледаме Него и ще кажем:

– Господи Боже наш, Творче и Избавителю нас, и двамата идваме при Тебе, ние сме едно!

превод: Константин Константинов