Автор: архим. Павел Пападопулос

Сред нашето щастие във всекидневието забравяме Бога.

Когато всичко върви добре, забравяме Неговите благодеяния.

Дори това щастие, което имаме, забравяме, че го дължим на Него.

Спомняме си за Него може би в някои трудни моменти.

Тогава навярно падаме на колене.

Много пъти обаче падаме на колене отново, за да Го обвиним.

Обвиняваме Го, че ни забрави, че не се интересува от нас.

Спомняме си за Него, за да Го осъждаме.

Колко страшно!

И след като Го обвиним, продължаваме нашата молитва, не за да Го познаем, не за да общуваме с Него, не за да разберем, не за да се просветлим, а само за да вземем „нещо” от Него.

Това „нещо”, което смятаме, че ни е необходимо.

Това „нещо”, за което Го обвиняваме, че ни е лишил от него!

Търсим Го, само за да Го използваме.

За съжаление си спомняме за Него, само за да ни удовлетвори молбите, за да Го изобличим за неправдата, която претърпяхме от Него, нашия Безстрастен и Преблаг Бог.

И след това – отново Го забравяме.

Оставяме Го в океана на нашата забрава.

Вземаме това „нещо”, казваме едно сухо „Благодаря” и Го зарязваме; или не го вземаме и тогава Го анатемосваме и Го отписваме веднъж завинаги от нашия живот.

Не проумяваме какво правим.

Не разбираме нашата грешка.

Не осъзнаваме Кой е пред нас.

Той обаче чака. Чака да се съвземем.

Бог чака да види поне някакво намерение от наша страна.

Малко любочестие.

Стои несмутим и очаква.

Очаква ни, не защото има нужда от нас, а защото ни обича.

Както казва старецът Емилиян Симонопетритски: „Когато някой ме наблюдава с голяма любов, но аз гледам в друга посока и нямам никакво общение с него,  той не може да ме направи участник в неговата любов“.

Може само да чака с вдигната ръка, за да може, веднага щом го съзра, тозчас да ме покани и да имам общение с него.

Но колко пъти ние, хората, можем да претърпим това?

Светият Дух обаче го прави; остава в това място навярно и през целия ни живот, очаквайки някога да привлече очите на сърцето ни”.

превод: Константин Константинов

Реклама