Подвигът без духовна полза

Автор: архим. Павел Пападопулос

Има и християни, които, движени от вини или от един „християнски романтизъм”, намират покой в емоционални избухвания на умиление и благоговение без делата, които вършат, да им принасят някаква духовна полза. След като са се скарали с някой човек или са паднали в някой плътски грях, или са се отегчили от тяхната компания, разходките по кафета и барове, ги обзема едно умилително чувство – палят кандилото пред иконостаса, започват да прикадяват дома си, може да започнат да пеят, но дотам. Не след дълго тази „фаза” им минава и те се връщат към същите неща, че  и по-лоши.

Цялото това състояние показва едно духовно неравновесие, дори и психологическо. Вместо човек да влезе в процеса на покаяние и очистване от страстите си чрез светотайнствения начин, който Църквата ни дава, той амнистира греха си, вършейки малки външни дела на благочестие. С резултат да живее в заблуда, че полага усилия, подвизава се, докато всъщност не прави абсолютно нищо.

Разбира се, св. Йоан Лествичник в по-горните си думи „заснима” повече онези християни, които не само правят по-горните неща, но почти всекидневно вършат аскетически битки (бдения, пости), основавайки се обаче върху „своята воля”, скритата страст на тщеславието, желанието за похвала, себезадоволяването на егото.

Опасността човек да се подвизава без да има духовна полза е много голяма. Голяма е, защото човекът е склонен да се автономизира от начина, който Църквата му предлага. Когато християнинът не се подвизава с послушание към Църквата и духовния си отец, когато се задоволява в изолирани благочестиви постъпки, които се хранят от един неопределен духовен романтизъм (отива и пали свещ в някой храм, прекръства се пет-шест пъти пред някоя икона), когато се задоволява с едно лъжливо смирение и добродетели и демонстративно пазене на външните форми, тогава, докато се намира в пристанището (Църквата), корабокрушира.

Как ще премахнем тази опасност? Опасността да останем на повърхността на нещата винаги ще съществува. Съществува в света, съществува в манастирите, съществува в пустинята.

Св. Йоан отбелязва, че човекът, който не направи и трите отричания, в крайна сметка не може да напредне духовно.

Първото е „отричане на вещите и хората”. Можем да кажем, че светецът говори буквално, защото се обръща към монаси, но дори и спрямо миряни може да се приложи неговото слово. С други думи да не сме залепнали във вещи и хора, да не сме зависими от вещи и хора. Това не означава, че няма да използваме различни предмети или няма да се свързваме в с хората, но животът ни да не се превръща в едно болно състояние, където вещите и отношенията с хората ни откъсват напълно или подкопават връзката ни с Бога.

Второ отричане е „отсичане на собствената воля”. Великата идея за нашето Аз, свърхценността, която придаваме на нашите способности, отсъствието на смирение, склонността към самоизтъкване. Всичко това – ни казва св. Йоан – трябва да се отсече, да се борим, за да стане волята ни воля на Църквата, воля на духовника ни, волята на Бога. Например не постим в сряда и петък (определени от Църквата постни дни), постим самички в събота и се причастяваме в неделя без благословението на нашия духовен отец, но това показва наличието на страшен егоизъм (собствена воля). Или тълкуваме думите на Отците както си искаме, без да се съветваме с по-опитни хора (мислим, че ние сме по-умни, по-мъдри), съставяме си наше правило, или променяме правилото, което духовникът ни е дал, тъй като смятаме, че това, което правим, е по-правилно.

Трето отричане е „отричане на тщеславието, което следва послушанието”. Послушанието означава смирение. Без послушание не се култивира смирение и без смирение човекът трудно ще прояви послушание. Тщеславният човек живее съгласно това, което ще го изтъкне и покаже, а не съгласно  послушанието, което навярно го смирява или ще го задържи в блажената незабележимост.

Няма съмнение , че всичко гореспоменато засяга всички нас – миряни, монаси, клирици. Засяга всеки християнин, защото всеки християнин в крайна сметка подкопава своя духовен живот чрез своя егоизъм, своенравност, неразкаяност, лекомислие и леност.

Този, който истински обича Бога, се опитва навсякъде и винаги да Му благоугоди. И това, което е угодно на Бога е тази душа, която е отъждествила своята воля с Неговата воля, която подражава на Неговото смирение, която проявява милост към другите, както Милостивия, която обича, както Любовта, която се разпва доброволно, както Разпнатия, която живее в светлината на Неговото Възкресение, която намира мир в Неговото човеколюбие, която се доверява на Неговата воля, която възлага греховете си на Безгрешния.

Този, който обича Бога, не носи оправдания в Неговите нозе, а с духовно благородство излага пред Него своята недостатъчност, безсилието, сълзи. Търси Неговата благодат, защото знае, че без нея е пръст и пепел.

Този, който обича Бога, не се колебае да загуби робството на света (светското мъдруване), не се колебае да бъде ранен от света, а вече ще се опита да стане украшение (κόσμημα) за света(κόσμος). . .  дори светът да не го знае.

превод: Константин Константинов