За осъждането

Автор: Виктория Христова

Днес искам да разгледам една болезнена и актуална тема като осъждането, с което се срещаме на всяка крачка в ежедневието си. Що е това осъждане? Рефлекс? Навик? Грях? Осъждането се корени твърде дълбоко в нас – в нашите характери, в нашата същност, в нашето ежедневие. То ги е изпълнило. Не минава и ден, в който да не сме осъдили някого и да не сме посочили колко не е прав другият.

И не винаги нашето осъждане е коректно и има за цел да даде на опонента ни да разбере грешките си. Понякога не жалим хората. Нашето осъждане се смесва със сарказъм, злоба, липса на снизхождение и накрая – с омраза.

А какво е омразата? Това е зло, което води до очерняне на нашите души, то е отпадане от Христос, потъване в егоизма. Но ако се замислим за безкрайния си дълг към Бога, нима всеки от нас няма да признае същата си вина и греховност? Нима ще продължаваме да бъдем толкова взискателни към другите, гледайки през пръсти на своята грешна природа?

Всички сме грешни. И заради нашето греховно поражение Господ дойде на този свят и пострада заради всички нас. Само от Него ще бъде извършен висшият и окончателен съд над всеки един от нас. И Той се опитва да ни предпази от греха на осъждането, като изрича думите, записани в  Евангелието от Матей: „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1).

Тези думи са познати на всички. Понякога, когато ги произнася, човек дори не знае, че цитира Евангелието. Този цитат е влязъл в нашето ежедневие като пословица или поговорка. И сякаш всички много добре и правилно я разбират и тълкуват.

Но когато животът ни предлага обстоятелства, при които е необходимо да се изпълни казаното в тази фраза, това не се случва никак лесно и просто. Ние често идеализираме лицето, което обичаме. Смятаме го за еталон и не виждаме нищо осъдително в поведението му. Но ако същите действия се извършват от човек, когото обичаме в по-малка степен, ние сме готови да го осъдим. Във всяко едно негово действие виждаме нещо подло, лошо, гнусно. Ние сме безскрупулни в нашата критика, като забравяме напълно за гредите в нашите очи и в очите на тези, които идеализираме.

На пръв поглед всичко е изключително просто – не осъждай и няма да те осъждат. Вгледайте се и се вслушайте в себе си. Ще можете ли да не осъдите никой поне  два или три дни? Абсолютно никой и за нищо? Как мислите, ще успеете ли да направите това?

В този свят няма само два цвята: черно и бяло. Има огромен брой други цветове и полутонове. Така е и в живота на хората. Няма само добро и само лошо. Всеки от нас има по малко от всичко. И нормата на нашето отношение към всеки човек е прошката. Безкрайната прошка, защото ние самите се нуждаем постоянно от нея.

Понякога, по време  на разговор можете да чуете следните думи:

– Тя осъжда всички! Може ли една християнка да прави така?

Тогава ти се иска да попиташ:

– А Вие какво правите сега?

Понякога хората изобщо не разбират това, не забелязват, не смятат, че думите им са грешни. Това наистина стана някакъв рефлекс за тях…

Но нали св. апостол Павел пише в своето послание към Римляните: „Неизвиняем си ти, който съдиш друг” (виж: Рим. 2:1).

Ето защо трябва внимателно да следим за всичко, което говорим, как се отнасяме към другите хора.

Бих искала да отбележа още нещо в допълнение към гореспоменатото. Забелязвайки някои пороци в другите хора, ние напълно забравяме, че  сме болни от един ужасен грях – гордостта! Превъзнасяйки се над осъдените от нас, ние се гордеем с нашето превъзходство. Да, някой се е облякъл неподходящо и е дошъл в храма, а аз се облякох благочестиво. Да, някое дете крещи по време проповед в църквата, а моето дете си седи кротко. Значи, родителите на това дете не го възпитават правилно. А аз го възпитавам правилно. Можем да посочим и още  много други примери освен тези. По този начин нашата гордост, увлечена от греха на осъждането, се издига в нас до небивала висота. И това е нещо страшно…

Вероятно мнозина от нас знаят историята, която искам да посоча като още един пример. Едно семейство сменило жилището. И жената започнала да забелязва, че съседката ѝ постоянно простира прането си, на което има мръсни петна. И тя постоянно казвала  на съпруга си, че съседката им е немарлива жена, че прането ѝ е мръсно, че тя е лоша домакиня, че съседката ѝ не е като нея, чието пране е винаги чисто. И един слънчев ден жената погледнала през прозореца и видяла че прането на съседка било перфектно изпрано, без никакви петна. Тя извикала мъжа си, за да види, че съседката им, най-сетне, изпрала прането си както трябва. Но съпругът казал на жена си, че рано сутринта е измил добре прозореца, през който съпругата му всеки ден гледала прането на съседката си.

Тази история събира цялата ни същност: виждаме сламката в очите на другите хора, а не забелязваме  гредата в собствените си очи. И невиждайки, осъждаме, изричаме обидни думи, към истината прибавяме много измислици, така че представяме  опонента с ис най-черните краски. А между другото тази черна краска прави нещо съвсем друго – осквернява душите ни, замърсява ги с грехове и ни отдалечава от Истината, от Твореца.

Англичаните имат една хубава поговорка: за да разбереш човека, трябва да се обуеш в неговите обувки и да изминеш неговия път, да преживееш всички му нужди и трудности, които е преживял. Наистина. Ако бихме могли поне веднъж да постъпим по този начин, щяхме ли да осъждаме този човек?

Искам да задам още един въпрос: изобщо, имаме ли право да осъждаме, ако дори и Спасителят, бидейки вече прикован на Кръста, помолил Отца Си да оправдае и прости обидилите Го, защото, както Той е казал – те не знаят какво правят. Ако Бог е простил такова коварство от страна на обидилите Го, имаме ли право да осъждаме тези, които ни обиждат с дума или дело? Не вземаме ли много много голям „товар” върху себе си, когато се занимаваме с осъждане? Нали думите  „съд” и „осъждане” са думи с един и същ корен.

Понякога, отивайки на купон, разказваме за  греховете на другия човек, с цел да се посмеем. Е, какво? Седим и разправяме за грешките за някой си Ваньо или за някоя си Маша и се смеем яко. И си мислим, че това е едно безобидно прекарване на времето.

Но това изобщо не е така. Днес тази компания се надсмива над Ваньо, а утре ти ще започнат да се подиграват на теб. Първо, това е обидно, и второ, ти провокираш хората да извършат този  грях. И когато заради това необуздано забавление ще трябва да отговаряш на Страшния Съд, едва ли ще ти бъде до смях или оправданието ти, че това е бил само шега, надали ще задоволи Висшия Съдия. Никога ли не си замислихте за това? Замислете си за това. И може би следващия път няма да искате да се забавлявате по този начин.

Ние вече казахме, че осъждането предизвиква такъв ужасен грях като гордостта. Но това не е само мое мнение. Освен гордостта, осъждането отваря място и за гнева. Наистина, ние можем да оклеветим човека, да се заядем с него заради някаква незначителна дреболия, или просто за нещо лично, защото го мразим и разгласяваме малките му грешки, като ги преувеличаваме, и по този начин създаваме в хората погрешна  представа за личността на този човек. И за всичко това виновни са гневът и личната неприязън. А  в този случай осъждането е точна диагноза за това, който злослови. И това е диво, ужасно, гибелно и разрушително състояние. Нали там, където има зло, там е дяволът…

Спомнете си още една библейска история. Тя е описана в Евангелието от Йоан. Това е разказът за жената, която тълпата искала да я убие с  камъни заради изневяра към съпруга ѝ, но Иисус я защитил и казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Иоан. 8:7).

В същото време, както пише евангелистът, Той дори не погледнал тези хора, а седял и писал нещо с пръчка върху пясъка.

Спомняме си финала на този библейски разказ. В тълпата нямало безгрешни и хората и те се разпръснали без да навредят на жената.

Но в библейската трактовка има по-подробно описание на този случка. И според нея Иисус писал върху пясъка греховете на всеки един от обвинители на жената. И между другото, не всекидневните им грехове, а тайните грехове,  които всеки от тях би искал да скрие пред обществото. По този начин, изобличавайки тези привидно благообразни фарисеи, Той им писал смъртните присъди, тъй като всеки един от тайните им грехове се наказвал със смърт.

Представете си ужаса, който обхванал тълпата! Тези дръзки горделивци, които се гиздели със своята „праведност” като с някаква скъпоценност, се оказали по-грешни, по-скверни и по-ужасни в своята греховност, отколкото тази жена, на която вече били подписали присъдата.

Библейското тълкувание разказва, че Иисус не искал да изрече с уста мръсотията, в която били замесени фарисеите и написаното от Него върху мръсния и прашен пясък е единственото подходящо място за такива мръсотии.

И все пак, в цялата тази  ужасна картина, Иисус като добрият Пастир, искал да помогне на тези хора, за да ги възпре. Не им позволил да извършат този грях. Защото, бидейки сами заразени с грехове, не са имали право да се „лекуват” греховете на други хора, още повече по този нечовешки, варварски начин.

Когато всички си разотишли, Иисус я попитал:

– Жено, къде са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?

Тя отговорила:

– Никой. Господи! (Иоан. 8:10).

Нека тези думи да бъдат урок за всички нас. Неосъждащият няма гордост, неосъждащият няма злоба. Неосъждащият има Любов и следователно  има жива Божия благодат в сърцето си.

Осъждането трябва да бъде забранено за всеки от нас.  Ще съдят всички и всеки от нас. Но на Божия съд. А не в земния ни живот.

Искам да завърша с едно изречение от Евангелието от Матей: „По думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден” (Мат. 12:37). Помнете това и се опитайте да победите и изкорените от себе си навика да съдите и осъждате другите.

И нека тези Христови думи станат за всеки от нас пътеводна звезда. Звезда, която ще ни отведе към пътя на доброто и любовта към ближния ни!

Бог да пази всички ни!

превод от руски: Виталий Чеботар, източник: https://pravoslavie.fm/dukhovnaya-zhizn/osuzhdenie/