Първо да бъдем хора!

Автор: о. Ясен Шинев

Да бъдем хора! Първо да бъдем хора!

Тези, които познават живота на покойния сръбски патриарх Павле, твърдят, че когато давал начало на заседанията на Светия синод се обръщал към всички присъстващи митрополити с думите: ”Да будемо люди! Прво да будемо люди! (Да бъдем хора! Първо да бъдем хора!). Тази постъпка, която се е превърнала постепенно в правило на поведение на Негово Светейшество е колкото дълбоко християнска, толкова и трогваща и човешка, проява както на бащинска грижа, така и на горчив организационен опит. Горчив опит при работа в сферата на църковния живот…          

Но защо става така? Защо е било необходимо един събор от вярващи и то духовници, доказани молитвеници и отци с ръководни позиции да започва така? Нали Светата Църква е тяло Христово и всички сме Негови членове, съработници Божии и връзките на любовта и мира би трябвало да са не само водещи, но и естествени и нормални. Тези въпроси пронизват болезнено всяка искрена душа, парят като горещи въглени в студеното огнище на църковната действителност!

Светата Църква Христова е предверие на Царството Божие на земята, общество от братя и сестри, опитващи се да намерят друга алтернатива на този свят на студена несправедливост, лечебница Витезда с много притвори, но всеки от вярващите влиза в нея със своята диагноза, претоварен от белезите на явни и скрити болести. Всеки един е на различно ниво на своето въцърковяване, преживявайки своята лична „метаноя” по дълбоко съкровен, индивидуален и неповторим начин. Всеки рисува своята особено траектория и изживява своята драма, която се вплита в общия поток на енорийския и общ църковен живот.

Християнинът води война на два фронта – вътрешен и външен.

От една страна, преживява стихиите на трансформацията в своята природа в борбата с последиците на първородния грях, а от друга в условията на непрекъснато противодействие с поднебесните духове на злобата, които с натрапливите си внушения се опитват да осуетят всеки стремеж към очистване на душата. Всеки се движи с различни крачки към заветната цел – спасението от стихиите на този враждебен свят, като болезнено изживява своето лично развитие нагоре и навътре. В духа на „невидимата бран”, често става така, че освобождавайки се от една страст, бива връхлетян от няколко други, които даже не подозира, че носи в тази вредоносна степен в своите дълбини. Без дори да предполага, че те могат да имат такъв опасен заряд и така яростно да заплашват духовното му развитие и разстройват нормалния му ритъм. Затова понякога става така, че в стихията на непрестанна борба понякога следват горчиви разочарования, не само от хора, около нас но и от самите нас в „светая светих“ на нашите души.

Ние не само не познаваме достатъчно добре себе си, но и не сме предполагали колко сме слаби, жалки и почти неспособни на истинско добро. Говорим разпалено за необходимостта от добротворство, за изкупващата му и изцеряваща роля, но често уморени и изтощени от нашите вътрешни борби, не можем и да сторим едно добро дело или да проявим една проста форма на любов. Нашата безкористност се губи в паяжината на многоразличното ни самоугаждане, а първоначалната искреност бива връхлетяна от вълните на надменност и зле прикрито лицемерие. Четем светоотеческа литература и въздишаме по творенията на Източните отци, но в рамките на обикновеното и делнично християнство оставаме бедни и немощни. С възмущение наблюдаваме фалша и суетата на другите и бързаме да ги осъдим, но сме лишени от истинската, дълбока самокритичност на православния човек. Лутаме се в лабиринта от страхове и комплекси и оставаме противоречиви и дори неприятни впечатления, дори и в очите на невярващите.

Светото Писание ни завеща, че не можем да обичаме Бога, без да възлюбим ближния си

и че не трябва да търсим далечния, без да забелязваме ближния. Последователят на Христос не може и не трябва да обича някак си абстрактно, а конкретно, с топла загриженост и искрена сърдечност всеки един човек. Нещо повече – Христос даде пример да благославяме и обичаме враговете си! Той е плакал на гроба на Своя приятел Лазар и от висотата на Разпятието е се е молил за палачите си!

Много често вярващите в хода на своето въцърковяване, така намразват греха, че прехвърлят и омразата си върху хората. Те толкова сляпо и решително се нахвърлят в стремежа си за очистване на всеки грях в себе си, че безпощадно причиняват вреди на всички, около тях, изхождащи от позициите на някаква мнима праведност. Бързайки към придобиване на място в Царството Божие, пренебрегват обикновените болки на страдащите и не забелязват техните делнични нужди. Постепенно се превръщат в самозвани съдници, които изобличават с ирония и сарказъм, даже в по-голяма степен от тогава, когато са били невярващи. Получава се някаква обратна съблазън – били са по-добри в чисто човешки план, повече от новото си поприще на християни. Стига се дори до там – в поведението им да има явно разминаване между набожността и добротата, стремежа към обожение с проява на най-обикновена човечност.

Затова е добре, християнинът никога да не губи от паметта си думите на Спасителя:

”Защото огладнях и Ме нахранихте, ожаднях и Ме напоихте, странник бях и Ме прибрахте, гол бях и Ме облякохте, болен бях и Ме посетихте, в тъмница бях и Ме споходихте!” (Мат 25:35-36).

Те не са плод само на висша емпатия и великодушна проява на състрадаващия Син Божи, но и програма-подражание на всеки вярващ и изповядващ Иисус. Нещо повече, те са въпрос на дълг и чест за всеки, който наистина иска да бъде Негов подражател и да заслужи мястото си в Царството Божие.

В рамките на църковния календар този Евангелски откъс се чете на Неделя Месопустна – на Страшния съд, в една от подготвителните седмици преди Великия пост. Светата Църква премъдро напомня на чедата си докъде се свежда същността на направените духовни опити и има ясната цел да смири, отрезви, примири всяка душа с Бога. За да напомни като грижовна майка, че пред Неговия съд тези прости и скромни прояви на милост ще бъдат много по-важни от изкараните пости, изнуряването на тялото и духа и всяка проява на лична аскеза. Защото те са плодът на всичко, върхът на всичко, смисълът на всичко по пътя към вечното блаженство!

Малките добрини       

Един от изповедниците на Светото Православие на 20 в. в Русия, старецът Йоан Крестянкин, остави едно забележително свое творение, оценено по достойнство от църковните критици и анализатори, още преживе, преди да се престави в Господа през 2006 г. В своето „Слово за малките добрини”, той описва тази опасна съблазън да се търси от новоповярвалите християни извършването на нещо велико, дръзко, провокиращо, изключително и всичко това да се представя като жертва пред Бога, като свидетелство за жива вяра и себеотрицание, което граничи със жертвоготовност. Да са прави някакъв своеобразен скок във външния свят, за да се спечели благоволението на Всевишния и да бъде убеден с подобни „героични” дела в чистотата на личното свидетелство на вярващия. И всичко да бъде извършено с особен замах, без внимание към малкото, крехкото и невидимото за хората. Старецът казва така: ”Човечеството ще загине не от липса на  велики дела, а от недостиг на малки добрини… И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша, напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки…”.

През призмата на огромния си жизнен опит (96г.), натрупан и като християнин и монах, в условията на реалния социализъм и вследствие от преживяното гонение от функционерите на религиозния отдел на КГБ, бидейки няколко пъти на заточение, старецът Йоан е стигнал до тези чисти екзистенциални прозрения. Чрез горнилото на страданията е достигнал до зрънцето на християнството, пресявайки го от многото плява от суетата и външните белези на благочестие, за да посочи центъра на всичко в духовния живот. Не може да има християнство без човечност, не трябва да обичаме света, без да заобикнем дори и един човек и едновременно с това да имаме претенции за място в Царството Божие! Вярващият трябва не просто да обича, но и да стопля с пламъка на тази любов!

Християнинът трябва да израства непрекъснато във вярата, надеждата и любовта, но и да проявява практическите прояви на загриженост, топлина и сърдечност във всичко. Да бъде мил, търпелив, внимателен, отзивчив към всяко същество до себе си. Да се опитва да носи навсякъде низхождащия аристократизъм на Иисус, Неговата достъпност, лекота в общуването, но преди всичко топла човечност. Да бъде служител не само на Бог, но и на ближните си и към това да се стреми да подчини цялото си поведение. Казано на езика на света – да бъде на нивото на всеки човек, да се тупти с пулса на неговото сърце и да съпреживява вълненията на неговата душа. Нещо повече – да се опита да превърне болката му в своя собствена и да я преживее и освети като такава. Когато си призван да бъдеш посланик на Небето, трябва не само да гледаш към Него, но и да се обърнеш към земята и да се опиташ да я прилепиш до гърдите си и да прегърнеш всеки като твой духовен брат или сестра.

Древните ни завещаха мисълта:

”С хората в мир, с пороците във война!”

Всеки, който има будна съвест, е осъзнал мощта на тази многовековна сентенция. Православният човек не трябва да слага знак за равенство между личността и неговата лична диагноза, колкото и тежка да е тя. Не само да не отхвърля и осъжда другия, а да се опитва да го обича с непосредствена, сърдечна любов. Потопен в стихиите на този опустошаващ свят, всеки от нас е много различен от другия, но всички си приличаме по това, че всеки иска да бъде приет и обичан точно такъв, какъвто е всъщност, при всичките си недостатъци и комплекси. Всяко Божие творение има парещата необходимост от любов, грижа, непосредствен допир и внимателно вникване в неговата лична драма. Той очаква отношение към себе си не като субект или индивид, а като душа и най-вече като душа!Амин!