Автор: Йоан Корнаракис
Св. ап. Павел подчертава единството на цялостната духовна структура на Църквата и особено на нейното учение и живот като Тяло Христово, отбелязвайки, че „единството на духа (вярата) чрез връзките на мира” се постига, тъй като в Църквата „един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас” (Ефес 4:6).
При това тази картина за цялостната духовна структура на Църквата се формира при усилието на всеки вярващ да усвои опитно нейните отделни спасителни елементи и най-вече вярата.
Основният елемент на живота на вярващия – вярата, е елементът на църковния живот, който при всеки отделен случай има разнообразни семантични вариации, съгласно субективното ѝ усвояване от вярващите. Ако след едно енорийско събрание, след св. Литургия, можехме да попитаме всички, които са черкували, как всеки разбира вярата и как я преживява, несъмнено бихме имали много разнообразни отговори.
Факт е, че всеки вярващ има своя вяра. Тази вяра, съгласно нейното духовно съдържание, се различава от вярата на всеки друг вярващ, тъй като всеки човек има своите – наследствени или придобити – черти на мисленето и начин на живот. Има своите биологични особености. Има своето възпитание и образование. Има свой „вкус” от църковния живот. Свое равнище на духовно преуспяване. Накрая, принадлежи на определен психологически тип. Всички тези фактори в тяхното функционална и жизнена свръзка създават голямото, вероятно неизчерпаемо, разнообразие от разбирания и възприятия на християнската вяра. Както и на която и да е друга вяра или идея. Реалност, която потвърждава и Старият Завет. Мъдрият Соломон уверява „както у водата е лице срещу лице, тъй сърцето на човека е към човека” (Притч. Сол. 27:19). Библейското слово, като има за мощен поддръжник психологията, утвърждава, че никога не може да съществува съвършено подобие между двама човека.
Тази констатация е едното основно условие или една страна на обосновката за явлението, при което вярата се преживява по различен начин от всеки човек. Другият аспект на обосновката при това разграничаване е, че усвояването на съдържанието на християнската вяра не представлява само човешко усилие, а се осъществява и възпълва чрез Божията благодат, тъй като вярата е вратата, през която човешкото усилие ще срещне тайната на спасението в Иисус Христос. Когато стане това, тогава вярващият живее между теорията и практиката. Чрез преживяването на вярата той възлиза до съзерцание. До знанието, в смисъл на просветляващо духовно преживяване. Тук се вижда първостепенното значение на човешкото усилие, на преживяването на боголюбивата вяра. Затова трезвящият подвижник увещава: не пренебрегвай борбата за придобиването на добродетелта, защото в противен случай намалява духовното знание. Божествено просветление, посещението на Светия Дух – без практиката не идва просветление.
Когато отсъстват боголюбивото усилие, практикуването и борбата за добродетелта, вярващият „увисва” в неговата интелектуална теория, която формира като лична вяра. В този случай всеки „вярващ”, който не се подвизава да превърне своята вяра в опит, се доверява на своята теория във въображението си. И, разбира се, вярващият, който не се подвизава, а само „вярва”, оформя чрез въображение своята лична теория за съдържанието и типа на своята вяра. Повечето християни сме въображаеми християни, всеки според неговата теория. Затова в действителност колкото „вярващи” по силата на тяхното въображение християни има, толкова са и теориите, всяка една обаче в нейната интерпретация. Всеки въображаем християнин формира своята субективно структурирана теория за смисъла на личната си вяра.
При субективното формиране на своята въображаема картина всеки вярващ се повлиява в аналогична степен и от вида и степента на връзката, която има с чувството за личната му вина поради неговото отпускане или липса на съзнателно усилие за автентичен християнски живот. Липсата на опит от евангелския духовен живот е главната причина за създаването на неговата въображаема картина. Тази картина компенсира недостига на този опит в неговото съзнание и отсъствието на борбено усилие за придобиването на евангелската добродетел. Дава му усещането, че е един добър християнин и поради тази причина успокоява своето съзнание за вината, която има.
Въображаемата картина на християнската маска до голяма степен задоволява всички липсващи аспекти на практическия християнски живот на вярващия и е в хармония с желанията и амбициите, които спомагат за престъпването на евангелските правила на християнския живот.
Разбира се, въображаемият вярващ не пропуска да съди строго другите, когато имат същото поведение като неговото. „Той е остър в това да вижда греха на ближния, и бавен и неохотен да признава неговите прегрешения” (Св. Василий Велики, коментар върху библейския стих А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! (Мат. 7:3-4). Подобно поведение, дори и въображаемо, спомага за забравянето на личната му вина. Утвърждава „законово” въображаемата картина-образ в неговото християнско самосъзнание.
Накрая, субективната интерпретация на духовния живот се преживява като правило на лично християнско съзнание, което обаче се е оформило с въображаем материал, като компенсация за недостатъчния опит, който е пораждащия фактор за боголюбивата вяра. Опитът поражда знание. Неговото отсъствие отваря вратата за влизането на въображението в живота на вярата и така възниква въображаемият християнин.
превод: Константин Константинов
Храм Свети цар Борис 