Спасението винаги е във връзка с Бога и ближните

Автор: йеромонах Макарий Светогорец

Човекът започва от Бога и завършва в Бога.

Преди години един онкоболен монах отишъл в Англия за изследвания и терапия и се срещнал със стареца Софроний в манастира «Св. Йоан Предтеча», Есекс. Монахът изложил своето състояние пред стареца, молейки го да се помоли за него. Освен обещанието, че ще се помоли, единствените му думи, които старец Софроний му казал, били: «брате, живеем ли, или умираме – Господни сме”. В посланието до Римляни св. ап. Павел пише: «Никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме – Господни сме.»

Смъртта ни кара да се замислим, идеята за смъртта ни ужасява, защото всъщност не живеем. Казваме, че сме християни и формално сме членове на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, която има цялата открита истина. Живеем ли обаче този живот, или оцеляваме, удовлетворявайки «по християнски» нашите религиозни нужди?

Христос е Пътят, Животът и Възкресението. Христос ни показа пътя, пътя, който е любовта, общението между нас. Със смъртта премахва резултатите от човешкото падение от Рая, «за да не стане злото безсмъртно» и чрез Възкресението ни взема вечно до Себе Си.

Скърбим и плачем за смъртта на любими лица. Със сигурност не е приятно отделянето от любими лица и изпитваме болка и в емоционален аспект. Дълбоко обаче всеки оплаква собствената си смърт. Плачем, защото се чувстваме сами. Не чувстваме да принадлежим нито на Господ Иисус Христос, нито на нашите братя. Проблемът е, че се борим за нашето индивидуално «устройване» и спасение.

Цял, спасен – т.е. това да постигне своето спасение – човек не става от само себе си. Спасението, възпълването винаги е във връзка с Бога и ближните. Църквата постоянно се моли и ни увещава във всички последования «сами себе си и един други и целия ти живот на Христа Бога да предадем». Сам по себе си всеки от нас е много слаб.

Има един руски филм за периода на немската инвазия  в Русия през 1943 г., където Сталин, искайки да обедини народа, допуснал известна религиозна свобода. Споменавам една част от филма. Главният герой е свещеник –  един кльощав старец. Попадията му е пълна жена с труден характер. Един енориаш се оплаква на отеца от жена му. Отецът му казва: «наистина, матушка е чепата, пълна, закръглена като нула, аз съм слаб, висок, Бог ни съедини и направи едно 10. Претърпяваме един други и от нас, където, ако бяхме останали независими, щяхме да бъдем едно нищо, се създаде едно любящо семейство с деца и внуци и сега събираме и сираците в енорията у дома да намерят семейна топлина». След това, когато тази чепата презвитера се разболява, по-скоро от туберкулоза, доброволно се отдалечава, за да не навреди на осиновените си деца. Тя се жертва, защото в душата ѝ живее Христос и любовта.

В последния епизод на предаването «В пакет» излъчиха историята на една много бедна чистачка, Мария Мавру, която, докато имала собствени деца, се грижила и впоследствие осиновила едно изоставено до контейнер бебе на 10 месеца с много сериозни здравословни проблеми. Тази вярваща жена успяла с жертвената си любов не само да спаси това дете, което според лекарите имало не повече от една година живот, но и да го изучи и днес да бъде един завършен човек – Александър.

Св. Евангелие ни увещава да посещаваме болните, затворниците, да помагаме на хората в нужда. Мнозина го правим и имаме удовлетворението, че сме изпълнили нашия дълг. Това не е достатъчно. Лесно е да правим добри дела и това е добро. Трудното е да почувстваме, че правим тези добри деяния като членове на Тялото Христово. Да почувстваме, че когато страда един член, съ-страдаваме и ние. Ние сме членове на Тялото Христово, не сме индивиди, коалирани идеологически в едно сдружение, в една организация. «Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене» (Йоан 15:4) – казва Господ.

Когато не живеем тази любяща връзка с Христос и братята ни, се чувстваме несигурни, боим се, боим се от самотата, боим се от смъртта. Несигурността идва от липсата на любов. Страхуваме се, защото не обичаме, и най-главното, не отваряме душата си, сърцето си, да се стопли от любовта на Христос, която ни се дава щедро чрез Неговата грижа. Искаме, бидейки затворени зад стените на егоизма, да не вземем безплатно Неговата благодат, Неговата любов, а да се почувстваме достойни за даровете, които ни дава – и аз не зная как –  в момента,  в който дори всички заповеди да опазим, отново просто вършим нашия дълг и оставаме негодни слуги.

Св. Антоний Велики казва: «вече не се боя от Бога, а Го обичам». Любовта пропъжда далеч страха. Нашият Бог, Света Троица е образец за любов. Много красиво, като роман, пише за тази любов чуждестранният писател Уилиям Йънг в книгата си «Колибата», с подзаглавие «където трагедията среща вечността». За първи път бе издадена през 2007 г. и до 2009 бе преведена на гръцки, тоест за две години бяха продадени 2 000 000 книги.

За съжаление днес хората са погълнати от виртуалния образ и не четат. Добро е, освен религиозните книги, където обикновено вниманието ни е привлечено само от пророчески предсказания, да четем и малко литература. Има написани и преведени на нашия език множество добри текстове със смислени идеи и послания.

От друга страна, през последните години излязоха безкрайно много книги с религиозно съдържание. Хората се объркаха, четейки монашески истории. Поискаха безразсъдно да подражават на монашеския начин на живот. Животът на светците е достоен за удивление, но не и за подражание. Едно са хората в света с грижите и отговорностите, семейни и други, и друго монахът, който теоретично най-малкото живее един бездеен живот. Имаме и преводите на руски текстове. В тях хората имат нужда от дисциплина и по-строго ръководство, нещо, което ние по природа бидейки непокорни и инатливи не можем да приемем. Удобно ни е да се опитваме да проявяваме ужким послушание към духовниците – където за съжаление повечето от тях  днес са безбрачни и далеч от напрегнатото всекидневие на семейния живот- успокоявайки нашия страх от отговорност.

превод: Константин Константинов