Автор: архим. Андреас Конанос

Децата не търсят съвършенство от възрастните. Никога. Те не искат ние да бъдем непогрешими или безгрешни. Децата знаят, че всеки път, когато се правим на безгрешни, ставаме лицемери. Децата знаят, че когато се правим на добри, говорим лъжи и осмиваме „себе си и един другиго”. Те не търсят съвършенство. Те обаче търсят искреност; автентичност на етоса, почтено поведение; уважение първо към самите себе си и след това към тях самите. Те търсят духовен труд, да почувстват, че сме се потрудили в душата си и се отнасяме  сериозно към това какво ще рече живот, свят, Църква. Те търсят да видят дали сме личности. Когато виждат, че нашето поведение е раздвоено и изкуствено, когато влязат в съприкосновение с нашето лицемерие, те не издържат. Тях ги ужасява не просто някой наш грях, а постоянният театър, който доброволно играем.  Децата уважават грешните хора. Всичко в тях обаче рухва най-вече заради нашето лицемерие.

Веднъж едно дете ми каза „радвам се, че имам този баща, конкретно собствения ми баща. Разбираме се много добре с баща ми. Той ме разбира; подкрепя ме; уважава ме. Почита ме и ми помага.  Радвам се за баща ми”. Много е трудно едно дете да каже нещо подобно. Твоето дете може ли да каже за тебе „радвам се, че имам този баща. Радвам се, че имам тази майка” и да има предвид тебе?

Естествено нямам предвид радостта, която чувстваш с някой,  с когото те свързват общи страсти и грехове. Няма предвид това, което ми казва веднъж друг ученик от Лицея „с баща ми се разбирам много добре и се радвам за него. Много се разбираме двамата. Даже пушим заедно. Сега напоследък го научи, не се крия от него и се разбираме. И майка ми пуши заедно с нас, пращат ме и купувам цигари за всички нас. Вземам за тях, вземам и от моите. Имаме много хубава връзка”. Нямам предвид да ни свързват нашите страсти. Но дори  тази странна връзка може да крие автентичност и квас, който може да доведе до по-добър резултат. Сега обаче говоря за хора, които живеят в Църквата и искат да имат хубава връзка с децата си. Да вдъхновяваш детето си по такъв начин, че да те смята за негов приятел, но с уважение и свещено чувство. Едно приятелство, което ще създава близост, но и уважение. И ясни граници. Свръзка и баланс между думите „за всички станах всичко”, както казва св. ап. Павел, и на другото място, че на всеки подобава „чест” съобразно неговото място в обществото. Да станеш всичко за детето си, да слезеш до неговото равнище, да. Да говориш така, че да разбере, че го чувстваш, да. Но не да заличиш себе си и да останеш ниско долу с него, без да предизвикаш вдъхновение към промяна. Плод на автентична близост и приятелство е да имаш и да предаваш на детето си виждането за един друг живот. Да можеш да дадеш на детето си смисъл и цел в живота; нещо различно от това, което самичко намира, в своята незрялост. Така че то да направи стъпки напред, да успее, да се развие, да израсне. Да почувства, че „баща ми и майка им слизат до мое равнище, но след това ме издигат високо, което ме прави по-богат човек”. Те ми показват един хоризонт, който не бях помислял; изкарват ме от детския свят на безгрижието и наивността и ми помагат да узрея духовно. Чрез тяхната връзка и етос познавам Христос. Те ме карат да позная любовта, Църквата. Чистотата, невинността, истината, красотата на живота”. Следователно, да бъда родител означава, че не просто слизам до равнището на детето ми и се занимавам с неговите играчки, играя каквото играе детето, говоря както говори детето, занимавам се със спорт, както детето ми. Всичко това е  добро; но то е само първата стъпка. Да слезеш до неговото равнище. След това обаче какво ще му дадеш? Какво е твоето контрапредложение спрямо това, което му предлагат обществото на зрелището и консумацията? Накъде можеш  му обърнеш неговият интерес? Имаш ли съдържание, което да му дадеш? Живееш ли нещо качествено, че и на детето да предложиш нещо, което ще обогати живота му? Тази красота, която живееш в себе си? Ако го живееш, ще се издадеш. Ако го живееш, ще излезе, ще си проличи; детето ще го види и ще се зарадва. То ще почувства, че взема нещо важно от тебе, което не му го дават на друго място.

Старец Паисий казва, че „когато пъпешите узреят, дори да не ги виждаш къде точно са в нивата, те се издават по своя аромат. Неузрелите, колкото и да ги тъпчеш и да ги натискаш, едва ухаят. Узрелият благоухае и сам се издава”. И ти, когато имаш качество на живот, ще помогнеш на детето си по много съществен начин.

Св. ап. Павел казва „И вие, бащите, не дразнете децата си”. Когато казва „бащи”, той има предвид родители въобще, не само бащите, но и майките. „Не дразнете децата си”. В една книга четох точно това: че основен проблем на децата е този техен гняв спрямо родителите им. Те се ядосват на родителите си. Защото начинът, по който родителите подхождат към тях, предизвиква гняв у тях.

Вижте колко е мъдър този съвет. В Новия Завет съветите са много малко. В Стария Завет съществуват много педагогически съвети. В кн. Премъдрост Соломонова, в Притчи Соломонови и др., но в Новия Завет съветите са прости; кратки, но много силни и съществени. Както съвета на Господ „почитай баща си и майка си”. Прости думи. Тази почит обаче крие в себе си цялата тайна на живота. Видяхте ли какво казва? „За да живееш дълги години в този свят”. Св. ап. Павел, същото. Той се обръща към бащите и родителите. „Почитай баща си и майка си”. Един прост съвет, който обаче премахва голяма доза напрежение в дома. Много пъти децата чувстват този натиск. И се възмущават  от родителите си. Чувстват се онеправдани. След това се отклоняват, от правилния път търсейки други пространства, други начини на забавление, други компании, които ще ги приемат такива, каквито са; без критика и постоянен ропот; без това негодувание, което родителите проявяват много пъти. Без постоянни оплаквания.

Децата казват „ отивам вкъщи и родителите ми постоянно се оплакват от мене. Постоянно ми казват неща, за  които знаят, че ме изнервят. Постоянно казват едни  и същи думи, за които знаят, че ме карат да се гневя. Постоянно отправят същите коментари, същите забележки за моите приятели и моите дрехи. По начин, който ме изнервят невъобразимо”.

Велико нещо е да не гневиш другия. Една тайна, за да не го разгневяваш, е следната: ако си опитал някакъв съвет и виждаш, че не помага; или ако си опитал някаква дума и знаеш, че тази дума, с това да я изречеш, е „смърт” и винаги води до врява, тогава тайната е следната: тези обидни думи, тази унизителна дума или определение, което принизява твоето дете и води до караница и напрежение, не ги казвай повторно. Промени ги, кажи нещо друго, а не същите неща, които винаги водят до кавга и врява.

Всички правим достатъчно грешки. Поне да узреем от нашите грешки.  Да не правим постоянно едни  и същи грешки.  Опитал си нещо и си видял, че не е успяло? Не го прави повторно; защото децата вече не ти отдават значение. Нито имат полза, нито им помагаш.  И знаете ли какво казват? „ Когато майка ми започне да мърмори, прилича на пусната касета! Вече свикнах с нея. И зная: ще продължи близо 20 минути, ще говори, говори, говори, едно и също, и едно и също. Знам какво ще каже, защото постоянно ми говори едно и също. И накрая пак ще стане това, което аз искам. Проявявам търпение, отивам в стаята си, времето минава. . .” Това обаче не е връзка. Колко повече връзка, в която има любов. Тук имаме връзка с гняв и напрежение или връзка с безразличието. И започваме да се чувстваме чужди в собствения си дом.

Човек може да каже толкова много неща за семейството. Но най-много  са нещата, които ти можеш да кажеш. Имате толкова право. Имате толкова право да сте наскърбени, замислени и притеснени; но и толкова  пъти нямате право. Всички ние имаме и нямаме толкова право. Понякога важат и двете. Затова казвам, че нищо от това, което говоря тук, не може да докосне всички по един и също начин. Всички нас обаче може да ни докосне нуждата от молитва. Молитва. Всички за всички. Да се молим един за друг. За нашето семейство. Да молим Бог да ни просветли. С това, което казахме днес, поставихме малко начало. Днес направихме един невидим преход в семейството и видяхме радостта и болката, които то крие. Казахме и за няколко грешки, които навярно правиш, ти, родителят.

Ако те наскърбих, ако те онеправдах, ако направих крайни и погрешни изводи, въз основа на моето състояние и моята мисъл, ми прости!

Зная, че имаш право да мислиш така, както мислиш. Христос обаче иска да търсим в нас и да намираме къде не вървим добре. Да разбираме, ако някъде сме сгрешили. И да молим Бог да ни даде просветление; да услажда душата ни, нашето поведение и думи, за да се усладят и душите на децата, които светът огорчава толкова много и иска да заведе толкова далеч от Бога.

Откъс от сборника с беседи на архим. Андреас Конанос „Завинаги любов“, превод: Константин Константинов

Реклама