Автор: архим. Павел Пападопулос
Виждаш някакви напрегнати лица. Сякаш се измъчват. Сякаш постоянно се стремят да докажат нещо – че са прави, добри, нравствени, благочестиви.
Сякаш искат да впечатлят другите с техния външен вид, способности, интелигентност, благоговение.
Сякаш се стремят да не опровергаят очакванията на другите, които реално са техни собствени очаквания.
Напрягат се, за да не паднат в очите на другите.
Това са лица, пролели пот, когато бяха изобличени, но никога не проляха кръв, поемайки някакъв риск.
Това са религиозни лица, но които са извън Църквата. Религиозни са, но не вярват.
Религиозни са, но с ясно антицърковно съзнание.
И от друга страна виждаш отпуснати хора, които не се страхуват да променят чертите на лицето си с една усмивка или с едно ридание.
Хора с дълбоко съзнание за тяхната разруха, но и с дълбоко покаяние, с познанието на свободата, което извира от тяхното смирено сърце.
Те са Божии хора. Чувстват уют не с техния грях, а с епитрахила на техния духовник. Чувстват се не привикнали, а свои на Тайнствата.
Без преструвки, без изкуствени лица, думи, движения.
Непринудени същества. Автентични чеда на Истината, приятели на неподправената любов. С една дума – простодушни.
Тази простота сме призвани да придобием.
Простодушният човек не се бори да спаси своята витрина. Бори се със своите демони, страсти, помисли, себелюбие и самомнение.
Простодушен е този, който е като дете, нелукав, нелицемерен.
Не постъпва лукаво, с коварство, въз основа на своя интерес, въз основа на мнението на света.
Простодушен в движенията, простодушен в словото, простодушен в отношенията.
Простодушният лесно се приспособява. Няма претенции, защото умът и сърцето му не остават в егото му.
Не се напрягай, брате, да докажеш нещо на мен или на който и да е.
Въпросът е да оставаш Божий.
Това не означава, че не трябва да полагаш усилия за най-доброто в отношенията с хората и въобще в живота ти, а вече го правиш без стягане, без стрес.
Дори в духовните неща – за съжаление – съществува този стрес на успеха.
Отброяваме колко сме успели. Ама нима е възможно да отмериш твоето духовно напредване? Не. Единственото, което можеш да правиш, е да казваш „Господи, помилуй мене, грешния!”. И тогава знаеш ли нещо? Отпускаш се. Отпускаш се, ако ще да се намираш в духовно бодърстване. Чувстваш се отпуснат в мира на благодатта. Не те интересува успехът или неуспехът, достатъчно ти е, че дружиш с Господ, че се облягаш за малко на Него, че Му говориш със същите думи, с които са Му говорили хиляди знайни и незнайни християни.
Изчезва стягането, настъпва откриване. Това откриване, това отдаване вече те владее.
И тогава разбираш тези Христови думи „стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява”.
Процъфтява нов живот. Непринуден като победен вик, като монашеско пеене на монаси на плагиален глас без музикални книги със затворени очи, с открити сърца, които навявят скърби и радости.
И всичко това, просто – защото Господ е такъв.
Всички настоящи неща получават смисъл чрез този поглед.
Тогава разбираш, че си отделен от майчина утроба да се освободиш от света (т.е. хората), за да се съединиш завинаги с него (с тях).
И тогава всеки рутинен момент става празнично преживяване в уюта на вечното.
И тази черупка на самотата се троши и се показва красотата на връзката. Всяко своенравие спира, всяка автономност изчезва. Всичко се движи в лично отношение, в съприкосновение.
Нашият проблем е, че или сме много вътрешно стегнати, или прекалено освободени, прекалено отпуснати.
Някъде там по средата е решението. И пак може да не е.
Казвам това, защото в крайна сметка единственото, което зная, е, че решение без Христос не съществува. Той е Решението за всичко.
Само Христос може да даде уют по тесния път на нашия живот и спасение.
превод: Константин Константинов