Голямото значение на малките неща

Автор: о. Ясен Шинев

Когато човек започва да води духовен живот в Христа, усеща в себе си неща, които никога преди това, дори и не е предполагал, че може да изпита. Навлиза в един нов свят, който не се подава на обичайните закони на логиката и обикновеното социално поведение. Той заприличва на дете, което напуска една стара стая, която му е омръзнала с нейната подредба и играчки и отваря вратата на нова, която е облята в светлина и препълнена с нови и интересни предизвикателства, причудливи и почти неразбираеми. Той се нахвърля върху тях и жадно я преоткрива, като с романтика и искрена страст докосва и иска бързо е веднага да опита от всичко. Съветите на хората, които са опитни от него не винаги могат да го спрат и той продължава и продължава да се наслаждава на този нов свят.

Естествено и разбираемо е първо да се ориентира към големите неща и предмети, като желае неудържимо да им се насити, колкото се може по-бързо и пълноценно. Напротив –

малките и почти невидими неща остават настрани и незабелязани

и заради това – недооценени. Едва след като премине първата вълна на ентусиазма и вдъхновението, то обръща внимание на тях и ги преоткрива по свой дълбоко съкровен за него начин. Нещо повече – започва да разбира, че те са значими по един особен начин, защото съставят различните части на големите и по-лесно забележимите и с течение на времето осъзнава, че дори са по-важни от тях.

Опитните християни познават това. Те са изживяли в своята лична и мъчителна „метаноя”, своите възходи и падения, триумфи и разочарования, натрупали са достатъчно горчилка след радостта и са се научили да внимават за всяка мисъл и емоция. В практиката на духа, тази неспирна работилница, уроците никога не спират и за школата ѝ няма почивен ден. Нещата постепенно се преосмислят, оглеждат се от всички страни и оценяват по един нов и по-стойностен начин. Започват първите изненади – често минусите се оказват плюсове, мислените предимства са прикрити предизвикателства, а първоначалните течения – вредоносни ветрове. Подвизаващият започва да разбира, че излишният патос на вярата пречи, прекаленият ентусиазъм вреди, а духовната разсъдителност е незаменим помощник и помага във всичко. Той придобива своя лична опитност и култивира в духа си един стремеж към постоянство, без което не може да бере духовни плодове. Някакъв вътрешен глас започва да му нашепва нищо да не подценява и всичко да преоценява като наблюдава и изчаква повече. Всичко това да прилага както в отношението към себе си, така и в поведението си към другите. Става по-задълбочен, по-завършен, по-прецизен в този най-съкровен смисъл на думата. Започва да оценява малкото и се вторачва в него, внимава над всяка своя мисъл, дума и дело. Не надценява себе си и не се хвърля неразумно напред, без да помисли или се посъветва с по-опитните бойци. Този, който вярва от цялото си сърце и душа и изживява учението искрено и дълбоко, се опитва да бъде „верен” на Христа навсякъде и във всичко. Той заприличва на воин, който стои в своя окоп и оглежда внимателно всичко пред него от единия край до другия, като фиксира всичко, което вижда, внимателно и спокойно, подробно и задълбочено, като знае, че и най-малкият детайл може да го изненада.

Спасителят – нашият пръв и най-пълноценен духовен ръководител – изисква това и премъдро се обръща към последователите Си –

„Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в голямото!” (Лук. 16:10).

Опитът в „невидимата бран”, хилядите атаки от поднебесните духове на злобата, малките поражения или по-големите провали вследствие от необузданото религиозно въодушевление, доказват това. Стремежът към „изпипване” на нещата е вече духовен плод от нестихващите битки на духа с видимите и невидими врагове. Новоповярвалият започва по-осезаемо да усеща подмолните течения на своята стара природа, която се повдига на борба с новите християнски навици и изисквания в неговото поведение. Борбата става по-дълбока, по-драматична и разтърсваща. Духовният живот преминава в следващия си етап. Това е помъдряване, без което не може, опитност, която не може и не трябва да бъде изхвърлена от духа, защото обогатява една харизматична душа. В незабравимата притча за талантите Христос, представен в образа на щедрия, но справедлив и мъдър господар, въздава на всеки слуга заслуженото. На двамата работливи и благодарни работници заявява: ”В малкото си бил верен, над многото ще те поставя: влез в радостта на господаря си!“ (Мат. 25:21). Именно малкото е тест, без който не може, етап, който не трябва да бъде прескочен в процеса на духовното израстване. Той се оказва критерият за развитието на една душа, тръгнала по пътя на съвършенството. То е необходимият жалон за борбата за място в Царството Божие. Висшата проверка за желанието за движение напред и искрената ревност на всяка конкретна душа.

Още от древност съществува принципът

”виж малкото и ще разбереш за голямото!”

Защо ли? Защо всичко е създадено така? Дори и една капка отразява Вселената, всяка прашинка има своя смисъл и стоеж в очите на Твореца и всеки камък своето конкретно място и тежест, там където е поставен. Така е с човешкото тяло и цялото Божие творение. Всичко е промислително, премъдро и подредено, не само по един свършен, но и премъдър начин.

Светите отци прекрасно са осъзнали това. Те препоръчват в боговдъхновените си писания на всички новоповярвали да не се хвърлят необмислено напред , да не „налитат” на необмислени духовни подвизи и да стъпват напред внимателно! Преди всяка стъпка да се съветват с по-опитни духовници и задължително да слушат съветите на своите лични наставници и изповедници. Препоръчват учениците да се концентрират и извършват малките и на пръв поглед незначителни неща (дребни послушания и постъпки) и едва след това да преминават към по-големи духовни задачи. Така, че да напредват малко по малко, а не със скокове, защото рисковете са по-малки и резултатите по-добри. Калени в стихиите на „невидимата бран”, те са преосмислили през горчивината на опита, кое лекарство да бъде приложено и към всеки конкретен момент и индивидуална душа. Познали са цената на всяко усилие и осъзнали дълбоко своята немощ без Бога и пълната нищета без живителните струи на Неговата благодат. Преценили и преоценили са решаващото и основополагащо значение на малкото в живота си.

Всички, които са имали духовна мисия в Светата Църква, са достигнали в определен момент до този задълбочен извод и в своя личен път към Бога са внимавали над малкото и оставяли големите неща настрани и дори са се пазели от тях .

Пресвета Богородица е била отдадена на молитва и труд в пристройката на храма, където е постъпила като малка и се е подвизавала дълбоко и мълчаливо, изпълнявайки прецизно дори и най-малкото послушание. Свети Серафим Саровски е странял от всякакви почести, награди и избягвал похвали и по цели денонощия се е отдавал на молитва и съзерцание. Едновременно с това е приемал радушно при него хора от цяла Русия и на всеки е отдавал голямо внимание и предавал душеспасителни съвети с горещата любов на баща към чедата си. Свети Лука Кримски е бил образец за строгост и взискателност към себе си и другите, както по отношение на прилагане на Правилата на Светата Църква, така и в личното си служение. Всички те с духа си осъзнали висшата стойност на „малкото „в духовния живот и са били изцяло съпричастни с думите на стареца Йоан Крестиянкин в „Слово за малките добрини”: „В началото на религиозния живот съществува някаква особена хипноза от великите дела – „ще направя сам нещо велико или нищо. Удивително е, че колкото човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото!.. Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не!”

Съблазънта към великото, измамата на голямото! Затова и много често новоповярвалите вземат внезапни и необмислени решения – рязко да променят курса на живота си, да напуснат работните си места и да се отдадат на служение в храма, да изоставят роднините си и да отидат в манастир за пълно отдалечаване от света. По цели нощи четат акатисти и молебни канони на колене и с дълбоки поклони. Постят не по разум, обличат се в черно и дори не спазват никакви козметични и хигиенни правила. Искат бързо да научат всичко, като овладеят и най-тънките му тайни, като забравят за всичко друго и пренебрегват всички около себе си. Молят Бог за знаци от Небето и умоляват Всемилостивия Бог да им прати харизматични дарове, мечтаейки да се прославят сред хората като горещи молитвеници и изповедници на вярата. Изпитват презрение към всички в този грешен свят и от „висотата” на своите трудове осъждат поведението на владици, свещеници и монаси.

Те са безпощадни в отношенията съм заобикалящите и с всичко това отблъскват хората от себе си и християнството.

Вместо носители на светлината и любовта на Христос се превръщат в „мрачни отломки” и истински плашила за вярващи и невярващи.

Всичко това е от гордост, немъдрост, неосъзнаване на дълбокия смисъл на християнството, което носи завета за служение на Бог и ближните! Необмисленият стремеж към голямото, бързото, повърхностното, за сметка на истинското, малкото, проникновеното. Онова, често скрито или не до там изявено, което е по-ценно за Бога със своята простота и чистосърдечност.

Нашият Спасител Иисус Христос остави свято учение и го доказа със Свето дело, Възкресение и Възнесение. Той Единствен, по волята на Отца Си извърши огромна и немислима жертва, бидейки Агнец Божий и Изкупител на греховете на цялото паднало човечество. Той спечели победата в борбата с дявола и показа пътя към Царството Божие.

Иисус иска от нас не велики и невероятни неща, изразени в големи жертви и непосилни признаци на вяра, а да бъдем съучастници в нея!

Да живеем и се радваме в Неговата светлина, като стъпваме и не излизаме от пътя към вечността. Той иска от нас да станем съпричастници на Неговото тържество и ни призова да Го последваме като сподели всичко Свое с нас, дори и тялото и кръвта Си! Издигна ни до висотата на съработници и Негови нозе и ръце .